Как морският ни флот победи турския “Хамидие”
Руски миноносец се взривява от българско минно поле
Осем месеца проф. Божидар Димитров гостуваше всеки петък на страниците на „ Труд “ със своята авторска графа „ Политически разкопки “, в която разказваше любопитни моменти от историята, и правеше паралели с исторически събития.
Преди да почине ненадейно на 1 юли, историкът даде на редакцията ни последните си материали. Те са свързани със загадките на българското морячество – в три елементи. Миналия петък ви предложихме първата част, а през днешния ден вие – читателите на „ Труд “, ще имате извънредната опция да прочетете втората част.
След Освобождението първата грижа на българските държавни управления е да решат да имаме ли флот или не. Ситуацията в Черно море ни изправя пред два големи флота, евентуални противници – Турция и Русия, които ние в никакъв случай не можем да настигнем като бройка, заради неналичието на съответните средства. И руси, и турци имат десетки леки и тежки крайцери, ескадрени миноносци и т. н. Затова се взема решение последователно, въпреки и късно, чак след 1904 година да изработим отбранителна тактичност за защита на 400-те километра Черноморие, което притежаваме.
И решаваме да създадем това посредством миноносци. Поръчваме шест миноносеца във Франция от компанията „ Шантелие е Ателие дьо ла Жиронд ” като измежду тях е и крайцерът „ Надежда ”. Миноносците са 99-тонни, т.е. по-малки от ескадрен миноносец, само че са въоръжени с две торпедни тръби и имат избран радиус на деяние отвън Варна, където са дислоцирани непрекъснато. На Дунав ни остават няколко корабчета от катерния флот по време на освободителната война и ние ги използваме много интензивно. Естествено, те не са сериозна бойна мощ. Но към тях не прибавяме нищо ново. Взимаме ограничения да защитим крайбрежието посредством брегови батареи, само че до началото на Първата международна война такава имаме единствено във Варна. Ето идва решителният час за българския военно-морски флот.
Започва Балканската война. Турция има няколко броненосеца и с тях идва пред нашето Черноморие. Гърми, само че в полза на истината, не гърми по обитаеми места, които са напълно с дървени къщи и ще пламнат като факли – Созопол, Бургас, Поморие, Несебър, Варна, Каварна, Балчик и т. н. Турците гърмят единствено по фаровете и им остава да разрушат няколко. Малцина знаят, че те са техни, само че през 1908 година при обединяването на България ние сме ги откупили.
Една от дилемите на турския флот е да прекарва оръжие през муниции, закупени в Германия и Австро-Унгария през Румния и оттова с транспортни кораби да ги кара в Истанбул. Българските миноносци съумяват да излязат в една ноемврийска нощ и да торпилират един от турските броненосци „ Хамидие ”. Запазени са фрагменти даже с потънала палуба под вода – над водата стърчат единствено мачтите, комините и оръдейните кули. Броненосецът е откаран на буксир в Истанбул. Това признаваме за огромна и единствена победа на българския флот. Всъщност има и други победи, с които заради близки връзки със Съветския съюз, считан за правоприемник на Русия, ние не обичаме да се хвалим. Кои са те?
В Първата международна война на българско минно поле, направено със лични мини – вид „ Винаров ”, се натъква съветски ескадрен миноносец. Корабът се взривява и потъва. Това е същинска победа, а не е единствено щета на противников транспортен съд, какъвто е казусът с „ Хамидие ”. Загиват няколко десетки моряци, в това число и командирът на кораба. Има една трогателна сцена – трупът му е изхвърлен на брега на днешния къмпинг „ Градина ”. При него идва негов съученик от Петербургското военно учебно заведение пълководец на транспортен съд, който плаче и прегръща натрупа му, само че какво да се прави. Бойното знаме на този миноносец сега се намира във Военноисторическия музей. Няколко по-малки кораби също са потопени от българския флот, а един влекач е покорен край нос Калиакра.
След Първата международна война, според Ньойския контракт, ние нямаме право на боен флот, на авиация, както нямаме право и да имаме военноморско учебно заведение. Естествено, държавната власт търси способи по какъв начин да заобиколи тези постановки. Корабите – шестте миноносеца, са оповестени единствено за санитарни и пощенски и по този начин съумяваме да ги запазим от нарязване. А когато отпадат клаузите от Ньойския контракт от 1938 година, съумяваме да ги приспособим към този момент като бойни кораби в състава на флота. Що се отнася до Военноморското учебно заведение, в Созопол се построява днешното прелестно морско учебно заведение. Всъщност, то е маскирано като рибарско и приготвя с изключение на риболовни капитани и експерти, и военноморски фрагменти.
Крайцерът „ Надежда ” го губим, тъй като през 1918 година го изпращаме за ремонт в Севастопол, само че екипажът се подвига на протест. Естествено, един британски крайцер потушава протеста, защото капитанът на кораба Борис Стателов съумява да обезвреди оръдието на крайцера и крайцерът си остава там. По-късно обаче е нарязан за остаряло желязо от болшевиките.
С тези шест миноносеца ние влизаме в навечерието на Втората международна война. Купуваме от Холандия в допълнение два торпедни катера „ Пауърс ”, които непрестанно се повреждат, и свършват малко работа. Шестте миноносеца конвоират военни кервани, т.е. транспортни кораби, които придвижват оръжие и в Черно море за Одеса и Севастопол, и за Босфора, където ги поемат към този момент италианци и германци за Егейско море. Но един от тях умира. Корабът „ Строги ” се прекатурва през 1942 година край нос Акра покрай Черноморец и 19 моряци умират. Днес там има непретенциозен монумент, възобновен наскоро, и всеки, който желае, може да се поклони на нашите моряци. Друг от миноносците се взривява от пренасян като персонален багаж каменарски барут и т. н. Корабът „ Дръзки ”, който стои през днешния ден във Военно-морския музей, в действителност е един от оживелите бракувани миноносци. „ Дръзки ” е сред починалите и през днешния ден едно оръдие, една димна тръба, табелите с името и някои други непокътнати детайли на истинския „ Дръзки ”, извадени от водолази, са инсталирани на бракувания „ Строги ”. И по този начин той е трансфорат в кораб-музей „ Дръзки ”.
След Втората международна война военноморският ни флот се обогатява с ескадрен миноносец и две подводници. Последната „ Слава ” беше бракувана наскоро – преди година-две. И ориста й към този момент е незнайна. Едни оферират да се нареже и да стане музей. Внесени са и първо торпедни катери, по-късно по-големи катери, отново торпедни, по-късно ракетни катери с водоизместимост от 215 тона, имаме ескадра преследвачи на подводници и флотилия „ тралци ” за почистване на морското дъно от мини. Имаме и десантни кораби, които могат да поемат до 3 танка и 200-300 бойци. За страдание този флот след „ промените ” в армията беше съвсем изцяло погубен. Сега това, което може да се види във военноморска база „ Атия ”, са с изключение на няколко десантни кораби и две фрегати, купени на остаряло, в случай че не се неистина от Белгия, на цената съвсем на нови.
Изглежда, хубави комисиони са играли при тяхната закупка. Когато един от тях, носил гордото име „ Дръзки ”, трябваше да отиде да оказва помощ при защитата на либийските крайбрежия в границите на НАТО, се оказа, че няма генератор да възпламени моторите си. Двигателят беше стационарен на брега на Атия и трябваше, откакто възпламени моторите, те повече да не стопират. Причината – нямаше по какъв начин да ги възпламенят в намерено море. Слава Богу, най-лошото се размина, изпълнихме си дълга, както се споделя, към НАТО. Сега строим корвети в нашата корабостроителница – това е изцяло по опциите ни, тъй като корветите не са огромен транспортен съд. А ние имаме опит – във Варна сме произвеждали 100-хилядни танкери от вида на „ Хан Аспарух ”.
(Другия петък следва трета последна част – за гражданското корабоплаване)
Осем месеца проф. Божидар Димитров гостуваше всеки петък на страниците на „ Труд “ със своята авторска графа „ Политически разкопки “, в която разказваше любопитни моменти от историята, и правеше паралели с исторически събития.
Преди да почине ненадейно на 1 юли, историкът даде на редакцията ни последните си материали. Те са свързани със загадките на българското морячество – в три елементи. Миналия петък ви предложихме първата част, а през днешния ден вие – читателите на „ Труд “, ще имате извънредната опция да прочетете втората част.
След Освобождението първата грижа на българските държавни управления е да решат да имаме ли флот или не. Ситуацията в Черно море ни изправя пред два големи флота, евентуални противници – Турция и Русия, които ние в никакъв случай не можем да настигнем като бройка, заради неналичието на съответните средства. И руси, и турци имат десетки леки и тежки крайцери, ескадрени миноносци и т. н. Затова се взема решение последователно, въпреки и късно, чак след 1904 година да изработим отбранителна тактичност за защита на 400-те километра Черноморие, което притежаваме.
И решаваме да създадем това посредством миноносци. Поръчваме шест миноносеца във Франция от компанията „ Шантелие е Ателие дьо ла Жиронд ” като измежду тях е и крайцерът „ Надежда ”. Миноносците са 99-тонни, т.е. по-малки от ескадрен миноносец, само че са въоръжени с две торпедни тръби и имат избран радиус на деяние отвън Варна, където са дислоцирани непрекъснато. На Дунав ни остават няколко корабчета от катерния флот по време на освободителната война и ние ги използваме много интензивно. Естествено, те не са сериозна бойна мощ. Но към тях не прибавяме нищо ново. Взимаме ограничения да защитим крайбрежието посредством брегови батареи, само че до началото на Първата международна война такава имаме единствено във Варна. Ето идва решителният час за българския военно-морски флот.
Започва Балканската война. Турция има няколко броненосеца и с тях идва пред нашето Черноморие. Гърми, само че в полза на истината, не гърми по обитаеми места, които са напълно с дървени къщи и ще пламнат като факли – Созопол, Бургас, Поморие, Несебър, Варна, Каварна, Балчик и т. н. Турците гърмят единствено по фаровете и им остава да разрушат няколко. Малцина знаят, че те са техни, само че през 1908 година при обединяването на България ние сме ги откупили.
Една от дилемите на турския флот е да прекарва оръжие през муниции, закупени в Германия и Австро-Унгария през Румния и оттова с транспортни кораби да ги кара в Истанбул. Българските миноносци съумяват да излязат в една ноемврийска нощ и да торпилират един от турските броненосци „ Хамидие ”. Запазени са фрагменти даже с потънала палуба под вода – над водата стърчат единствено мачтите, комините и оръдейните кули. Броненосецът е откаран на буксир в Истанбул. Това признаваме за огромна и единствена победа на българския флот. Всъщност има и други победи, с които заради близки връзки със Съветския съюз, считан за правоприемник на Русия, ние не обичаме да се хвалим. Кои са те?
В Първата международна война на българско минно поле, направено със лични мини – вид „ Винаров ”, се натъква съветски ескадрен миноносец. Корабът се взривява и потъва. Това е същинска победа, а не е единствено щета на противников транспортен съд, какъвто е казусът с „ Хамидие ”. Загиват няколко десетки моряци, в това число и командирът на кораба. Има една трогателна сцена – трупът му е изхвърлен на брега на днешния къмпинг „ Градина ”. При него идва негов съученик от Петербургското военно учебно заведение пълководец на транспортен съд, който плаче и прегръща натрупа му, само че какво да се прави. Бойното знаме на този миноносец сега се намира във Военноисторическия музей. Няколко по-малки кораби също са потопени от българския флот, а един влекач е покорен край нос Калиакра.
След Първата международна война, според Ньойския контракт, ние нямаме право на боен флот, на авиация, както нямаме право и да имаме военноморско учебно заведение. Естествено, държавната власт търси способи по какъв начин да заобиколи тези постановки. Корабите – шестте миноносеца, са оповестени единствено за санитарни и пощенски и по този начин съумяваме да ги запазим от нарязване. А когато отпадат клаузите от Ньойския контракт от 1938 година, съумяваме да ги приспособим към този момент като бойни кораби в състава на флота. Що се отнася до Военноморското учебно заведение, в Созопол се построява днешното прелестно морско учебно заведение. Всъщност, то е маскирано като рибарско и приготвя с изключение на риболовни капитани и експерти, и военноморски фрагменти.
Крайцерът „ Надежда ” го губим, тъй като през 1918 година го изпращаме за ремонт в Севастопол, само че екипажът се подвига на протест. Естествено, един британски крайцер потушава протеста, защото капитанът на кораба Борис Стателов съумява да обезвреди оръдието на крайцера и крайцерът си остава там. По-късно обаче е нарязан за остаряло желязо от болшевиките.
С тези шест миноносеца ние влизаме в навечерието на Втората международна война. Купуваме от Холандия в допълнение два торпедни катера „ Пауърс ”, които непрестанно се повреждат, и свършват малко работа. Шестте миноносеца конвоират военни кервани, т.е. транспортни кораби, които придвижват оръжие и в Черно море за Одеса и Севастопол, и за Босфора, където ги поемат към този момент италианци и германци за Егейско море. Но един от тях умира. Корабът „ Строги ” се прекатурва през 1942 година край нос Акра покрай Черноморец и 19 моряци умират. Днес там има непретенциозен монумент, възобновен наскоро, и всеки, който желае, може да се поклони на нашите моряци. Друг от миноносците се взривява от пренасян като персонален багаж каменарски барут и т. н. Корабът „ Дръзки ”, който стои през днешния ден във Военно-морския музей, в действителност е един от оживелите бракувани миноносци. „ Дръзки ” е сред починалите и през днешния ден едно оръдие, една димна тръба, табелите с името и някои други непокътнати детайли на истинския „ Дръзки ”, извадени от водолази, са инсталирани на бракувания „ Строги ”. И по този начин той е трансфорат в кораб-музей „ Дръзки ”.
След Втората международна война военноморският ни флот се обогатява с ескадрен миноносец и две подводници. Последната „ Слава ” беше бракувана наскоро – преди година-две. И ориста й към този момент е незнайна. Едни оферират да се нареже и да стане музей. Внесени са и първо торпедни катери, по-късно по-големи катери, отново торпедни, по-късно ракетни катери с водоизместимост от 215 тона, имаме ескадра преследвачи на подводници и флотилия „ тралци ” за почистване на морското дъно от мини. Имаме и десантни кораби, които могат да поемат до 3 танка и 200-300 бойци. За страдание този флот след „ промените ” в армията беше съвсем изцяло погубен. Сега това, което може да се види във военноморска база „ Атия ”, са с изключение на няколко десантни кораби и две фрегати, купени на остаряло, в случай че не се неистина от Белгия, на цената съвсем на нови.
Изглежда, хубави комисиони са играли при тяхната закупка. Когато един от тях, носил гордото име „ Дръзки ”, трябваше да отиде да оказва помощ при защитата на либийските крайбрежия в границите на НАТО, се оказа, че няма генератор да възпламени моторите си. Двигателят беше стационарен на брега на Атия и трябваше, откакто възпламени моторите, те повече да не стопират. Причината – нямаше по какъв начин да ги възпламенят в намерено море. Слава Богу, най-лошото се размина, изпълнихме си дълга, както се споделя, към НАТО. Сега строим корвети в нашата корабостроителница – това е изцяло по опциите ни, тъй като корветите не са огромен транспортен съд. А ние имаме опит – във Варна сме произвеждали 100-хилядни танкери от вида на „ Хан Аспарух ”.
(Другия петък следва трета последна част – за гражданското корабоплаване)
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ