Войната не е чужда – българите в Одеса пак под ударите на Русия. ...
Русия извърши масирана офанзива с дронове против Одеса в нощта против 30 април. Най-малко 20 души са ранени, измежду тях и 17-годишно момче. Двама са в тежко положение. Ударени са жилищни здания, детска градина, хотел, търговски обекти. Горят покриви. Унищожени са коли, хранилища, инфраструктура.
Това е следващата офанзива против град, в който живеят десетки хиляди българи.
Това не е изолиран случай, а част от систематична тактика, при която Русия нападна освен военни цели, а цивилна инфраструктура и население, като задачата е да бъде пречупено обществото посредством боязън и безсилие. Когато ракетите удрят електроцентрали, стопира токът, а с него и водата – помпите не работят, животът се свива до базово оцеляване.
Това не е „ непозната война “
В Одеска област живеят над 150 000 българи. В Болград, Измаил, Белгород-Днестровски. В самата Одеса. Това са хора, които приказват български, учат децата си на български и умират под съветски ракети.
През 2024 година в Украйна срещнах майката на един от бранителите на остров Змийни. Бесарабски българин. Пленен, изтезаван, върнал се на фронта. Воюват още брат му и татко му.
Майка му работи в българската гимназия в Болград. Говорихме на български.
Политиката на комфортното оттегляне
И тъкмо в този миг в българския парламент звучат други думи. Петър Витанов от Прогресивна България подлага на критика съглашението сред България и Украйна. Костадин Костадинов упорства България да не поддържа Киев.
Това не е „ друго мнение “. Това е избор. Избор да приказваш за „ баланс “, до момента в който ракети падат върху градове с българско население. Избор да омаловажаваш война, която убива и хора с български имена.
Русия не води война единствено против войска. Воюва против общество. Срещу деца, които са отвлечени. Срещу градове, оставени без ток и вода. Срещу хора, които замръзват, тъй като електроцентралите са цел. Това не е спор. Това е редовно заличаване.
Мълчанието е страхлива позиция
Когато съветски ракети падат върху Одеса, а в българските села в Украйна хора се крият в изби, неналичието на ясна позиция не е неявяване на деяние – тя е деяние единствено по себе си.
Да не назовеш агресора, да сведеш войната до „ спор “, да търсиш баланс там, където има разрушени домове и ранени деца, значи да избереш удобството пред действителността. Това е избор да останеш настрана, даже когато под ударите са хора, които приказват твоя език и носят твоята еднаквост.
Затова въпросът към този момент не е политически или идеологически. Той е честен и съответен: каква е позицията на България, когато българи са под обстрел.
По гробищата в българските села в Украйна се веят два флага – български и украински. За хора, които са били и едното, и другото, и които към този момент не са сред живите. В същите тези села децата не престават да пеят български песни и да учат езика, до момента в който войната е част от всекидневието им.
За тях България не е геополитика. Тя е заричане.
И всяко безмълвие тук е изменничество към това заричане.
Това е следващата офанзива против град, в който живеят десетки хиляди българи.
Това не е изолиран случай, а част от систематична тактика, при която Русия нападна освен военни цели, а цивилна инфраструктура и население, като задачата е да бъде пречупено обществото посредством боязън и безсилие. Когато ракетите удрят електроцентрали, стопира токът, а с него и водата – помпите не работят, животът се свива до базово оцеляване.
Това не е „ непозната война “
В Одеска област живеят над 150 000 българи. В Болград, Измаил, Белгород-Днестровски. В самата Одеса. Това са хора, които приказват български, учат децата си на български и умират под съветски ракети.
През 2024 година в Украйна срещнах майката на един от бранителите на остров Змийни. Бесарабски българин. Пленен, изтезаван, върнал се на фронта. Воюват още брат му и татко му.
Майка му работи в българската гимназия в Болград. Говорихме на български.
Политиката на комфортното оттегляне
И тъкмо в този миг в българския парламент звучат други думи. Петър Витанов от Прогресивна България подлага на критика съглашението сред България и Украйна. Костадин Костадинов упорства България да не поддържа Киев.
Това не е „ друго мнение “. Това е избор. Избор да приказваш за „ баланс “, до момента в който ракети падат върху градове с българско население. Избор да омаловажаваш война, която убива и хора с български имена.
Русия не води война единствено против войска. Воюва против общество. Срещу деца, които са отвлечени. Срещу градове, оставени без ток и вода. Срещу хора, които замръзват, тъй като електроцентралите са цел. Това не е спор. Това е редовно заличаване.
Мълчанието е страхлива позиция
Когато съветски ракети падат върху Одеса, а в българските села в Украйна хора се крият в изби, неналичието на ясна позиция не е неявяване на деяние – тя е деяние единствено по себе си.
Да не назовеш агресора, да сведеш войната до „ спор “, да търсиш баланс там, където има разрушени домове и ранени деца, значи да избереш удобството пред действителността. Това е избор да останеш настрана, даже когато под ударите са хора, които приказват твоя език и носят твоята еднаквост.
Затова въпросът към този момент не е политически или идеологически. Той е честен и съответен: каква е позицията на България, когато българи са под обстрел.
По гробищата в българските села в Украйна се веят два флага – български и украински. За хора, които са били и едното, и другото, и които към този момент не са сред живите. В същите тези села децата не престават да пеят български песни и да учат езика, до момента в който войната е част от всекидневието им.
За тях България не е геополитика. Тя е заричане.
И всяко безмълвие тук е изменничество към това заричане.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ