Румен Янков, Христо Данов, Живко Сталев - това са имената

Румен Янков, Христо Данов, Живко Сталев - това са имената на трима от най-изявените ръководители на Конституционния съд през последните 34 години. Тримата са представители на правосъдната власт, адвокатурата, политиката и академичната общественост. Личности, оставили трайна диря в одобряването на българската държавност иправо. Професионалисти, служещи за образец на генерации адвокати.

Паметта на тези трима почтени пазители на Конституцията, нито на който и да е различен арбитър, не заслужава долното, позорно и срамно държание на шепа банкрутирали политически играчи и неколцина още несретници, които не се посвениха да ругаят Конституционен съд поради неговото изговаряне по Шестата корекция на глава „ Съдебна власт “ на главния закон.

Докога обществото ще разрешава на самозабравили се персони като Христо Иванов, Атанас Славов, Михаил Екимджиев и сие надменно ще хулят всеки, който си разреши да не приема тяхната cancel съдебна промяна, заблуждавайки с обикновени операции и неистини.

Мнозинството от конституционните съдии аргументирано и изрично сложиха завършек на лансирания близо две десетилетия от малцинствената анархолиберална групичка правен нихилизъм. Но вместо със покорност и смирение, Христо Иванов и компания дадоха отговор с нервен залп от закани, клюки и обиди. Беше предстоящо, само че границите бяха преминати  ...

Решението на Конституционен съд по дело №1 от 2024 година се простира доста оттатък тези над 200 страници претекстове към него, тъй като смисълът му дълго време ще има своя публичен, политически и юридически отзив.

Ето за какво:

Край на cancel съдебната реформа 

Десетилетие преди да излезе на ярко като длъжностен министър на правораздаването Христо Иванов се е занимавал с профилиране на българските магистрати. Изработвал е досиета с персонални, професионални и други данни за съдии, прокурори и следователи. Под прикритието на нуждата от бистрота и отчетност Иванов на процедура се е опитвал да гради мрежа от зависимости в правораздаването. Въпрос, който още тогава е трябвало да бъде обект на интерес от контраразузнаването. Именно по този начин Христо Иванов става лобист на стопански и адвокатски кръгове, а по-късно и политически, в правосъдната система. 

Когато става политик Иванов афишира, че го прави, с цел да реформира правосъдната система. Всъщност той стартира „ промяна на отхвърлянето “, актуалната форма на остракизъм – избрани съдии, прокурори и следователи да бъдат фаворизирани, до момента в който други бъдат отстранени, само че не посредством ясни правила, а въз основата на донесения. 

Иванов в никакъв случай не е бил труженик на самостоятелния български съд. Реакцията му на постановеното от Конституционния съд решение го онагледява по допустимо най-ясния метод. За него „ добър “ е този съд, който отсъжда в интерес на неговите ментори, кукловоди, спонсори, на него самия. И назад - съдът става автоматизирано „ бранител на статуквото “, „ подкупен “ и „ повлиян от напън “, в случай че се произнесе по метод, който е в прорез с лобисткия и подмолен интерес.

Докато пробутва реформирането на прокуратурата, с цел да подсигурява съдийската самостоятелност, Иванов на процедура се пробва да направи съда комфортен за политически и лобистки нападения. 

Лъжа е, че прокуратурата оказва въздействие над кадровото израстване на съдиите. Изборът на административни ръководители се реализира само от Съдийската гилдия. Изключението е само за ръководителите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, които ще се избират от Пленума на Висшия правосъден съвет. Съдийската гилдия пък от своя страна ще има думата при избора и на прокурор №1. 

Дори и най-големите съперници на държавното обвиняване през днешния ден към този момент са наясно, че изгода от „ смачкването “ на прокуратурата биха имали само тези, които се тормозят от наказателно гонене.

Обективно видяно нарушителите имат запас да се пазят, в случай че и когато бъдат упрекнати. Те се употребяват с адвокатска отбрана, било против високоплатени възнаграждения или служебно поета от страната. Жертвите на престъпността - елементарните хора, не се употребяват с тази привилегия.

Заради това, когато човек бъде обиден, то той, следвайки логиката, се обръща към страната, търсейки отбрана от нея, а постоянно това е прокуратурата. Така държавните обвинители се явяват юристи на жителите. Затова постоянно се случва прокуратурата да бъде сезирана по въпроси, по които е следвало други институции и контролни органи да се задействат, само че явно това не се е случило или резултатът не е бил реализиран. 

Истинска правосъдна реформа 

Правилно наблюдаващи подчертават върху обстоятелството, че решението на Конституционен съд не анулира, нито заличава правосъдната промяна. Правилно е и заключението, че реформирането на правосъдната система ни минимум не следва да се свежда само до кадруването по върха на прокуратурата и съда, както и това да става с цената на комплицирани и противоконституционни ремонти на главния закон. 

България има идеална опция в идващите месеци и години да организира сполучлива промяна на съда, прокуратурата и следствието, в центъра на която да се сложи професионалното начало. Пропиляно беше скъпо време, над 10 години, в които вместо да се създадат действителни промени в наказателната теория, публичната сила бе използвана за опити за политическото покоряване на прокуратурата.

Вероятно не звучат атрактивно, само че са значими за бързината на наказателните каузи група от тематики като:

1. Отпадането на прекомерния педантизъм – дългите, подробни и детайлни обвинителни актове, които прокурорите са длъжни да пишат. Никъде в страните от Европейския съюз наказателният развой не е толкоз муден.

2. Решаването на въпроса с движимостите лица и експертизите. Опитните криминалисти неведнъж са поставяли въпроса, че основни каузи се вземат решение не от прокурора или от съдията, а от вещото лице, което изготвя предоставената експертиза. В този смисъл тази тематика би трябвало да откри съответно решение, с цел да има бързи процеси и най-важното обективни и честни.

3. Действащият углавен закон е от 1968 година. Всяка година през последните три десетилетия се променя, от време на време по няколко пъти. Това обаче не взема решение проблемите. Трябва напълно нов Наказателен кодекс, в случай че желаеме под ударите на закона да попадат същинските нарушители.

Получава се абсурд – у нас операциите на публични поръчки не се преследват, а тъкмо по този начин милиони левове обществен запас потъват в нечии джобове. Неуредени  в законодателството остават редица незаконни действия, които се правят през интернет, в това число операциите с криптовалути и прочие. Вместо това има голям брой „ мъртви “ текстове в Наказателен кодекс, които никой не си и помислял да употребява, тъй като биха ни върнали към едно от дълго време отминало време.

Главният прокурор и неговата „ несъразмерна “ власт

Христо Иванов доста желае да е основен прокурор. Колкото и да отхвърля това. Ако не той, то посочен от него човек. И това от ден на ден си проличава от изявите на абдикиралия непринудено от партийното председателство някогашен водач на партия „ Да, България “, между другото, основана, с цел да брани спонсорите си от наказателни следствия за злоупотреби с обществен запас. 

Митология е, че обвинител №1 е всесилен, още по-малко недостижим. Та, нали преди година бе въведен и механизъм за следствието му, чието деяние бе оставено, точно от Конституционния съд, въпреки същото да е надълбоко неверно и дискриминационно. За да оправдаят политическото си съществувание обаче политическите марионетки от „ Да, България “ не стопират да настояват, че у нас прокуратурата диктува процесите, а на върха е единствено един основен прокурор. Парадоксът е, че това надалеч не е по този начин - нали точно Конституционен съд остави и отнемането на пълномощията по надзора за правда от прокуратурата. Сега къде ще се жалят хилядите жители, а и политици, когато имат чисто житейски проблем и никой различен не реагира, до момента в който не се намеси прокуратурата. 

„ Приятелският огън “

Анализът стартира с имената на три безспорни персони, съдействали за одобряването на върховенството на правото у нас, почтени изпълнили дълга си като конституционни съдии макар съществуващите към времето на техните мандати компликации. Нали си даваме сметка, че шумните кавги в правосъдната система, продуцирани от Христо Иванов към този момент толкоз дълго време, постоянно са целели отслабването на институциите, тяхното опълчване и в последна сметка преодоляване. Частичен триумф бе реализиран, изключително в годините, когато отпред на Върховен касационен съд бе Лозан Панов, а на основния Софийски градски съд се изредиха неколцина административни началници, които обслужваха няколко адвокатски адвокатски фирми.

В опит да предотврати решението на Конституционен съд от петък, Иванов заложи още веднъж на скандал, като опита да внуши, че в случай че съдът разгласи за противоконституционна шестата корекция, стартирана от него в 49-ия парламент, то това е станало под напън. Опитът му за блъф се провали, което изяснява и неприемливата откъм изказ и държание негова реакция и изключително тази на пловдивския юрист Екимджиев. 

Дали обаче и двамата си дават сметка, че с държанието и използваните прилагателни отвратиха даже и най-големите си съдружници, изключително в правораздаването. Езотерично ли е решението на Конституционен съд, подписано от неговия сегашен ръководител арбитър Павлина Панова, дълготраен заместник-председател на Върховния касационен съд и на два пъти претендент за арбитър №1, или на арбитър Соня Янкулова, която бе претендент за ръководител на Върховния административен съд. Едва ли има членове на сегашния състав на Конституционен съд, за които официозът на ментора на Христо Иванов Иво Прокопиев – „ Капитал “, да е писал толкоз самоотвержено и с такива хвалебствия. Сигурно Иванов е пратил по един СМС с усмивчица на Панова и Янкулова, да им се извини за „ политическото говорене “.

Всъщност Иванов постоянно е правил по този начин – приказва едно пред медиите, ругатни и наскърбява, било конкурент или другар, а след това отива и се договаря с него. Задкулисно. Христо Иванов евентуално си мисли, че това е връх в ролята му на провалил се политик и несполучлив лобист, само че в действителност го подрежда до различен осветлен горист брокер на Темида – Красьо Черничкия от Плевен.

Доноси, саботажи, само че без (Н)адежда

Кой към този момент би желал да има нещо общо с „ Да, България “ и Христо Иванов – партия, основана с цел да „ избави “ Прокопиев от прокуратурата. Дори водещите фигури в политбюрото на анархо-либерното сборище с искания за елитарност не откриха място в сегашния парламент. В идващия и Надежда Йорданова, дългогодишната секретарка на Иванов, може да остане отвън парламентарната група на разпадащата се коалиция „ Продължаваме смяна – Демократична България “. 

Едва ли са останали наивници в съда, в случай че изключим половин дузината гаутлайтери от политическия Съюз на съдиите в България, които да проповядват мантрата за cancel съдебната промяна. Дори неколцината протежета на Иванов в прокуратурата към този момент не желаят и да чуят за него, след изцяло закономерното крушение с смяната на Конституцията, версия 2023. А от НПО-сектора избраха да замълчат, съзнавайки, че грантовете са по-важни от това да продължат да поддържат капитулиралия модернизатор, който даже нямаше смелостта да остане отпред на партийката си, предусещайки звучната плесница, която конституционните съдии изцяло основателно му зашлевиха след дълго траялите опити с правото у нас.

Жалко, смешно и като знак на обезверения звучат заканите, които Иванов стартира от петък насам. Как страната ни се провалила пред Европейската комисия, по какъв начин сме изгубили средства по Плана за възобновяване, по какъв начин сме нямало да влезнем в Шенген по суша. Защо ли приказва това Иванов?

Защото към този момент е залял с доноси и операции мейлите на дузина европейски бюрократи, американското посолство и Държавния департамент. Само че интернационалните сътрудници на България от дълго време са наясно с неуспеха на плана „ Христо Иванов “ и неговото мнение е без значение. Множество знаци в тази посока бяха дадени през последната година. За разлика от Иванов тези хора са научили да признават, когато сбъркат и в действителност да се отдръпват. Примери да искаш – да вземем пошлото разкриване на Олимпийските игри в Париж, за което уредници към този момент се разкаяха, надълбоко съжаляват и ще се извиняват най-малко до закриването, което сигурно ще бъде лишено от трансджендърските същества. От Иванов опрощение, самопризнание за неуспех или смирение не може да очакваш. Хем се беше отдръпнал от политиката, а за по-малко от два месеца е дал толкоз изявленията, колкото не бе дал през последната една година.

На ход са институциите у нас, които следвайки образеца на достойното болшинство в Конституционен съд, следва да продължат да извършват отговорностите си, в това число да оставят без титуляри висшите съдилища и прокуратурата.

Време е виновните политици да стартират да вземат решения, които са в полза на жителите и страната, не да се поддават на нескончаеми опити за шантаж и изнудване. Велико национално заседание никой няма да свика, нито някой някого тласка към това, каквато нечиста сделка стартира в отчаянието си Христо Иванов. Тласък в действителност има, само че той е само към връщането към нормалността.