Тезеят в лабиринта на неочовеченото човечество
Романът „ Тезеят в своя лабиринт “ е в книжарниците от 19 ноември, публикуван от ИК „ Хермес “. За книгата беседват издателят Стойо Вартоломеев и писателят Красимир Димовски на територията на „ дребното човечество “ – сред Могила и Могилчица. Истински там са камбанарията, учебното заведение, река Мусина и двете планини, останалото е въображение.
Стойо Вартоломеев: Отново дребното човечество е в центъра на новата ти книга – светът, заключен сред огромната планина Могила и дребната Могилчица, с доста колоритни персонажи, както в предходните „ Момичето, което предсказваше предишното “ и „ Ловецът на русалки “. Как в романа „ Тезеят в своя лабиринт “ се появи тази концепция за Дневника, и то за дневник, изписан не с думи? Дневникът стои в основата на този разказ, носи огромно послание…
Красимир Димовски: Нещо трябваше да вкара този мъж - Тезеят, в лабиринта от събития. И това се случва до реката - облик, претрупан с доста символика и тайнственост. В реката не можеш да влезеш два пъти, споделя Хераклит, само че Тезеят го опровергава. С не по-малко загадъчния дневник, който намира във вира… Това го бях виждал някъде - изтървана във водата директория, пробвах да вкарам това привидение в роман, след това в новела, а то си откри мястото в романа. Кой е писал този дневник, изгубил ли го е, или пък е желал да бъде открит тъкмо от Тезеят, тъй като съдържа послание… Това дневникът на Пагане ли е, или на девойките, прекарвани от пришълците през реката - тези въпроси повличат събитията, в чийто въртоп попада героят.
– Това е част от завръзката в романа, само че любопитното е, че Дневникът -оказва се, не е изписан с думи… Как те осени тази концепция?
– Търсех нещо, което е по-универсално от думите, въпреки всичко думите се нуждаят от превод. Вероятно са зародили непредпазливо, когато праисторическите хора е трябвало да „ провеждат “ лова, а доста по-късно, осъзнавайки, че и цялостната душа е толкоз значима, колкото и цялостният корем, се е появила и първата дума за обич. Така мисли и Тезеят - този необразован мъж, само че с изострен разум и въображение. Та по този начин – би ли достигнала до нас Илиадата да вземем за пример, в случай че не бяха изобретени буквите? Може ли едно събитие или едно обръщение да се съобщи без думи? Оказва се, че може – по този начин излиза, когато най-сетне Тезеят се престрашава да отвори Дневника…
– Това е част от огромната мистерия в романа - посланието в този дневник. Това може би ти даде опция да включиш в повествованието тези къси, изящни, метафизичен натоварени текстове, бих споделил – сходни на приказки, за другите планети?
– Да, сходни на къси приказки. Но те убеждавам, че от територията на дребното човечество – високо в планината, където сме в този момент с теб, вечер могат да се видят планети. Тук нощното небе слиза най-ниско и разкрива някои от своите секрети, невидими от осветените с електричество градове. Виждал съм тези планети като дребен, изнамирах ги сред едрите звезди и огромната луна, която съм опитвал да допра с ръка. Тези планети бяха напълно действителни. Енергията на въображението не може да бъде разрушена или основана, единствено минава от една форма в друга. Е, при мен мина в планети. Същите, които вижда и Тезеят, с техните човечества, когато вече е облъчен от Дневника. Така се раждат и приказките за тях, даже има и едно мигане към „ Малкият принц “ на Екзюпери, който, естествено, Тезеят не е чел, защото силата му не е в буквите. Но пък може да поема другите светове, които влизат в него.
– И аз съм имал такова чувство. Когато съм бил надълбоко в планината нощно време, звездите наподобяват доста близки, имаш възприятието, че ще протегнеш ръка и ще ги докоснеш.
Освен Дневника обаче, кoйто в действителност завързва възела в романа, другият възел, който също е доста здрав, е самият воин - Тезеят. Първо, имаше ли физическа проекция този персонаж, някъде виждал ли си сходен воин, който да ти даде първичен подтик на повествованието? Срещал ли си сходен човек, който да те подтикне да го допишеш?
– Сред дребното човечество преди доста години живееше един сходен мъж. Живееше самичък, монашески, в една обрасла с повет и бръшлян къщурка. Беше набит, крепък, за физическата му мощ се носеха митове. Затова и децата се отнасяхме към него със благоговение, хем гледахме да не го срещнем по улиците, хем – победени от любознанието – от време на време му гостувахме. Той имаше една опърпана брошура, разлистваше я пред нас, само че не можеше да чете. Но по тази причина пък умееше да споделя. Вече не помня защо тъкмо ни говореше, само че сме го слушали захласнати, от време на време оставахме до късно и бабите идваха да ни прибират, а на връщане и кротко го кълняха. Не им харесваше доста този мъж, не знам за какво. И тук споменът свършва. Тезеят е фиктивен воин, тръгнал от този бледен облик. Всъщност потеглих да го доизмислям, само че последователно той самичък се досъздаде. И към този момент ми е доста непосредствен този чудноват, мистериозен мъж, необразован, само че с изострен разум и безкрайно въображение.
Могила
– Този чудноват воин, необразован, а в това време с необикновено мощна ценностна система, наложена в дребното човечество, в обкръжението му. Затова, когато се оказва, че няма кой да избави красивата Пагане, той се усеща задължен да го направи…
– И това му докарва всички беди на главата. Разбира се, нещата се оказват доста по-сложни – желала ли е тя да бъде избавена, обича ли го, или го презира, предава ли го, или му помага… Сложна обич, заплетена, в случай че странните им връзки могат да се нарекат по този начин.
Могилчица
– И отсам алюзиите с древногръцката митология – Тезей, Ариадна – едно от многото имена на момичето с цигулката, лабиринтът…
– Има ги, да. Но по-скоро като лъх. Ветровете, които построяват тези облици, които сформират немирната, неспокойна тяхна плът, са други – те идат от земята сред Могила и Могилчица.
А лабиринтът, в случай че може условно да го назовем по този начин, стартира за Тезеят още от тавана на учебното заведение, където той лази в тъмното и наднича през изпотрошените летви към стаите, с цел да открие отвлечено ли е там момичето с доста имена, момичето с цигулката, което го е запленило. Но както написа Митко Новков: „ в лабиринтите има единствено минотаври и генерали, тезеите работят инак – измъкват се от тях. Тезеят обаче се вмъква в лабиринта с всичката си сила… “. Вмъква се, с цел да избави тази, която може би не желае да бъде избавена.
Да, странна и необикновена е любовта сред Тезеят и Пагане. Или може би – любовта на Тезеят към Пагане. От мига, когато той чува цигулката й, вижда я да свири, стъпила боса на клоните в ореха, високо над него, сред листата, а ореховата светлина като че ли струи от бедрата й, от този момент животът му се прекатурва. Преодолява „ гравитаса “ – земното притегляне, и потегля една педя над земята… При тази първа среща обаче Тезеят я вижда единствено до кръста, не вижда лицето й, очите й, косите й. И в устрема си да я види „ в целокупност “, както споделя той, стартира да я търси и преследва – оттатък планината, из света, който се оказва и необятен, само че и стеснен, прелестен, само че и непосилен. Навлича си безподобни тествания, единствено да може да зърне очите й…
Църквата
– Така, да не издаваме дали въпреки всичко съумява. Пагане е прелестен облик, на спорен, бих я нарекъл “грешна светица ”. Тя носи обич, само че носи и гибел, носи вяра, само че и отчаяние, носи лоялност, само че и изменничество, желае да промени злото по своя чудноват метод, влизайки в него… Как се появи този облик, имаше ли съответна визия за такова момиче? Или може би ти си я видял някъде?
– Персонажът е напълно плод на въображението. Но този облик също се породи от един спомен. Като деца ходехме да крадем орехи, бяхме доста пъргави, качвахме се и слизахме от дърветата със светкавична експедитивност, гонени от стопаните. Така един път, до момента в който се спасявахме, единствено за момент зърнах в клоните на ореха едно чудно красиво момиче, излязло като от приказка. Това беше – един момент. Повече не я видях, не съм и разпитвал за нея, тъй като в детството целите са други. Та този незабавен облик, построен от орехова светлина, постоянно ме навестяваше през годините. И в този момент, когато си заживя в романа, се надявам да се укроти.
– Какво се оказа в действителност – че детството е огромният живот на индивида, а останалата част е дотъкмяване на живота?
– Точно по този начин, детството е огромният живот. Останалото е едно дообясняване. Или най-малко блян да се завърнеш към първичното съвършенство. Пикасо споделя: „ На 12 години към този момент можех да рисувам като Рафаело, а ми бе необходим цялостен живот, с цел да се науча да рисувам като дете “. А може би и целият живот на възрастния не е задоволителен за това, евентуално би трябвало да се продължи и в отвъдния.
– В „ Момичето, което предсказваше предишното “ детството е преобладаващо като истории. В „ Ловецът на русалки “ е непокътнат неговият цвят и аромат, а в „ Тезеят в своя лабиринт “ към този момент е спомен за този аромат и цвят. Това изключително личи в двата персонажа – Тезеят и Пагане, които са и в контрапункт, само че в същото време са и дружно, които носят философията на романа и всичко минава през тях. Първите ти две книги бяха фокусирани върху дребното човечество, заградено от огромната планина Могила и дребната Могилчица. Погледнато извън - обичайни, а от вътрешната страна – колоритни персонажи. Това дребното човечество живее собствен свят, с неговите показа за света, идващи откъм полето, като мъглата, наподобяваща океан. То има своя философия и собствен метод на живот. Но не щеш ли се появява огромното човечество. В първите две книги -само като епизодични срещи. Но в този момент, в романа, сблъскваш непосредствено тези два свята – огромното човечество към този момент не идва на посетители, не идва като визия, а нахлува нападателно. Защо се случва това?
– Е, извънредно време беше да се случи. То е закономерно. В един миг огромното човечество постоянно нахлува – дали ще е в земите на Америка, на Австралия или в селцето сред двете планини, само че то се появява безогледно. Поне в множеството случаи. Тук то нахлува по чудноват метод, в облика на мутроподобните, които локалните назовават Пришълците. За тях те са като от друга планета -застрашителни, само че нелогични. И конфликтът е нечовечен. Но за това най-добре може да опише Тезеят, който, непредпазливо, самичък се трансформира в пришелец, стигайки чак в Немско, до Вълшебната планина, както я назовава неговият избавител хер Детлев… В някакъв смисъл в пришълец се трансформира и Пагане -момичето с доста имена, което желае да трансформира злото в положително по нейния си чудноват метод – влизайки в злото…
– Всъщност това е обичайна борба в класическия вид – сред положителното и злото, само че необикновеното тук е, че създаваш една нова дума. Тя не съществува в българския, а надали я има и в някой различен език. Опитал си се в романа да видиш какво се получава, в случай че двете думи, които са контрастни и противоположни, се съединят – използваш думата „ дозло “. Обясни тази нова дума, която си въвел в българския език?
– По-добре да попитаме Тезеят. Той мъчи да си изясни събитията, които го връхлитат, инстинктивно търси тяхната философия, значение, логичност. Докато стига до извода, че в този международен въртоп към този момент не схваща кое е зло и кое положително, те си разменят местата, сливат се, менят си окраските. Дори в любовта му към Пагане се случва това. Трябва ли да я избавя, в случай че тя не желае да бъде избавена, пита се той. В този смисъл, спасявайки я, положително ли прави или зло? И тогава произнася думата, чута от татко му: дозло.
А то е смъртно рисково за човечеството, тъй като размива границите. В актуалния свят, зависещ на думите, които извират от всевъзможни платформи в непознати до момента количества, дозлото се трансформира в опасност, не по-малка от една нуклеарна война и от един необуздан изкуствен интелект.
– Интересно е, че във втората част, изключително към финала на романа, се оказва, че този необразован мъж с изострен разум има двойствена природа - имам предвид моментите, когато изпада в това изключително положение, наподобяващо транс, когато се трансформира в напълно различен човек. Откъде пристигна тази концепция – да дадеш едно друго пространство на този персонаж?
– Да, това се случва във втората част на романа, мисля – разумно. В един миг този комплициран облик трябваше някак да излезе от кожата си, от черупката, да я разбие инстинктивно, без самичък да подозира. И той го прави. Или пък го прави светът към него, или пък космосът над него… Но неизбежно идва мигът на преображението. Да речем, за това оказва помощ Дневникът, който той дълго носи под ризата си, с цел да е на несъмнено място. Дневникът опира в голите му гърди и го облъчва с непознатата си сила. И по този начин нещата се превъртат…
– Това е много комплицирана трансформация в облика – тъкмо когато читателят е придобил една визия за него, внезапно се появява „ другият “ му живот, другото му съществуване и схващане. Дневникът в действителност пробива неговата отбрана, по този начин ли?
– Да, силата от Дневника пробива даже неговата отбрана. С всички последици от това.
– Много ми хареса по какъв начин финализираш романа. След всички преломни събития Тезеят още веднъж се появява там, откъдето е тръгнал – до реката. И тук към този момент се случва нещо, което още веднъж прекатурва визиите ни…
– Тезеят става може би единственият човек на планетата, който влиза в реката два пъти. А когато дълго, волно или несъзнателно, предизвикваш ориста, тя ти отвръща. И в този случай тя отвръща зашеметяващо – с нещо, което мощният необразован мъж с изострен разум минимум е очаквал…
– Има ли основно обръщение в романа? Нещо, което доста държиш да кажеш?
– Всеки смъртен желае да каже нещо значимо в своя си житейски разказ. Но в селото на света писателят не играе ролята нито на попа, нито на даскала, нито на кмета. Той не кади тамян, не възпитава назидателно, не политизира. В селото на света, най-малко съгласно мен, писателят има напълно друга роля. Да го кажа по този начин -до очовечава човечеството. Една неблагодарна, безпределно сложна и отчайваща на моменти роля. И аз, съгласно силите си, се мъча да върша това. Защото, в случай че изкуственият разсъдък се очовечи преди нас, това ще бъде краят ни. И евентуално – подобаващ.
– Или както е споделил Екзюпери – опитомяване на човечеството. Имам възприятието, че то е тръгнало към своята пропаст в разграничи аспекти и ще падне в нея, в случай че по някакъв метод не се опре на природата, на това, което е съществувало хиляди години преди него и което не се интересува от краткотрайните му положения, от амплитудите в публичния живот. Но в последна сметка, писателят не е задължен да синтезира посланието си отвън книгата. Откриването му е работа на читателя. Особено когато припознае в текста част от своята орис. Писателят написа книгата, само че читателят я довършва.
Стойо Вартоломеев: Отново дребното човечество е в центъра на новата ти книга – светът, заключен сред огромната планина Могила и дребната Могилчица, с доста колоритни персонажи, както в предходните „ Момичето, което предсказваше предишното “ и „ Ловецът на русалки “. Как в романа „ Тезеят в своя лабиринт “ се появи тази концепция за Дневника, и то за дневник, изписан не с думи? Дневникът стои в основата на този разказ, носи огромно послание…
Красимир Димовски: Нещо трябваше да вкара този мъж - Тезеят, в лабиринта от събития. И това се случва до реката - облик, претрупан с доста символика и тайнственост. В реката не можеш да влезеш два пъти, споделя Хераклит, само че Тезеят го опровергава. С не по-малко загадъчния дневник, който намира във вира… Това го бях виждал някъде - изтървана във водата директория, пробвах да вкарам това привидение в роман, след това в новела, а то си откри мястото в романа. Кой е писал този дневник, изгубил ли го е, или пък е желал да бъде открит тъкмо от Тезеят, тъй като съдържа послание… Това дневникът на Пагане ли е, или на девойките, прекарвани от пришълците през реката - тези въпроси повличат събитията, в чийто въртоп попада героят.
– Това е част от завръзката в романа, само че любопитното е, че Дневникът -оказва се, не е изписан с думи… Как те осени тази концепция?
– Търсех нещо, което е по-универсално от думите, въпреки всичко думите се нуждаят от превод. Вероятно са зародили непредпазливо, когато праисторическите хора е трябвало да „ провеждат “ лова, а доста по-късно, осъзнавайки, че и цялостната душа е толкоз значима, колкото и цялостният корем, се е появила и първата дума за обич. Така мисли и Тезеят - този необразован мъж, само че с изострен разум и въображение. Та по този начин – би ли достигнала до нас Илиадата да вземем за пример, в случай че не бяха изобретени буквите? Може ли едно събитие или едно обръщение да се съобщи без думи? Оказва се, че може – по този начин излиза, когато най-сетне Тезеят се престрашава да отвори Дневника…
– Това е част от огромната мистерия в романа - посланието в този дневник. Това може би ти даде опция да включиш в повествованието тези къси, изящни, метафизичен натоварени текстове, бих споделил – сходни на приказки, за другите планети?
– Да, сходни на къси приказки. Но те убеждавам, че от територията на дребното човечество – високо в планината, където сме в този момент с теб, вечер могат да се видят планети. Тук нощното небе слиза най-ниско и разкрива някои от своите секрети, невидими от осветените с електричество градове. Виждал съм тези планети като дребен, изнамирах ги сред едрите звезди и огромната луна, която съм опитвал да допра с ръка. Тези планети бяха напълно действителни. Енергията на въображението не може да бъде разрушена или основана, единствено минава от една форма в друга. Е, при мен мина в планети. Същите, които вижда и Тезеят, с техните човечества, когато вече е облъчен от Дневника. Така се раждат и приказките за тях, даже има и едно мигане към „ Малкият принц “ на Екзюпери, който, естествено, Тезеят не е чел, защото силата му не е в буквите. Но пък може да поема другите светове, които влизат в него.
– И аз съм имал такова чувство. Когато съм бил надълбоко в планината нощно време, звездите наподобяват доста близки, имаш възприятието, че ще протегнеш ръка и ще ги докоснеш.
Освен Дневника обаче, кoйто в действителност завързва възела в романа, другият възел, който също е доста здрав, е самият воин - Тезеят. Първо, имаше ли физическа проекция този персонаж, някъде виждал ли си сходен воин, който да ти даде първичен подтик на повествованието? Срещал ли си сходен човек, който да те подтикне да го допишеш?
– Сред дребното човечество преди доста години живееше един сходен мъж. Живееше самичък, монашески, в една обрасла с повет и бръшлян къщурка. Беше набит, крепък, за физическата му мощ се носеха митове. Затова и децата се отнасяхме към него със благоговение, хем гледахме да не го срещнем по улиците, хем – победени от любознанието – от време на време му гостувахме. Той имаше една опърпана брошура, разлистваше я пред нас, само че не можеше да чете. Но по тази причина пък умееше да споделя. Вече не помня защо тъкмо ни говореше, само че сме го слушали захласнати, от време на време оставахме до късно и бабите идваха да ни прибират, а на връщане и кротко го кълняха. Не им харесваше доста този мъж, не знам за какво. И тук споменът свършва. Тезеят е фиктивен воин, тръгнал от този бледен облик. Всъщност потеглих да го доизмислям, само че последователно той самичък се досъздаде. И към този момент ми е доста непосредствен този чудноват, мистериозен мъж, необразован, само че с изострен разум и безкрайно въображение.
Могила
– Този чудноват воин, необразован, а в това време с необикновено мощна ценностна система, наложена в дребното човечество, в обкръжението му. Затова, когато се оказва, че няма кой да избави красивата Пагане, той се усеща задължен да го направи…
– И това му докарва всички беди на главата. Разбира се, нещата се оказват доста по-сложни – желала ли е тя да бъде избавена, обича ли го, или го презира, предава ли го, или му помага… Сложна обич, заплетена, в случай че странните им връзки могат да се нарекат по този начин.
Могилчица
– И отсам алюзиите с древногръцката митология – Тезей, Ариадна – едно от многото имена на момичето с цигулката, лабиринтът…
– Има ги, да. Но по-скоро като лъх. Ветровете, които построяват тези облици, които сформират немирната, неспокойна тяхна плът, са други – те идат от земята сред Могила и Могилчица.
А лабиринтът, в случай че може условно да го назовем по този начин, стартира за Тезеят още от тавана на учебното заведение, където той лази в тъмното и наднича през изпотрошените летви към стаите, с цел да открие отвлечено ли е там момичето с доста имена, момичето с цигулката, което го е запленило. Но както написа Митко Новков: „ в лабиринтите има единствено минотаври и генерали, тезеите работят инак – измъкват се от тях. Тезеят обаче се вмъква в лабиринта с всичката си сила… “. Вмъква се, с цел да избави тази, която може би не желае да бъде избавена.
Да, странна и необикновена е любовта сред Тезеят и Пагане. Или може би – любовта на Тезеят към Пагане. От мига, когато той чува цигулката й, вижда я да свири, стъпила боса на клоните в ореха, високо над него, сред листата, а ореховата светлина като че ли струи от бедрата й, от този момент животът му се прекатурва. Преодолява „ гравитаса “ – земното притегляне, и потегля една педя над земята… При тази първа среща обаче Тезеят я вижда единствено до кръста, не вижда лицето й, очите й, косите й. И в устрема си да я види „ в целокупност “, както споделя той, стартира да я търси и преследва – оттатък планината, из света, който се оказва и необятен, само че и стеснен, прелестен, само че и непосилен. Навлича си безподобни тествания, единствено да може да зърне очите й…
Църквата
– Така, да не издаваме дали въпреки всичко съумява. Пагане е прелестен облик, на спорен, бих я нарекъл “грешна светица ”. Тя носи обич, само че носи и гибел, носи вяра, само че и отчаяние, носи лоялност, само че и изменничество, желае да промени злото по своя чудноват метод, влизайки в него… Как се появи този облик, имаше ли съответна визия за такова момиче? Или може би ти си я видял някъде?
– Персонажът е напълно плод на въображението. Но този облик също се породи от един спомен. Като деца ходехме да крадем орехи, бяхме доста пъргави, качвахме се и слизахме от дърветата със светкавична експедитивност, гонени от стопаните. Така един път, до момента в който се спасявахме, единствено за момент зърнах в клоните на ореха едно чудно красиво момиче, излязло като от приказка. Това беше – един момент. Повече не я видях, не съм и разпитвал за нея, тъй като в детството целите са други. Та този незабавен облик, построен от орехова светлина, постоянно ме навестяваше през годините. И в този момент, когато си заживя в романа, се надявам да се укроти.
– Какво се оказа в действителност – че детството е огромният живот на индивида, а останалата част е дотъкмяване на живота?
– Точно по този начин, детството е огромният живот. Останалото е едно дообясняване. Или най-малко блян да се завърнеш към първичното съвършенство. Пикасо споделя: „ На 12 години към този момент можех да рисувам като Рафаело, а ми бе необходим цялостен живот, с цел да се науча да рисувам като дете “. А може би и целият живот на възрастния не е задоволителен за това, евентуално би трябвало да се продължи и в отвъдния.
– В „ Момичето, което предсказваше предишното “ детството е преобладаващо като истории. В „ Ловецът на русалки “ е непокътнат неговият цвят и аромат, а в „ Тезеят в своя лабиринт “ към този момент е спомен за този аромат и цвят. Това изключително личи в двата персонажа – Тезеят и Пагане, които са и в контрапункт, само че в същото време са и дружно, които носят философията на романа и всичко минава през тях. Първите ти две книги бяха фокусирани върху дребното човечество, заградено от огромната планина Могила и дребната Могилчица. Погледнато извън - обичайни, а от вътрешната страна – колоритни персонажи. Това дребното човечество живее собствен свят, с неговите показа за света, идващи откъм полето, като мъглата, наподобяваща океан. То има своя философия и собствен метод на живот. Но не щеш ли се появява огромното човечество. В първите две книги -само като епизодични срещи. Но в този момент, в романа, сблъскваш непосредствено тези два свята – огромното човечество към този момент не идва на посетители, не идва като визия, а нахлува нападателно. Защо се случва това?
– Е, извънредно време беше да се случи. То е закономерно. В един миг огромното човечество постоянно нахлува – дали ще е в земите на Америка, на Австралия или в селцето сред двете планини, само че то се появява безогледно. Поне в множеството случаи. Тук то нахлува по чудноват метод, в облика на мутроподобните, които локалните назовават Пришълците. За тях те са като от друга планета -застрашителни, само че нелогични. И конфликтът е нечовечен. Но за това най-добре може да опише Тезеят, който, непредпазливо, самичък се трансформира в пришелец, стигайки чак в Немско, до Вълшебната планина, както я назовава неговият избавител хер Детлев… В някакъв смисъл в пришълец се трансформира и Пагане -момичето с доста имена, което желае да трансформира злото в положително по нейния си чудноват метод – влизайки в злото…
– Всъщност това е обичайна борба в класическия вид – сред положителното и злото, само че необикновеното тук е, че създаваш една нова дума. Тя не съществува в българския, а надали я има и в някой различен език. Опитал си се в романа да видиш какво се получава, в случай че двете думи, които са контрастни и противоположни, се съединят – използваш думата „ дозло “. Обясни тази нова дума, която си въвел в българския език?
– По-добре да попитаме Тезеят. Той мъчи да си изясни събитията, които го връхлитат, инстинктивно търси тяхната философия, значение, логичност. Докато стига до извода, че в този международен въртоп към този момент не схваща кое е зло и кое положително, те си разменят местата, сливат се, менят си окраските. Дори в любовта му към Пагане се случва това. Трябва ли да я избавя, в случай че тя не желае да бъде избавена, пита се той. В този смисъл, спасявайки я, положително ли прави или зло? И тогава произнася думата, чута от татко му: дозло.
А то е смъртно рисково за човечеството, тъй като размива границите. В актуалния свят, зависещ на думите, които извират от всевъзможни платформи в непознати до момента количества, дозлото се трансформира в опасност, не по-малка от една нуклеарна война и от един необуздан изкуствен интелект.
– Интересно е, че във втората част, изключително към финала на романа, се оказва, че този необразован мъж с изострен разум има двойствена природа - имам предвид моментите, когато изпада в това изключително положение, наподобяващо транс, когато се трансформира в напълно различен човек. Откъде пристигна тази концепция – да дадеш едно друго пространство на този персонаж?
– Да, това се случва във втората част на романа, мисля – разумно. В един миг този комплициран облик трябваше някак да излезе от кожата си, от черупката, да я разбие инстинктивно, без самичък да подозира. И той го прави. Или пък го прави светът към него, или пък космосът над него… Но неизбежно идва мигът на преображението. Да речем, за това оказва помощ Дневникът, който той дълго носи под ризата си, с цел да е на несъмнено място. Дневникът опира в голите му гърди и го облъчва с непознатата си сила. И по този начин нещата се превъртат…
– Това е много комплицирана трансформация в облика – тъкмо когато читателят е придобил една визия за него, внезапно се появява „ другият “ му живот, другото му съществуване и схващане. Дневникът в действителност пробива неговата отбрана, по този начин ли?
– Да, силата от Дневника пробива даже неговата отбрана. С всички последици от това.
– Много ми хареса по какъв начин финализираш романа. След всички преломни събития Тезеят още веднъж се появява там, откъдето е тръгнал – до реката. И тук към този момент се случва нещо, което още веднъж прекатурва визиите ни…
– Тезеят става може би единственият човек на планетата, който влиза в реката два пъти. А когато дълго, волно или несъзнателно, предизвикваш ориста, тя ти отвръща. И в този случай тя отвръща зашеметяващо – с нещо, което мощният необразован мъж с изострен разум минимум е очаквал…
– Има ли основно обръщение в романа? Нещо, което доста държиш да кажеш?
– Всеки смъртен желае да каже нещо значимо в своя си житейски разказ. Но в селото на света писателят не играе ролята нито на попа, нито на даскала, нито на кмета. Той не кади тамян, не възпитава назидателно, не политизира. В селото на света, най-малко съгласно мен, писателят има напълно друга роля. Да го кажа по този начин -до очовечава човечеството. Една неблагодарна, безпределно сложна и отчайваща на моменти роля. И аз, съгласно силите си, се мъча да върша това. Защото, в случай че изкуственият разсъдък се очовечи преди нас, това ще бъде краят ни. И евентуално – подобаващ.
– Или както е споделил Екзюпери – опитомяване на човечеството. Имам възприятието, че то е тръгнало към своята пропаст в разграничи аспекти и ще падне в нея, в случай че по някакъв метод не се опре на природата, на това, което е съществувало хиляди години преди него и което не се интересува от краткотрайните му положения, от амплитудите в публичния живот. Но в последна сметка, писателят не е задължен да синтезира посланието си отвън книгата. Откриването му е работа на читателя. Особено когато припознае в текста част от своята орис. Писателят написа книгата, само че читателят я довършва.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ