Унгарският писател Бенедек Тот ще представи новия си роман в София
Романът " След последната война " на унгарския публицист Бенедек Тот ще има премиера в София. Тя ще се организира на 17 ноември от 18 ч. в " Институт Лист " - Унгарски културен институт (ул. " Аксаков " № 16). Специално за събитието от Унгария идва създателят на книгата.
" След последната война " ще бъде показана от преводача Мартин Христов и литературния критик Митко Новков. Откъси ще чете артистът Станислав Кертиков.
" След последната война " е втората книга на Бенедек Тот, апетитен като един от емблематични маджарски създатели от новото потомство. Романът е дистопия с детайли на екшън, фантастика, хорър и митологични препратки, споделят от издателство " Ерго ". Авторът е повлиян от значимите мостри в жанра като " Пътят " на Кормак Маккарти. Главният воин е момче на 13-14 години, което измежду постапокалиптичната пустота на атомната война връща към живот ранен американски боец и двамата потеглят по следите на Тео, изчезналия по-малък брат на момчето.
Организаторите на премиерата молят искащите да посетят събитието да си носят документ за имунизиране, преболедуване или тест.
Бенедек Тот (44) приключва американска литература, работи като редактор, превел е над 50 романа от американски и британски създатели, сред които Стивън Кинг, Кормак Маккарти, Олдъс Хъксли, доста разкази, комикси, сюжети и други През 2014 година излиза романът му " Сляпа конкуренция ", за който е отличен с премията " Марго " за най-хубава първа белетристична творба. Книгата е за екзистенциалната безизходност на дребния недодялан град посредством историите на четирима младежи, решени да опитат от неразрешените плодове на живота даже с цената на личния си живот. През 2017 година е оповестен романът му " След последната война ".
" Дневник " разгласява малко изявление с създателя, предоставено от Институт Лист:
Бенедек Тот: Дълго време мина, до момента в който стигна до първата си обява
Кога и по какъв начин избрахте това занятие? Ако можехте да започнете живота си изначало, бихте ли избрали същия житейски път?
- Литературата постоянно ме е интересувала, само че не аз избрах попрището си, по-скоро то ме откри. Към края на следването си в Университета " Пазман ", където учех в специалностите " Английска лингвистика " и " Комуникации ", съвсем инцидентно попаднах в преводаческата специалност. Тогава имах възприятието, че желая постоянно да се занимавам с това, само че след време у мен се ускори желанието да пиша лични истории. Аз съм от вида късно узряващи, дълго време мина, до момента в който стигна до първата си обява, само че мисля, че като изключим няколко дреболии, и през днешния ден не бих постъпил иначе.
С какво се гордеете най-вече в креативния си път?
- От преводите си най-вече се гордея с романите на Кормак Маккарти " Пътят " и " Пресичане ", работата по тях беше същински всепоглъщаща. След като излезе първият ми разказ " Сляпа конкуренция ", светът ми се прекатурна, мъчно би било да избера едно само нещо, с което същински се гордея, само че при всяко състояние едно от тях е, че написах втората си книга " След последната война ". Разбира се, не бих се обзаложил за огромна сума, че някой ден това, което съм написал, ще стане част от зрелостния изпит в учебно заведение.
Как протича един Ваш елементарен ден?
- Започва със събуждането, след това събуждам децата и потегляме към учебно заведение. След това, в случай че имам време, се разхождам малко с кучетата, само че това към този момент си е част и от работата, тъй като постоянно по време на разходка ме спохождат най-хубавите хрумвания. После превеждам, пиша, коригирам. На първо чуване това несъмнено звучи извънредно скучно, само че тъкмо това е чудото на литературата, в действителност дните ми не си наподобяват един с различен, тъй като в никакъв случай не знам авансово накъде ще поеме една или друга история, която желая да напиша, или пък в какъв свят ще ме води книгата, която превеждам.
С какво запълвате свободното си време, какво ви зарежда?
- Вече загатнах кучетата, те са две, осиновихме ги от подслон, доста се разхождам с тях, множеството положителни - или изглеждащи ми положителни - хрумвания ми идват мислено тъкмо по време на разходка. Преди няколко години започнах да се занимавам с лов на риба дружно с по-малкия ми наследник. Никога не съм си представял, че толкоз може да ме ангажира това да седнал съм на брега на някакво езеро и да очаквам да клъвне. Обичам да отивам на спектакъл, на кино и, несъмнено, да чета.
Какъв съвет, упътване бихте дали на един новак?
- Да напише подобен разказ (пиеса, стихотворение, новела, каквото и да е), който би трябвало да напише даже и да не излезе на никое място. И да написа по този начин, като че ли го прави единствено за себе си. Трябва да изключи всичко друго от мозъка си. Това може и да звучи просто, само че не е, повярвайте.
Били ли сте в България? Какви мемоари, усещания имате от страната?
- Не, за жалост не съм бил, само че чакам срещата с неспокойствие. Безкрайно съм поласкан, че романът ми е излязъл в България. Чувството да вървя след книгата си е прелестно, въпреки и да е единствено в границите на едно блиц-посещение.
След последната войнаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Из " След последната война " от Бенедек Тот
В него към този момент нямаше нищо човешко. Лицето му се беше изтъркало изцяло от многото пипане, единият му крайник се беше счупил, трябваше да го забодеш до кръста в пръстта, с цел да стои изправен, само че това не пречеше на дребното ми братче, играеше си с него през деня и нощем. Глупачето съществено вярваше, че боецът ще го отбрани. Воюваше с мислени врагове в бункера, подлудяваше ни с непрекъснатите си престрелки, мразех, когато от устата му пръскаше слюнка.
Преди да изчезне, Тео ми повери своя боец, като че ли предусещаше бедата и смяташе, че на мен няма да могат да ми го вземат. Трябваше да се закълна, че ще го вардя като зеницата на окото си, само че след това войната нахлу в града, настъпи ужасна неразбория, хората избягаха, умряха или изчезнаха безследно, а Кибрита, най-хубавият ми другар, завоюва на зарове фигурката от мен и не искаше и да чуе за договорка. Макар в никакъв случай да не си призна, съгласно мен и той вярваше, че жалкият пластмасов боец е вълшебен амулет.
Баща ми до последно не се предаваше, същински вярваше, че ще оцелеем след обсадата. През последните дни към този момент не трябваше да пускаме тв приемника, гледахме войната напряко иззад пердето - правилно, съвсем нямаше излъчвания, все по-рядко и ток,- след това при една бомбардировка прозорците се изпотрошиха, кухнята ни пропадна и татко ни също разбра, че към този момент не сме в сигурност. Още същия ден се преместихме в скривалището.
Тео изчезна отново оттова на идната пролет, по-точно от игрището, където от време на време скритом ходехме, в случай че следобяд боевете престанеха. До някое време броях дните, прекарани подземен, всяка вечер преди лягане драсвах по една чертичка върху мухлясалата стена, на нея по този начин или другояче й беше все тая, а всяка пета отвесно, с цел да може по-лесно да ги считам, само че изкарахме толкоз дълго там долу в тъмното, че скоро му изгубих края. Понякога си мислех какъв брой хубаво щеше да е, в случай че проклетата война не ни беше прецакала и можехме да живеем като естествените деца, след това се сещах, че е напълно неефикасно да си бутам главата над това.
Разбира се, животът ни подземен въпреки всичко не беше неприятен - малко по-добре, в сравнение с в случай че бяхме умрели, - трябваше единствено да се свикне с теснотията, миризмите и мухъла, с това, че бяхме постоянно гладни и че не можехме да имаме секрети. Компанията също я биваше, срещнах няколко от старите си другари, срещнах се с нови, с други се скарах.
Всичко вървеше напълно както в мирните времена. След седмица-две сраженията затихнаха, една пенсионирана учителка ни преподаваше уроци по британски, намерихме и непокътната бала с храна, бинтове и медикаменти от въздушните помощи. Така изкарахме зимата, която беше извънредно топла, а аз повярвах на нашите, че всичко върви допустимо най-добре. После пристигна пролетта и Тео изчезна. Така и не разбрахме кой го отвлече.
Не беше несъмнено и дали са го отвлекли, умерено можеше да се е запилял от единствено себе си. Беше правил такива неща, по едно време все заплашваше, че ще си тръгне от нас, един път даже избяга от детската градина, само че за шанс го хванаха, преди да е стигнал до оживеното шосе. Нашите бяха сигурни, че Тео са го откраднали, тогава доста банди устройваха хайки за скитащи деца - за някои желаеха откуп, други отвличаха единствено с цел да попълнят състава си, - само че аз не желаех да им имам вяра. Братчето ми не можеше да го отвлечеш просто ей по този начин, в случай че ако самият той не го желае. Корава чутура, заинати ли се, нямаше мърдане.
След като изчезна, постоянно го сънувах. Бяха особени сънища, виждах празни детски площадки, със залюлени от единствено себе си люлки, само че най-чудното въпреки всичко беше, че с Тео се съгласявахме във всичко. Точно противоположното на действителността. Знам, че несъмнено звучи неуместно, само че най-вече ми липсваха разправиите ни, насън обаче в никакъв случай не влизах в спор с него. Мисля, че по тази причина и след това, в будно положение, толкоз се дърляхме. Все отново можех да си се препирам на воля и с останалите - с Кибрита да вземем за пример постоянно се счепквахме, - при все това не ми беше по душа толкоз, колкото с Тео.
През годината, когато се преселихме в бункера, ми се случиха толкоз гадости, че дълго не ме интересуваше какво ми готви бъдещето. Всъщност не ме интересуваше нищо. Ако момчетата ме викнеха да ритаме топка, отивах с тях, с цел да не би трябвало да кисна във вонящото подземие, най-често обаче единствено гледах в профил по какъв начин се гонят на терена.
Нямах предпочитание даже да изкрещя " давай, наште ". По през целия ден единствено зяпах напразно и умувах какво е трябвало да направя по този начин, че нещата да се развият иначе. Майка ми и татко ми към този момент не можех да спася, в това бях изцяло уверен, само че с Тео ситуацията беше друго. Не ме напускаше мисълта, че в случай че оня ден на детската площадка не му бях разрешил да се изкатери още един път на идиотския пиратски транспортен съд и в случай че в точния момент си бяхме тръгнали назад, всичко щеше да се развие иначе.
После измина още една година, а ние към момента бяхме в надупчения от бомби град, единствено от всичко към този момент имаше по-малко. Храна, медикаменти, облекла, хора. Наесен, щом взе да захладнява и на игрището най-сетне не се вдигаше ужасяващ прахоляк, постоянно се изнизвахме от скривалището. В деня, когато срещнах янкито, не мислех, че играем последния си мач дружно на насипания със сгурия терен зад някогашния месокомбинат.
Момчетата обичаха да вървят там, тъй като възрастните не ни досаждаха, а и бетонната ограда беше задоволително висока, тъй че елементарно да се скрием, в случай че пристигнеше патрул, от камион или танк пък нямаше директна видимост до игрището. Вярно, тогава там танкове към този момент съвсем не минаваха, допускам, тъй като не беше останало още по какво толкоз да се стреля. Освен нас в близост не живееше жива душа и след известно време, наподобява, и войната като че ли беше не запомнила за нас.
Игрището беше равно почти колкото някоя настлана с павета улица. Непрекъснато се препъвахме в бабуни и в разнообразни други издатини. Отначало подозирахме, че преди време тук са карали строителните боклуци от покрайнината и теренът е по този начин неравномерен поради тухлите и натрошените керемиди, само че един път Кибрита, на който викахме по този начин поради рижавата му коса, се изтърси пъклен неприятно, ожули си коляното до кръв и се нервира, разкрещя се като първия човек, че към този момент му било писнало и ще изрови тия отпадъци от земята.
Много се беше нахъсал. Напразно го убеждавахме, че това е неуместно, тъй като тогава в земята ще остане дупка, което е също толкоз рисково - стъпиш ли в нея, си изкълчваш глезена, и край, - Кибрита не се отхвърли и не миряса чак до момента в който не изкопа дупката. Намери обаче нещо напълно друго от това, което чакахме, оказа се не тухла или парче керемида, ами челюст. Истинска човешка челюст, със стърчащи на места зъби и всичко останало.
После, колкото пъти някой се спънеше, изравяхме я пищял, я бедрена кост, ръка или череп, каквото пристигна, от което Яни Дока, най-умният от цялата тайфа, който постоянно по всичко имаше шестици, когато още ходехме на учебно заведение и на който поради това присмехулно викаха Бележкаря, заключи, че под игрището несъмнено има всеобщ гроб, който би трябвало да е бил изкопан доста от дълго време, най-малко съдейки по положението на костите.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
" След последната война " ще бъде показана от преводача Мартин Христов и литературния критик Митко Новков. Откъси ще чете артистът Станислав Кертиков.
" След последната война " е втората книга на Бенедек Тот, апетитен като един от емблематични маджарски създатели от новото потомство. Романът е дистопия с детайли на екшън, фантастика, хорър и митологични препратки, споделят от издателство " Ерго ". Авторът е повлиян от значимите мостри в жанра като " Пътят " на Кормак Маккарти. Главният воин е момче на 13-14 години, което измежду постапокалиптичната пустота на атомната война връща към живот ранен американски боец и двамата потеглят по следите на Тео, изчезналия по-малък брат на момчето.
Организаторите на премиерата молят искащите да посетят събитието да си носят документ за имунизиране, преболедуване или тест.
Бенедек Тот (44) приключва американска литература, работи като редактор, превел е над 50 романа от американски и британски създатели, сред които Стивън Кинг, Кормак Маккарти, Олдъс Хъксли, доста разкази, комикси, сюжети и други През 2014 година излиза романът му " Сляпа конкуренция ", за който е отличен с премията " Марго " за най-хубава първа белетристична творба. Книгата е за екзистенциалната безизходност на дребния недодялан град посредством историите на четирима младежи, решени да опитат от неразрешените плодове на живота даже с цената на личния си живот. През 2017 година е оповестен романът му " След последната война ".
" Дневник " разгласява малко изявление с създателя, предоставено от Институт Лист:
Бенедек Тот: Дълго време мина, до момента в който стигна до първата си обява
Кога и по какъв начин избрахте това занятие? Ако можехте да започнете живота си изначало, бихте ли избрали същия житейски път?
- Литературата постоянно ме е интересувала, само че не аз избрах попрището си, по-скоро то ме откри. Към края на следването си в Университета " Пазман ", където учех в специалностите " Английска лингвистика " и " Комуникации ", съвсем инцидентно попаднах в преводаческата специалност. Тогава имах възприятието, че желая постоянно да се занимавам с това, само че след време у мен се ускори желанието да пиша лични истории. Аз съм от вида късно узряващи, дълго време мина, до момента в който стигна до първата си обява, само че мисля, че като изключим няколко дреболии, и през днешния ден не бих постъпил иначе.
С какво се гордеете най-вече в креативния си път?
- От преводите си най-вече се гордея с романите на Кормак Маккарти " Пътят " и " Пресичане ", работата по тях беше същински всепоглъщаща. След като излезе първият ми разказ " Сляпа конкуренция ", светът ми се прекатурна, мъчно би било да избера едно само нещо, с което същински се гордея, само че при всяко състояние едно от тях е, че написах втората си книга " След последната война ". Разбира се, не бих се обзаложил за огромна сума, че някой ден това, което съм написал, ще стане част от зрелостния изпит в учебно заведение.
Как протича един Ваш елементарен ден?
- Започва със събуждането, след това събуждам децата и потегляме към учебно заведение. След това, в случай че имам време, се разхождам малко с кучетата, само че това към този момент си е част и от работата, тъй като постоянно по време на разходка ме спохождат най-хубавите хрумвания. После превеждам, пиша, коригирам. На първо чуване това несъмнено звучи извънредно скучно, само че тъкмо това е чудото на литературата, в действителност дните ми не си наподобяват един с различен, тъй като в никакъв случай не знам авансово накъде ще поеме една или друга история, която желая да напиша, или пък в какъв свят ще ме води книгата, която превеждам.
С какво запълвате свободното си време, какво ви зарежда?
- Вече загатнах кучетата, те са две, осиновихме ги от подслон, доста се разхождам с тях, множеството положителни - или изглеждащи ми положителни - хрумвания ми идват мислено тъкмо по време на разходка. Преди няколко години започнах да се занимавам с лов на риба дружно с по-малкия ми наследник. Никога не съм си представял, че толкоз може да ме ангажира това да седнал съм на брега на някакво езеро и да очаквам да клъвне. Обичам да отивам на спектакъл, на кино и, несъмнено, да чета.
Какъв съвет, упътване бихте дали на един новак?
- Да напише подобен разказ (пиеса, стихотворение, новела, каквото и да е), който би трябвало да напише даже и да не излезе на никое място. И да написа по този начин, като че ли го прави единствено за себе си. Трябва да изключи всичко друго от мозъка си. Това може и да звучи просто, само че не е, повярвайте.
Били ли сте в България? Какви мемоари, усещания имате от страната?
- Не, за жалост не съм бил, само че чакам срещата с неспокойствие. Безкрайно съм поласкан, че романът ми е излязъл в България. Чувството да вървя след книгата си е прелестно, въпреки и да е единствено в границите на едно блиц-посещение.
Из " След последната война " от Бенедек Тот
В него към този момент нямаше нищо човешко. Лицето му се беше изтъркало изцяло от многото пипане, единият му крайник се беше счупил, трябваше да го забодеш до кръста в пръстта, с цел да стои изправен, само че това не пречеше на дребното ми братче, играеше си с него през деня и нощем. Глупачето съществено вярваше, че боецът ще го отбрани. Воюваше с мислени врагове в бункера, подлудяваше ни с непрекъснатите си престрелки, мразех, когато от устата му пръскаше слюнка.
Преди да изчезне, Тео ми повери своя боец, като че ли предусещаше бедата и смяташе, че на мен няма да могат да ми го вземат. Трябваше да се закълна, че ще го вардя като зеницата на окото си, само че след това войната нахлу в града, настъпи ужасна неразбория, хората избягаха, умряха или изчезнаха безследно, а Кибрита, най-хубавият ми другар, завоюва на зарове фигурката от мен и не искаше и да чуе за договорка. Макар в никакъв случай да не си призна, съгласно мен и той вярваше, че жалкият пластмасов боец е вълшебен амулет.
Баща ми до последно не се предаваше, същински вярваше, че ще оцелеем след обсадата. През последните дни към този момент не трябваше да пускаме тв приемника, гледахме войната напряко иззад пердето - правилно, съвсем нямаше излъчвания, все по-рядко и ток,- след това при една бомбардировка прозорците се изпотрошиха, кухнята ни пропадна и татко ни също разбра, че към този момент не сме в сигурност. Още същия ден се преместихме в скривалището.
Тео изчезна отново оттова на идната пролет, по-точно от игрището, където от време на време скритом ходехме, в случай че следобяд боевете престанеха. До някое време броях дните, прекарани подземен, всяка вечер преди лягане драсвах по една чертичка върху мухлясалата стена, на нея по този начин или другояче й беше все тая, а всяка пета отвесно, с цел да може по-лесно да ги считам, само че изкарахме толкоз дълго там долу в тъмното, че скоро му изгубих края. Понякога си мислех какъв брой хубаво щеше да е, в случай че проклетата война не ни беше прецакала и можехме да живеем като естествените деца, след това се сещах, че е напълно неефикасно да си бутам главата над това.
Разбира се, животът ни подземен въпреки всичко не беше неприятен - малко по-добре, в сравнение с в случай че бяхме умрели, - трябваше единствено да се свикне с теснотията, миризмите и мухъла, с това, че бяхме постоянно гладни и че не можехме да имаме секрети. Компанията също я биваше, срещнах няколко от старите си другари, срещнах се с нови, с други се скарах.
Всичко вървеше напълно както в мирните времена. След седмица-две сраженията затихнаха, една пенсионирана учителка ни преподаваше уроци по британски, намерихме и непокътната бала с храна, бинтове и медикаменти от въздушните помощи. Така изкарахме зимата, която беше извънредно топла, а аз повярвах на нашите, че всичко върви допустимо най-добре. После пристигна пролетта и Тео изчезна. Така и не разбрахме кой го отвлече.
Не беше несъмнено и дали са го отвлекли, умерено можеше да се е запилял от единствено себе си. Беше правил такива неща, по едно време все заплашваше, че ще си тръгне от нас, един път даже избяга от детската градина, само че за шанс го хванаха, преди да е стигнал до оживеното шосе. Нашите бяха сигурни, че Тео са го откраднали, тогава доста банди устройваха хайки за скитащи деца - за някои желаеха откуп, други отвличаха единствено с цел да попълнят състава си, - само че аз не желаех да им имам вяра. Братчето ми не можеше да го отвлечеш просто ей по този начин, в случай че ако самият той не го желае. Корава чутура, заинати ли се, нямаше мърдане.
След като изчезна, постоянно го сънувах. Бяха особени сънища, виждах празни детски площадки, със залюлени от единствено себе си люлки, само че най-чудното въпреки всичко беше, че с Тео се съгласявахме във всичко. Точно противоположното на действителността. Знам, че несъмнено звучи неуместно, само че най-вече ми липсваха разправиите ни, насън обаче в никакъв случай не влизах в спор с него. Мисля, че по тази причина и след това, в будно положение, толкоз се дърляхме. Все отново можех да си се препирам на воля и с останалите - с Кибрита да вземем за пример постоянно се счепквахме, - при все това не ми беше по душа толкоз, колкото с Тео.
През годината, когато се преселихме в бункера, ми се случиха толкоз гадости, че дълго не ме интересуваше какво ми готви бъдещето. Всъщност не ме интересуваше нищо. Ако момчетата ме викнеха да ритаме топка, отивах с тях, с цел да не би трябвало да кисна във вонящото подземие, най-често обаче единствено гледах в профил по какъв начин се гонят на терена.
Нямах предпочитание даже да изкрещя " давай, наште ". По през целия ден единствено зяпах напразно и умувах какво е трябвало да направя по този начин, че нещата да се развият иначе. Майка ми и татко ми към този момент не можех да спася, в това бях изцяло уверен, само че с Тео ситуацията беше друго. Не ме напускаше мисълта, че в случай че оня ден на детската площадка не му бях разрешил да се изкатери още един път на идиотския пиратски транспортен съд и в случай че в точния момент си бяхме тръгнали назад, всичко щеше да се развие иначе.
После измина още една година, а ние към момента бяхме в надупчения от бомби град, единствено от всичко към този момент имаше по-малко. Храна, медикаменти, облекла, хора. Наесен, щом взе да захладнява и на игрището най-сетне не се вдигаше ужасяващ прахоляк, постоянно се изнизвахме от скривалището. В деня, когато срещнах янкито, не мислех, че играем последния си мач дружно на насипания със сгурия терен зад някогашния месокомбинат.
Момчетата обичаха да вървят там, тъй като възрастните не ни досаждаха, а и бетонната ограда беше задоволително висока, тъй че елементарно да се скрием, в случай че пристигнеше патрул, от камион или танк пък нямаше директна видимост до игрището. Вярно, тогава там танкове към този момент съвсем не минаваха, допускам, тъй като не беше останало още по какво толкоз да се стреля. Освен нас в близост не живееше жива душа и след известно време, наподобява, и войната като че ли беше не запомнила за нас.
Игрището беше равно почти колкото някоя настлана с павета улица. Непрекъснато се препъвахме в бабуни и в разнообразни други издатини. Отначало подозирахме, че преди време тук са карали строителните боклуци от покрайнината и теренът е по този начин неравномерен поради тухлите и натрошените керемиди, само че един път Кибрита, на който викахме по този начин поради рижавата му коса, се изтърси пъклен неприятно, ожули си коляното до кръв и се нервира, разкрещя се като първия човек, че към този момент му било писнало и ще изрови тия отпадъци от земята.
Много се беше нахъсал. Напразно го убеждавахме, че това е неуместно, тъй като тогава в земята ще остане дупка, което е също толкоз рисково - стъпиш ли в нея, си изкълчваш глезена, и край, - Кибрита не се отхвърли и не миряса чак до момента в който не изкопа дупката. Намери обаче нещо напълно друго от това, което чакахме, оказа се не тухла или парче керемида, ами челюст. Истинска човешка челюст, със стърчащи на места зъби и всичко останало.
После, колкото пъти някой се спънеше, изравяхме я пищял, я бедрена кост, ръка или череп, каквото пристигна, от което Яни Дока, най-умният от цялата тайфа, който постоянно по всичко имаше шестици, когато още ходехме на учебно заведение и на който поради това присмехулно викаха Бележкаря, заключи, че под игрището несъмнено има всеобщ гроб, който би трябвало да е бил изкопан доста от дълго време, най-малко съдейки по положението на костите.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ