„Осъдени души“: По-велика ли е любовта, ако е обречена
Романът „ Осъдени души “ е може би една от най-интересните произведения в българската литература. На фона на една зараза от петнист тиф в Испания, въпреки всичко съществена сюжетна линия на творбата си остава странната, невъзможна обич сред Фани Хорн и Ередиа.
На какво са наказани всички в романа?
„ Осъдените души “ в романа са всички упоменати герои – всеки по друг метод. Заболелите от тиф са наказани на мудна и мъчителна гибел от спокоен, незабележим зложелател, който ги нападна от вътрешната страна, анархистите са наказани на така наречен патриотична гибел в името на една по висша цел. Но това, което същински вълнува читателите и мен, като подобен, е наказаните на невъзможна обич основни герои на Димитър Димов. Без значение каква е другата линия в романа, индивидът постоянно се вълнува от линията на любовта, изключително, в случай че тя е невъзможна, нещастна и с ужасяващ край.
20 прелестни цитата от " Осъдени души " -
— Novinite.EU (@NoviniteEU)
Любовта, без която не можем...
Любовта не постоянно е с благополучен край, не постоянно е лесна и приказна. Често се постанова човек да се бори с разнообразни неща, с цел да стигне до тази по този начин бленувана обич. Още със заглавието си, писателят ни подсказва, че тази обич ще е от сложните, от неосъществимите, от тези, които те държат за цялостен живот.
Фани Хорн, със своето дръзвам да настоявам, вятърничаво битие, внезапно среща човек, в който се влюбва може би от пръв взор и то без незабавно да си дава сметка за това. Дълбоко в себе си, тя знае, че това ще е доста трудно за нейната душа, тъй като Ередиа е духовник от йезуитския медал, жертван на Бога и на хората. За него е безспорен нарцисизъм да обичаш единствено един човек, да се грижиш единствено и само за него. Защото в последна сметка ти се грижиш за него, с цел да може той да е с теб. Това не е ли също тип нарцисизъм? Фани от своя страна, живяла цялостен живот егоистично, счита, че любовта ѝ към Ередиа е чиста и безкористна.
От всяка дума в романа се вижда какъв брой в действителност са „ наказани “ героите му. Да обичаш някого, който е на една крачка от теб, който виждаш всеки ден и не можеш да си с него е в действителност смазващо. Фани Хорн се е посветила напълно на тази невъзможна, наказана и обречена обич. Това е и повода да стартира да оказва помощ на йезуита в лагера за заболели от петнист тиф. Ередиа от своя страна, като един свещеник се пробва по всякакъв начин да отблъсне Фани и нейната обич. Опитва се да потисне възприятията си, в името на една по-висша цел. Това обаче кара и него вътрешно да страда всеки ден.
(Отец Ередия от " Осъдени души " - специфичен посетител в Стара Загора) от Зарата - Новини -
— Зарата (@zaratainfo)
Дали една обич е по-велика, в случай че е обречена?
Четейки романът, от самото начало стоях нащрек, с буца заседнала в гърлото и скрито се надявах на благополучен край за тези „ наказани души “, надълбоко в себе си обаче, знаех, че това няма да се случи. Дали една обич е по-велика, в случай че е обречена? Дали, в случай че романът имаше друг край щеше да е толкоз добър? Съмнявам се. Мисля, че това е по този начин, тъй като у всеки човек, от антични времена е заложено страданието и самобичуването. Сякаш, в случай че нямаме някаква драма, изключително любовна, не можем да живеем пълноценно. Сякаш това е нашата дрога и сме пристрастени към нещастието и невъзможната обич.
Когато човек се срещне с романа изпитва доста разнообразни страсти към основните герои - яд, състрадание, даже жалост. Може би, въпреки всичко превес взима съжалението. Осъзнали, че са наказани на нещастната си обич, те не престават да стоят в този обаян кръг, от който няма излизане. Освен обаче любовта, те имат и друга тъга, която е сложена на по-заден проект, а точно невъзможността да оказват помощ на всички заболели от тиф. Сякаш обаче тази световна зараза бледнее през наказаната им обич.
Смятам, че е доста значимо в какъв стадий от живота си, човек чете този разказ. Защото всяко нещо, до което се допираме, ние пречупваме през призмата на личния си живот. Първият прочит ми беше още в ранните училищен години и не можех да допускам, че героите се вълнуват толкоз от своите взаимоотношения, когато хиляди хора страдат и умират от такава ужасна болест. Тогава изпитвах мощен яд към основните герои и за мен по-осъдените души бяха болните хора. След години обаче, когато прочетох творбата за повторно си дадох сметка, че пострадвам повече поради невъзможната обич на Фани и Ередиа, от що се касае за останалите обречени души в романа. Това прави и мен лакомец или просто тогава съм минавала през нещо сходно?
Ян Енглерт - отец Ередия от " Осъдени души " е Doctor Honoris Causa на НАТФИЗ
— Impressio (@Impressio3)
Романът е засегнал в действителност доста пластове на осъдеността и може би съчетанието от страшната зараза и невъзможната обич го прави толкоз трагичен и същински. Самата дума „ наказан “ е толкоз тежка и носи непостижимо количество страдалчество. Героите на Димов са наказани на всевъзможен тип страдания, както физически, по този начин и душевни. А кой може да каже коя от двете е по-страшна?
Но „ наказан “ несъмнено, значи и човек, който бива съден за своите действия. Това накланя разсъжденията и в друга посока – по какъв начин точно поради това, че те се вълнуват повече от любовта си, от колкото от страшната тифна зараза, са наказани да страдат и в никакъв случай да не изпитат приятност от любовта и животът като цяло.
„ Осъдени души “ съставлява една в детайли разказана мъчителна история, в която няма неосъден човек, няма нито една щастлива душа. Всички герои на Димов са наказани на безконечни, най-много душевни страдания. Те от своя страна, водят и до физически болки, заболявания и наркотични зависимости. Пример за това е точно Фани, която се пробва да притъпи душевната си болежка с морфин, което пък нейно решение я „ осъжда “ на един ужасяващ, изпълнен с болки и зависимости, метод на живот.
Лично за мен, героите в романа на Димитър Димов са наказани, в никакъв случай да не изпитат благополучие, успокоение и чиста, откровена обич. Душите им са обречени на безконечни страдания и премеждия.
На какво са наказани всички в романа?
„ Осъдените души “ в романа са всички упоменати герои – всеки по друг метод. Заболелите от тиф са наказани на мудна и мъчителна гибел от спокоен, незабележим зложелател, който ги нападна от вътрешната страна, анархистите са наказани на така наречен патриотична гибел в името на една по висша цел. Но това, което същински вълнува читателите и мен, като подобен, е наказаните на невъзможна обич основни герои на Димитър Димов. Без значение каква е другата линия в романа, индивидът постоянно се вълнува от линията на любовта, изключително, в случай че тя е невъзможна, нещастна и с ужасяващ край.
20 прелестни цитата от " Осъдени души " -
— Novinite.EU (@NoviniteEU)
Любовта, без която не можем...
Любовта не постоянно е с благополучен край, не постоянно е лесна и приказна. Често се постанова човек да се бори с разнообразни неща, с цел да стигне до тази по този начин бленувана обич. Още със заглавието си, писателят ни подсказва, че тази обич ще е от сложните, от неосъществимите, от тези, които те държат за цялостен живот.
Фани Хорн, със своето дръзвам да настоявам, вятърничаво битие, внезапно среща човек, в който се влюбва може би от пръв взор и то без незабавно да си дава сметка за това. Дълбоко в себе си, тя знае, че това ще е доста трудно за нейната душа, тъй като Ередиа е духовник от йезуитския медал, жертван на Бога и на хората. За него е безспорен нарцисизъм да обичаш единствено един човек, да се грижиш единствено и само за него. Защото в последна сметка ти се грижиш за него, с цел да може той да е с теб. Това не е ли също тип нарцисизъм? Фани от своя страна, живяла цялостен живот егоистично, счита, че любовта ѝ към Ередиа е чиста и безкористна.
От всяка дума в романа се вижда какъв брой в действителност са „ наказани “ героите му. Да обичаш някого, който е на една крачка от теб, който виждаш всеки ден и не можеш да си с него е в действителност смазващо. Фани Хорн се е посветила напълно на тази невъзможна, наказана и обречена обич. Това е и повода да стартира да оказва помощ на йезуита в лагера за заболели от петнист тиф. Ередиа от своя страна, като един свещеник се пробва по всякакъв начин да отблъсне Фани и нейната обич. Опитва се да потисне възприятията си, в името на една по-висша цел. Това обаче кара и него вътрешно да страда всеки ден.
(Отец Ередия от " Осъдени души " - специфичен посетител в Стара Загора) от Зарата - Новини -
— Зарата (@zaratainfo)
Дали една обич е по-велика, в случай че е обречена?
Четейки романът, от самото начало стоях нащрек, с буца заседнала в гърлото и скрито се надявах на благополучен край за тези „ наказани души “, надълбоко в себе си обаче, знаех, че това няма да се случи. Дали една обич е по-велика, в случай че е обречена? Дали, в случай че романът имаше друг край щеше да е толкоз добър? Съмнявам се. Мисля, че това е по този начин, тъй като у всеки човек, от антични времена е заложено страданието и самобичуването. Сякаш, в случай че нямаме някаква драма, изключително любовна, не можем да живеем пълноценно. Сякаш това е нашата дрога и сме пристрастени към нещастието и невъзможната обич.
Когато човек се срещне с романа изпитва доста разнообразни страсти към основните герои - яд, състрадание, даже жалост. Може би, въпреки всичко превес взима съжалението. Осъзнали, че са наказани на нещастната си обич, те не престават да стоят в този обаян кръг, от който няма излизане. Освен обаче любовта, те имат и друга тъга, която е сложена на по-заден проект, а точно невъзможността да оказват помощ на всички заболели от тиф. Сякаш обаче тази световна зараза бледнее през наказаната им обич.
Смятам, че е доста значимо в какъв стадий от живота си, човек чете този разказ. Защото всяко нещо, до което се допираме, ние пречупваме през призмата на личния си живот. Първият прочит ми беше още в ранните училищен години и не можех да допускам, че героите се вълнуват толкоз от своите взаимоотношения, когато хиляди хора страдат и умират от такава ужасна болест. Тогава изпитвах мощен яд към основните герои и за мен по-осъдените души бяха болните хора. След години обаче, когато прочетох творбата за повторно си дадох сметка, че пострадвам повече поради невъзможната обич на Фани и Ередиа, от що се касае за останалите обречени души в романа. Това прави и мен лакомец или просто тогава съм минавала през нещо сходно?
Ян Енглерт - отец Ередия от " Осъдени души " е Doctor Honoris Causa на НАТФИЗ
— Impressio (@Impressio3)
Романът е засегнал в действителност доста пластове на осъдеността и може би съчетанието от страшната зараза и невъзможната обич го прави толкоз трагичен и същински. Самата дума „ наказан “ е толкоз тежка и носи непостижимо количество страдалчество. Героите на Димов са наказани на всевъзможен тип страдания, както физически, по този начин и душевни. А кой може да каже коя от двете е по-страшна?
Но „ наказан “ несъмнено, значи и човек, който бива съден за своите действия. Това накланя разсъжденията и в друга посока – по какъв начин точно поради това, че те се вълнуват повече от любовта си, от колкото от страшната тифна зараза, са наказани да страдат и в никакъв случай да не изпитат приятност от любовта и животът като цяло.
„ Осъдени души “ съставлява една в детайли разказана мъчителна история, в която няма неосъден човек, няма нито една щастлива душа. Всички герои на Димов са наказани на безконечни, най-много душевни страдания. Те от своя страна, водят и до физически болки, заболявания и наркотични зависимости. Пример за това е точно Фани, която се пробва да притъпи душевната си болежка с морфин, което пък нейно решение я „ осъжда “ на един ужасяващ, изпълнен с болки и зависимости, метод на живот.
Лично за мен, героите в романа на Димитър Димов са наказани, в никакъв случай да не изпитат благополучие, успокоение и чиста, откровена обич. Душите им са обречени на безконечни страдания и премеждия.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ