Българи са духовни водачи на други народи
Ролята на видни българи в Киевска Рус и изключително в Московското княжество е безспорна
В навечерието на Рождество Христово дано обърнем взор към приноса на българската християнска просвета за развиването на други нации. Делото на Кирил и Методий, избавено от България, творчеството на Климент Охридски, Наум, Йоан Екзарх, Константин Преславски и презвитер Козма, на св. патриарх Евтимий и неговите почитатели прониква надълбоко в културата на редица християнски страни. И това е изцяло разумно поради по-ранното и фундаментално включване на България в лоното на християнската цивилизация.
От края на ХІХ в. в славистиката, изключително в съветската, се постанова понятието „ Първо “, надлежно, „ Второ южнославянско въздействие “. Огнище на това културно лъчение обаче е средновековна България и никой различен! Корените са в Плиска и Велики Преслав, в Охрид и Търново, в българските манастири на Света гора Атонска. Трябва да се означи и наличието на българи в структурите на самата Константинополска/ Цариградска патриаршия, наричана по традиция „ Вселенска “. Нерядко патриаршията изпраща в съветските земи свои представители от български генезис, поради езиковата непосредственост и старите обичаи, възприети от тамошното духовенство и общество от България и българите. Ролята на видни българи в Киевска Рус, наследилите я средновековни държавици, и изключително в набиращото мощ през XIV-XV век Московско княжество, е безспорна. „ Първото въздействие “ през Х-ХІ век се илюстрира от потреблението на българските преводи на свещените книги, както и от персони като митрополит Михаил, първият нравствен глава на Киев. „ Официалната “ покръстителка на русите е Византия, само че измежду мисионерите, приобщили предците на днешните украинци, руси и беларуси към Христовата религия, е имало българи – както от окупираните през 971 година от Византия източни български земи, по този начин и от популацията в рамките на самата империя.
Новата вълна на българското ( “второ южнославянско “) въздействие е изключително мощна в годините на османското завладяване. Както възкликват съвременниците, словото на Евтимий доближава „ …до Северния океан… “ Руската литература, изкуство, православна музика дължат доста на наследството на България – „ страната на Духа “ по думите на акад. Дмитрий Лихачов. Творчеството и активността на Евтимиевите събратя и почитатели Киприан и Григорий Цамблак оставят неизличими следи в историята на съветската черква, общество, литература… Ето кои са известните ни имена на съветски архиереи от български генезис:
Митрополит Михаил Българина: към 988- 992 година
Митрополит Киприан Българина (от Търново): 1375-1406
Митрополит Григорий Цамблак (от Търново):1415-1419 година
Митрополит Исидор (от Солун): 1436 – 1441 година.
Митрополит Григорий II Българина: 1458-1472 година
Митрополит Йосиф Болгаринович: 1500-1501 година
Архиепископ Нектарий (бивш охридски патриарх): епископ на Вологда през 1613-1626 година
Архиепископ Филотей (бивш охридски патриарх): епископ на Смоленск през 1721-1725 година
Българското духовно и културно въздействие в Сърбия стартира скоро след покръстването. Нещо повече, християнизацията на България през 864 година е измежду значимите предпоставки сръбските князе да последват образеца на св. княз Борис-Михаил. В сръбските земи овреме се постанова българската писменост кирилица, а старобългарският език става формален за страната и църквата. До 1219 година, когато е основана сръбската автокефална черква, земите на средновековните сърби са в рамките на Охридската архиепископия „ … на цяла България… “ Те още веднъж са в диоцеза на Охрид след завладяването на Сърбия от османските турци. При възобновяване на Печката патриаршия през 1557 година в нея са включени и няколко български епархии (Ниш, Скопие, Кюстендил и Самоков), а нейният нравствен глава е именуван „ патриарх на българи и сърби “.
Олицетворение на българското присъединяване в духовния живот и културното развиване на Сърбия са Ефрем и още няколко патриарси, Ромил Видински, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Димитър Кантакузин… Ето имената на духовните водачи на сръбската черква, чийто център е в Печ (дн. в Косово), които имат български генезис или най-малкото са свързани с нашите земи:
Архиепископ, от 1346 година пръв сръбски патриарх ЙоаникийI: 1338 – 1354 година
Патриарх Сава ІV (от Тетово): 1354-1375 година
Патриарх Ефрем ( “от Търновската страна “) – двукратно: 1375-1380, 1389-1391/1392 година
Патриарх Спиридон (от Ниш или Мелник): 1380-1389 година
Патриарх Максим (от Скопие): 1656-1674 година
Патриарх Калиник І (от Скопие): 1691-1710 година
Патриарх Атанасий I (от Скопие): 1711-1712 година
Патриарх Атанасий II (от Скопие): 1747-1752 година
Патриарх Гаврил III Николин (от Ниш):1752 година
Никодим Тисмански (румънска икона)
Влахия и Молдова в продължение на епохи влизат в оттатък дунавските земи на средновековна България. Двете княжества пораждат през ХIV век въз основата на локалната провинциална власт. Българският език е освен формален и църковен, само че и всеобщо приказваме до ХVII-XVIII век. Поели по независим път, княжествата не престават да следват старите български обичаи. Ще посочим имената на българите, митрополити на Молдова, Дамян (1437- 1447) и Теоктист (1453-1478) година Една от най-заслужилите персони в средновековна Влахия е фамозният в онази ера духовник Никодим Тисмански – македонски българин, основал първите огромни манастири в северната ни съседка, съвременник и почитател на патриарх Евтимий. На собствен ред Григорий Цамблак, който за известно време бил свещеник на манастира „ Нямц “, е уважаван като основател на средновековната молдавска литература.
От IХ до ХI век албанците живеят на територията на България. „ Арбанашката земя “ още веднъж влиза в българските лимити при цар Иван Асен II, а през ХIV век княжеството Авлона (дн. Вльора) е ръководена от диктатор Йоан Асен, брат на цар Иван Александър. По същото време по тези места обитава св. Ромил Видински, който по-късно построява ново средище в рамките на Сърбия. Родом от Драч е св. Йоан Кукузел, фамозният „ ангелогласен “ артист и модернизатор на православната музика. Традиционно албанските земи са в състава на българската Охридска архиепископия.
Не на последно място, не е за подценяване ролята на видни българи във Византия и нейната черква. В продължение на епохи в рамките на империята живее българско население, останало отвън границите на българската страна. В „ личната “ в тесния смисъл на думата византийска просвета се демонстрират изтъкнати фигури от българско родословие: Светите братя Кирил и Методий и най-видните им възпитаници, Йоан Кукузел и други Монаси българи заемат високи позиции в Константинополската патриаршия и нейните митрополитски катедри. Най-ярко обаче се откроява патриарх Йосиф II (1416-1439), извънбрачен наследник на цар Иван Шишман, духовник на Атон, дълги години митрополит на Ефес – „ градът на Света Богородица “. Патриарх Йосиф е духовният глава на православието при опитите за подписване на църковен съюз (уния) с Римската черква, която да сплоти християните против гибелната османска опасност. Неговото присъединяване във Фераро-Флорентинския събор през 1437-1439 година го показва като една от най-ярките фигури на християнския свят през XV век. Йосиф умира във Флоренция малко преди края на събора, а гробът му е в църквата „ Санта Мария Новелла “. Нека изброим костантинополските патриарси, българи по генезис или свързани с нашите земи:
Патриарх Никита I (български славянин): 766-780 година
Патриарх Йоан ХІІ Козма (от Созопол): 1294-1301 година
Митрополит Теодосий (от Горенци/Корисос, Костурско), нравствен глава на Трапезундската империя: 1370- 1388 година
Патриарх Йосиф II (от Търново): 1416-1439 година
Патриарх Митрофан ІІІ: 1565 година
Патриарх Кирил ІІІ Спанос (митрополит на Търново): 1651 година
Герасим ІІ (митрополит на Търново): 1673-1674 година
Патриарх Партений ІV (митрополит на Търново): петкратно в интервала 1657-1685 година
Патриарх Константий (митрополит на Търново): двукратно през 1834-1835 и 1859 година
Митрополитите Михаил и Киприан в средновековна Русия, патриарх Ефрем в Сърбия, монахът Никодим Тисмански във Влахия, митрополит Теоктист в Молдова са тачени като национални светци. Григорий Цамблак има неповторимото качество да бъде представител на няколко национални литератури от онази ера – българската, византийската, сръбската, молдавската, староруската (по-късните съветска, украинска и белоруска), литовската… Необходимо ли е да привеждаме още образци за приноса на България и българите в историята на християнски свят? Въпросът е риторичен, основното е историческата памет – нашата и на други християнски страни и нации.
В навечерието на Рождество Христово дано обърнем взор към приноса на българската християнска просвета за развиването на други нации. Делото на Кирил и Методий, избавено от България, творчеството на Климент Охридски, Наум, Йоан Екзарх, Константин Преславски и презвитер Козма, на св. патриарх Евтимий и неговите почитатели прониква надълбоко в културата на редица християнски страни. И това е изцяло разумно поради по-ранното и фундаментално включване на България в лоното на християнската цивилизация.
От края на ХІХ в. в славистиката, изключително в съветската, се постанова понятието „ Първо “, надлежно, „ Второ южнославянско въздействие “. Огнище на това културно лъчение обаче е средновековна България и никой различен! Корените са в Плиска и Велики Преслав, в Охрид и Търново, в българските манастири на Света гора Атонска. Трябва да се означи и наличието на българи в структурите на самата Константинополска/ Цариградска патриаршия, наричана по традиция „ Вселенска “. Нерядко патриаршията изпраща в съветските земи свои представители от български генезис, поради езиковата непосредственост и старите обичаи, възприети от тамошното духовенство и общество от България и българите. Ролята на видни българи в Киевска Рус, наследилите я средновековни държавици, и изключително в набиращото мощ през XIV-XV век Московско княжество, е безспорна. „ Първото въздействие “ през Х-ХІ век се илюстрира от потреблението на българските преводи на свещените книги, както и от персони като митрополит Михаил, първият нравствен глава на Киев. „ Официалната “ покръстителка на русите е Византия, само че измежду мисионерите, приобщили предците на днешните украинци, руси и беларуси към Христовата религия, е имало българи – както от окупираните през 971 година от Византия източни български земи, по този начин и от популацията в рамките на самата империя.
Новата вълна на българското ( “второ южнославянско “) въздействие е изключително мощна в годините на османското завладяване. Както възкликват съвременниците, словото на Евтимий доближава „ …до Северния океан… “ Руската литература, изкуство, православна музика дължат доста на наследството на България – „ страната на Духа “ по думите на акад. Дмитрий Лихачов. Творчеството и активността на Евтимиевите събратя и почитатели Киприан и Григорий Цамблак оставят неизличими следи в историята на съветската черква, общество, литература… Ето кои са известните ни имена на съветски архиереи от български генезис:
Митрополит Михаил Българина: към 988- 992 година
Митрополит Киприан Българина (от Търново): 1375-1406
Митрополит Григорий Цамблак (от Търново):1415-1419 година
Митрополит Исидор (от Солун): 1436 – 1441 година.
Митрополит Григорий II Българина: 1458-1472 година
Митрополит Йосиф Болгаринович: 1500-1501 година
Архиепископ Нектарий (бивш охридски патриарх): епископ на Вологда през 1613-1626 година
Архиепископ Филотей (бивш охридски патриарх): епископ на Смоленск през 1721-1725 година
Българското духовно и културно въздействие в Сърбия стартира скоро след покръстването. Нещо повече, християнизацията на България през 864 година е измежду значимите предпоставки сръбските князе да последват образеца на св. княз Борис-Михаил. В сръбските земи овреме се постанова българската писменост кирилица, а старобългарският език става формален за страната и църквата. До 1219 година, когато е основана сръбската автокефална черква, земите на средновековните сърби са в рамките на Охридската архиепископия „ … на цяла България… “ Те още веднъж са в диоцеза на Охрид след завладяването на Сърбия от османските турци. При възобновяване на Печката патриаршия през 1557 година в нея са включени и няколко български епархии (Ниш, Скопие, Кюстендил и Самоков), а нейният нравствен глава е именуван „ патриарх на българи и сърби “.
Олицетворение на българското присъединяване в духовния живот и културното развиване на Сърбия са Ефрем и още няколко патриарси, Ромил Видински, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Димитър Кантакузин… Ето имената на духовните водачи на сръбската черква, чийто център е в Печ (дн. в Косово), които имат български генезис или най-малкото са свързани с нашите земи:
Архиепископ, от 1346 година пръв сръбски патриарх ЙоаникийI: 1338 – 1354 година
Патриарх Сава ІV (от Тетово): 1354-1375 година
Патриарх Ефрем ( “от Търновската страна “) – двукратно: 1375-1380, 1389-1391/1392 година
Патриарх Спиридон (от Ниш или Мелник): 1380-1389 година
Патриарх Максим (от Скопие): 1656-1674 година
Патриарх Калиник І (от Скопие): 1691-1710 година
Патриарх Атанасий I (от Скопие): 1711-1712 година
Патриарх Атанасий II (от Скопие): 1747-1752 година
Патриарх Гаврил III Николин (от Ниш):1752 година
Никодим Тисмански (румънска икона) Влахия и Молдова в продължение на епохи влизат в оттатък дунавските земи на средновековна България. Двете княжества пораждат през ХIV век въз основата на локалната провинциална власт. Българският език е освен формален и църковен, само че и всеобщо приказваме до ХVII-XVIII век. Поели по независим път, княжествата не престават да следват старите български обичаи. Ще посочим имената на българите, митрополити на Молдова, Дамян (1437- 1447) и Теоктист (1453-1478) година Една от най-заслужилите персони в средновековна Влахия е фамозният в онази ера духовник Никодим Тисмански – македонски българин, основал първите огромни манастири в северната ни съседка, съвременник и почитател на патриарх Евтимий. На собствен ред Григорий Цамблак, който за известно време бил свещеник на манастира „ Нямц “, е уважаван като основател на средновековната молдавска литература.
От IХ до ХI век албанците живеят на територията на България. „ Арбанашката земя “ още веднъж влиза в българските лимити при цар Иван Асен II, а през ХIV век княжеството Авлона (дн. Вльора) е ръководена от диктатор Йоан Асен, брат на цар Иван Александър. По същото време по тези места обитава св. Ромил Видински, който по-късно построява ново средище в рамките на Сърбия. Родом от Драч е св. Йоан Кукузел, фамозният „ ангелогласен “ артист и модернизатор на православната музика. Традиционно албанските земи са в състава на българската Охридска архиепископия.
Не на последно място, не е за подценяване ролята на видни българи във Византия и нейната черква. В продължение на епохи в рамките на империята живее българско население, останало отвън границите на българската страна. В „ личната “ в тесния смисъл на думата византийска просвета се демонстрират изтъкнати фигури от българско родословие: Светите братя Кирил и Методий и най-видните им възпитаници, Йоан Кукузел и други Монаси българи заемат високи позиции в Константинополската патриаршия и нейните митрополитски катедри. Най-ярко обаче се откроява патриарх Йосиф II (1416-1439), извънбрачен наследник на цар Иван Шишман, духовник на Атон, дълги години митрополит на Ефес – „ градът на Света Богородица “. Патриарх Йосиф е духовният глава на православието при опитите за подписване на църковен съюз (уния) с Римската черква, която да сплоти християните против гибелната османска опасност. Неговото присъединяване във Фераро-Флорентинския събор през 1437-1439 година го показва като една от най-ярките фигури на християнския свят през XV век. Йосиф умира във Флоренция малко преди края на събора, а гробът му е в църквата „ Санта Мария Новелла “. Нека изброим костантинополските патриарси, българи по генезис или свързани с нашите земи:
Патриарх Никита I (български славянин): 766-780 година
Патриарх Йоан ХІІ Козма (от Созопол): 1294-1301 година
Митрополит Теодосий (от Горенци/Корисос, Костурско), нравствен глава на Трапезундската империя: 1370- 1388 година
Патриарх Йосиф II (от Търново): 1416-1439 година
Патриарх Митрофан ІІІ: 1565 година
Патриарх Кирил ІІІ Спанос (митрополит на Търново): 1651 година
Герасим ІІ (митрополит на Търново): 1673-1674 година
Патриарх Партений ІV (митрополит на Търново): петкратно в интервала 1657-1685 година
Патриарх Константий (митрополит на Търново): двукратно през 1834-1835 и 1859 година
Митрополитите Михаил и Киприан в средновековна Русия, патриарх Ефрем в Сърбия, монахът Никодим Тисмански във Влахия, митрополит Теоктист в Молдова са тачени като национални светци. Григорий Цамблак има неповторимото качество да бъде представител на няколко национални литератури от онази ера – българската, византийската, сръбската, молдавската, староруската (по-късните съветска, украинска и белоруска), литовската… Необходимо ли е да привеждаме още образци за приноса на България и българите в историята на християнски свят? Въпросът е риторичен, основното е историческата памет – нашата и на други християнски страни и нации.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ