Родопа планина носи своята необяснима енергия, която се предава на

Родопа планина носи своята необяснима сила, която се предава на всеки, посетил я. Хората са топлосърдечни, историите – завладяващи, а атмосферата те кара да се чувстваш вкъщи, още щом стъпиш в рамките ѝ. Песните на Родопите обаче носят в себе си една горест, тежест, която няма по какъв начин да не бъде усетена.

Безспорно песента, популяризирала планината, е  " Излел е Дельо бунтовник ", само че онази, която е определяна за неин химн е напълно друга.

Корените на легендата за произхода на " Бела съм, бела, юначе " откриваме в тъмните времена, когато еничарският корпус на Османската империя е в разцвета си, а българите са принудени да бъдат гурбетчии, с цел да изхранват фамилиите си. В тези времена най-страшното за родопските земи било хората да бъдат потурчени, а селата – опожарени, оповестиха от Българска история.

Преданието споделя за едно от многото родопски села, в които на пролет мъжете тръгвали с овцете си към Беломорието на гурбет, оставяйки дамите и децата си сами. Така един ден, с по-възрастните от селото поел по дългия път и млад момък, който мечтаел да събере зестра, с която да може да изиска обичаната си от родителите ѝ. Те постоянно били двамата на площада, хващали се дружно на хорото и копнеели за деня, в който любовта им щяла да прерасне в многодетно семейство.

Това, което те не подозирали обаче било, че в гората наоколо имало башибузуци, които единствено чакали селото да опустее от мъжете, с цел да го разграбят и да осквернят дамите. За благополучие, една стара и съобразителна жена ги забелязала и събрала всички моми. Завела ги високо в планината на връх Карлък (дн. Орфей), където ги скрила в една пещера. Там начернила лицата им с въглен и ги облякла в овчи кожи. Така красивите девойки замязяли на диви хора и щели да бъдат защитени от опасността, която била надвиснала над домовете им.

По този метод минавали дни и седмици. Възрастната жена носела в пещерата храна и се грижела за девойките, до момента в който пристигнал денят, в който техните близки се завърнали от гурбет. Когато обаче те отишли при обичаните си, били отблъснати от техните тип и аромат. Всички побягнали от дивите дами като се изключи един. Един момък стоял на входа на пещерата и се взирал в очите им с вярата да познае своята обичана, за която не спирал да мисли през времето, в което те били разграничени. В един момент неговият взор се спрял на две очи, в които се таели също толкоз обич и вяра. Тогава девойката пристъпила напред, изтрила лицето си и запяла:

Бела съм, бела, юначе

Бела съм, бела, юначе,

цела съм светан йогрела.

Един бе Карлък останал

и той не щеше остана, /2/

ам беше в могла потопен.

В моглона нищо немаше,

сал едно вакло овчарче. /2/

и едно бело момиче.