Роди ме, мамо, с късмет, пa ме хвърли на смет!

" Роди ме, мамо, с шанс, пa ме хвърли на боклук! " – тази сентенция ми изниква в съзнанието всякога, когато някой прочут споделя история с благополучен край, а също и при следващата тото нервност. Но дали не чакаме от живота си прекомерно огромна доза необяснимо знамение? Или пък шансът е онази искрица вяра, която повдига духа ни в сложното всекидневие?

Най-лошото качество на шанса е, че нито можеш да го докоснеш, нито да го помиришеш. И заради тези аргументи в никакъв случай не знаеш дали ще пристигна, по кое време, съществува ли въобще, или просто всичко в природата е по този начин точно подредено, че точността ни се коства свръх.

Защо имаме вяра в шанса?
Научавайки за триумфите на другите, постоянно се питаме по какъв начин се е случило това, по какъв начин този човек да стигне до там. Понякога ни се коства толкоз необичайно и извънредно, че приписваме заслугите единствено на шанса. Като странични наблюдаващи обаче сме склонни да виждаме единствено крайния резултат и пропущаме дългия път, който води до него. Именно заради тази причина одобряваме триумфите като резултат на шанс. А в действителност зад тях стоят доста други неща - дисциплинираност, непримиримост, работа, мотивация, а от време на време и болежка.

Приписваме заслугите на шанса и заради друга, характерна за хората причина. Човешка е, само че не е от най-приятните черти в индивида – завистта. Склонни сме да откриваме повода за непознатите триумфи в нещо свръхестествено, тъй като не желаем да признаем качествата му. От друга страна си мислим – за какво аз не съумявам, а той да? Заради нашите персонални неуспехи и породилата се от това злоба не намираме друго опрощение, с изключение на чудодеен шанс.

Късметът е положителната страна на случайността. Той може да пристигна ненадейно и точно по тази причина е толкоз сладостен. Имаме потребност да имаме вяра в него, както имаме вяра в ред други чудеса. Идеята, че може да имаме помощ от вън, и не всичко да тежи на личните ни ръце, е извънредно привлекателна. Няма нищо неприятно да имаме вяра в шанса. Но в случай че разчитаме единствено на него, работата надали би се свършила.

Реалните контури на шанса
Това са всички тези дребни стъпчици – жестове, покупки или друго, което вършим за някое предпочитание да се сбъдне. Така да вземем за пример, в случай че не пуснем фиш за тото, няма по какъв начин да спечелим каквото и да било. Ако не попълним талона за присъединяване, няма по какъв начин да ни изтеглят в томболата. Късметът е като неволята – в случай че не го повикаш, няма да ти се обади. Затова можем да провокираме шанса си като участваме в разнообразни състезания и съревнования. Ей по този начин, с цел да подхранваме спортния си дух, да се любуваме на упованието, да си вдигнем адреналина. Не е наложително, в случай че играеш да спечелиш. Но сигурно в никакъв случай нищо няма да спечелиш, в случай че не вземеш присъединяване. Късчето хартия обаче ненадейно може да се трансформира от елементарен откъслек, в билет за реализиране на фантазиите. Той не трябва да се купува непременно. Влагането на прекомерно доста средства и старания в хазартни игри не е предизвикателство на шанса, а самозалъгване, пропилени напразно средства и не на последно място – взаимозависимост. Защото в този случай не провокираме шанса, а го натоварваме с отговорността да взема решение персоналните ни проблеми.