Родена е в София на 23 май 1941 г. Завършва

Родена е в София на 23 май 1941 година Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „ Кръстьо Сарафов “ през 1964 година в класа на проф. Желчо Мандаджиев. Има десетки функции в Сатиричния спектакъл. Прави запаметяващи се облици във филми като „ Два диоптъра далекогледство “ (1976), „ Не си отивай! “ (1976), „ Селянинът с колелото “ (1974), „ Мъже в командировка “ (1969) и други Най-голяма известност печели като Кака Мариана в детското тв предаване „ Сладкарница „ Захарно петле “, където 13 година е водещ дружно с Николай Николаев (Бате Николай).

Актрисата ме посреща, излегната царствено на кушетката и с усмивка, която помня от детството. Кака Мариана от тв предаването “ “Сладкарница „ Захарно петле “… Същата. Годините са пожалили лицето й. Само ужасната дископатия я е повалила за повече от месец да се гърчи в пъклен болки. Лежи в тихия си апартамент с прозорци към Борисовата градина и се радва, когато някой я посети или звънне по телефона. Днес очите й светят – получила е от другари от Виена специфичен пристягащ гръбнака корсет. С него се надява болките да отшумят по-бързо. Но през днешния ден тя ще даде първото си изявление на легло, а след това, отмине ли рецесията, ще скокне и ще отиде първо да си види приятелите, които часове преди този момент са я просълзили…

– Защо плакахте през днешния ден, Мариана?

– От трогване. Напоследък приятелите ме разплакват с жестовете си на положително. Много ги имам – и от студентските години, и от Сатиричния спектакъл. Не е загадка, че тежко живеем двете с щерка ми. Зорница е без работа към този момент две години и деяним на моята пенсия, която… не е за казване… е 240 лв.. Но другояче радостно си живеем тук с двете котки – Биба и Дечето. Имахме и кученце, което умря преди година от напреднала възраст, миличкото.

– Но по тази причина пък приятелите не си тръгват…

– Винаги са били някъде близо към мен и са намирали метод да ми оказват помощ. Ето в този момент, преди да дойдете, се побърках от рев… Даже пих валериан… Този специфичен корсет за кръста коства много пари, най-малко за мен – 90 лв.. Но моя близка звъннала на един мой състоятелен другар във Виена и му споделила за корсета, а той незабавно се отзовал. И през вчерашния ден тя ми звъни: „ Идвам с колана. “ Моя колежка пък – Албена Павлова (известна от „ Столичани допълнително “ – бел. авт.) срещнала щерка ми и я попитала по какъв начин съм. Звъни телефонът, обажда ми се друга моя колежка: „ Виж в този момент кво, Мариански, ние тук се събрахме сътрудници и желаеме да ти купим колана. “ Албена им казала… (Плаче.)

– Но не сте разрешили на безпаричието да ви смаже, да се почувствате по-малко значима?

– Не. Унизени да се усещат тези, които са ни унизили. Ние би трябвало да си запазим духа. Вярно, има моменти, в които изпадаш в безтегловност и мислиш по какъв начин ще посрещнеш идващия ден. Защото сме стигали и до такава степен. Аз не съм религиозна, а вярваща. Вярвам в това, което е горе, мощното, Бог ли ще го наречеш, висша Вселена ли, майка ми и татко ми ли са горе… В най-запечения миг, когато главата ми се е пръскала да намеря излаз, сякаш небето се отваря, една ръка се протяга и ме измъква… Не ми дава парите, а решението. Аз не разгадавам на това, никога, тъй като животът е битка. Харесва ми и мисълта на един другар: „ Хайде бе, не стига, че им живеем, ами и ще им мрем! “ Няма да им мрем!

– Хубава философия. Четох някъде, че любимката на публиката Кака Мариана е чистила по домовете…
– Да, и популярност Богу, случих на хора там. „ Господарят “ ми беше проф. Стати Статев, ректор на УНСС и доста добър човек. Той ме даваше за образец на една от дъщерите си, че не се срамя да правя тази работа. И в действителност не се срамих. Всъщност не ми се наложи доста да шетам, брачната половинка на Статев – Денка, беше бременна и постоянно си говорехме с нея на разнообразни тематики и се обогатявах от това другарство. Да не приказваме, че парите за чистенето бяха повече от заплатата ми в театъра…

– Как се живее почтено с две, а не с двеста?
– С достолепие. Аз си го нося. То е нещото, което най-стръвно съм пазила през годините и в професионален, и в персонален проект. Ако би трябвало да съм почтена, когато започнах работа като чистачка в оня дом, първоначално достолепието ми беше накърнено. Но щерка ми бе ученичка в художествената гимназия – скъпо обучение, по какъв начин да я устоявам с мизерната заплата от театъра!

– Не е загадка, че е осиновена – по какъв начин се решихте на това?

– За една нощ. Просто се разсъниха с тази мисъл. И потеглих. Не я познавах още, само че първо заживях с нейната биография, без да знам по какъв начин наподобява. Тя е оставена пред една къща от млада висока жена, която помолила да й наглеждат количката, до момента в който купи билет за пътешестване. И не се върнала повече. На сутринта я прибират от милицията и й дават името Зорница. И когато пристигнаха децата, от които трябваше да си избера, аз просто я видях, че това е тя! Познах я! Тогава нямаше три, а в този момент е към този момент на 33 година и ми е огромна поддръжка. Досега Зори не обичаше да готви, само че откогато се разболях, да знаете какви вкусни манджи прави!

– Споменахте преди изявлението, че сте разочаровани от някои трудове за вашите два брака… Какво в действителност се случи?

– Първият ми брак беше с този другар, който ми изпрати колана от Виена и с който имаме прелестни взаимоотношения – Петя Ходяков. След развода той отпътува от България и не бяхме се виждали 40 година От време на време някой от пътуващите музиканти ми пращаше доста здраве от него. Времето „ избърса “ всичко. И един прелестен ден един човек ми се обажда по джиесема. Като си сподели името, аз безусловно паднах от стола. Бях на посетители при другари в едно близко село и той пристигна там. После идва няколко пъти в България и един път остави два самолетни билета – за мен и за щерка ми, да му гостуваме във Виена за Коледа. Петя е руснак, от казаците, и има огромен казашки отбор във Виена. Беше ми малко неловко от настоящето му семейство, само че отидохме и се оформи приятна група. Разбрахме, че с годините връзката ни е прераснала в едно другарство, без да дъвчем неприятностите от предишното.

– А каква е истината за развода с втория ви брачен партньор – композитора Дечо Таралежков?

– Запознахме се с Дечо в Сатиричния спектакъл, където той свиреше в оркестъра, и се оженихме. Беше си огромна обич, 13 години. Но се появи една мацка и скапе работата… Аз му споделих: “Прецени си на кого държиш повече – на мен или на нея. Аз се отдръпвам, замятам пелерината и ме няма. Нито аз на теб ще преча, нито ти на мен… ” Всъщност аз съм желала да бъда сама. Имала съм опция да си уредя живота, откакто съм се развела. Но ето, че 30 година съм сама и съм съм посветила живота си на щерка ми и на театъра. Реших, че Зори ми е задоволителна. Аз съм си била себедостатъчна. Сама съм, само че не съм самотна.

– В този остарял дом, казвате, е минал животът ви…

– Да, в семейство на интелектуалци. Баща ми Ивайло Аламанчев беше инженер, с доста изобретения, приключил във Франция. Неговата майка и моя баба Мари-Жозефин беше чистокръвна французойка. Дядо ми преди време приключил военна академия във Франция и си я довел. Когато тя заминавала от Франция – татко ми беше роден през 1903 година, представете си какво е представлявала преди малко освободена България. И дядо ми я довежда от Франция в Сливен, където е назначен за боен прокурор. Него не помня, той е умрял, преди аз да се родя, само че помня баба ми. Тя доста държеше на фамилията си, на трите си деца – две девойки и татко ми. Много ги е подкрепяла. И двете ми лели се занимаваха с музика, пееха прелестно и бяха женени за музиканти. Баща ми беше с извънредно възприятие за комизъм, майка ми Власта също беше забележителна жена. Не разреши даже и да й споменем за различен брак след гибелта на татко ми.

– Липсва ли ви сцената, Сатиричният спектакъл?

Много… От 6 година не съм на сцената и това ме унищожава. Не мога да се оплача, изиграла съм много женски функции. А какво съм мечтала да играя… Вече съм надалеч от сцената, тя и фантазията ми е отлетяла… Но не преставам да си сънувам театъра, типичните актьорски сънища, дето забравяш текста или закъсняваш за излизане на сцената. В началото ми беше доста тежко. И в този момент, като минавам по „ Стефан Караджа “ около Сатирата, ми се подкосяват коленете… Много кръвно обвързвана съм, тъй като доста съм го обичала тоя спектакъл. Нас ни разпределиха там цяла група – Климбо, Славчо (Пеев – бел. авт.), Жоржета Чакърова, Коста Карагеоргиев, лека му пръст, и мен. Останахме ние с Жоржета и Славчо. Но се виждаме. На всяко 20-о число нашият випуск се събираме в един ресторант на „ Раковски “, и хахо-хихи, кой какво прави, тъй като множеството от нас са пенсионери, единствено Венчето Мандаджиева още играе. И Васил Михайлов – въпреки че той рядко се появява.

– Извинете за въпроса, само че когато бяхте най-зле, мислехте ли със боязън за гибелта?

– О, написала съм в наследството ми какво да се направи. Мислила съм, само че не с смут, не. Стряска ме само това, че ще се разделя с околните и приятелите си. А самият развой на умиране нито го знам, нито пък желая да го знам. Най-хубаво ще бъде да си отида в съня – като моите родители. Не желая никакви церемонии. Искам да ме изгорят и пепелта ми да разпилян над едно мое обичано място. Имахме една превъзходна 130-годишна къща в едно софийско село Стъргел, само че бяхме принудени да я продадем.

– Случвало ли ви се е да виете от болежка след загуба на безценен човек?

– Така се почувствах през февруари, когато ни напусна брат ми Андрей. Неочаквано. Отиде си и ме остави сама. Той ми беше рамото, силата, стълбът. Имахме невероятна връзка. Никога не сме водили тия дебелашки разногласия за собствености.

– А за обичан?

– Чак да вия – не, само че съм го преживявала тежко, като изменничество. Това, което се случи и с двамата ми съпрузи, си беше изменничество. Даже… Тук ще ви кажа нещо доста съкровено… Дечо ми се обади малко преди гибелта си и сподели: „ Искам нещо да ти кажа, ето тук Камелия (настоящата му жена – бел. авт.) е до мен. Можеш ли да ми простиш за всичко, което съм ти предизвикал? “ И аз се разревах. Докато се колебаех два-три дни дали да отида да го видя, Камелия ми заяви една нощ, че си е отишъл. И добре, че още тогава по телефона въпреки всичко му споделих: „ Нямам какво да ти простя, ти нищо не си ми направил. “ На него му се беше случило да се влюби. Ами в случай че аз се бях влюбила?… Дали щях да събера сили да желая амнистия?…

– Много толерантно отношение.

– Не бих споделила, че съм толерантна. По-скоро съм мъдрец. Пък и в случай че не бяхме се разделили с него – тъй като нямахме деца, нито той щеше да има наследник, нито Зори щеше да пристигна при мен. Е, не мога ли да бъда признателна на Бог за това?