Радостина Бояджиева и секундата вътрешна красота
Родена е в София. До деветгодишна живее в панелка в „ Младост “. Родителите ѝ имат лада и работят в МЕИ. Дядо ѝ я възпламенява по заниманието си – фотографията. На 18 година Тина отпътува за Флорида. По-късно се мести в Ню Йорк. Прекъсва работа след 15-годишна сполучлива кариера в региона на финансите и стартира да се занимава с снимка. В момента има експозиции по целия свят. Една от най-известните ѝ серии е от 2018 година с кърмещи дами от 22 града в 18 страни на пет континента.Радостина гостува на EVA с фрагменти от фотосесия, въодушевена от големите прозорци и декора на студиото на фотографа Кирил Станоев, напомнящ снимачна площадка в Холивуд. Може да я разгледате тук.
Тина, какво те заведе в Америка? Реших го на 18. Бях смела и цялостна с сила. Мечтаех да отпътува далеко и сама да построя живота си, а не виждах шансове. Десет години след измененията в България родителите ми нямаха средства, с цел да ме пратят в чужбина. Още нямаше интернет и мобилни телефони. Кандидатствах в университети в продължение на месеци и тъкмо когато се бях отказала, получих цялостна стипендия за стопанска система и интернационален бизнес. Първият клас, за който се записах, беше по балет и история на изкуството.И въпреки да съм приключила магистратура в Университета на Дюк (Fuqua School of Business), където се оказах първата българка в програмата, съумях да се занимавам с танци, непознати езици и изкуство редом с всички наложителни предмети по финанси, счетоводство и стопанска система. Паралелно с това се устоях, работейки в стола на университета по 50 часа седмично. Помагах на основния готвач, който отговаряше за галавечерите и около тази работа открих и другата ми пристрастеност – гастрономията и етикета за сервиране на храна и вино. Защо прекъсна кариерата си в банковото дело? Години наред се пробвах да си внуша, че работата по 12 часа на ден, в това число уикендите и пътуванията отвън Ню Йорк по планове с месеци, от неделя до петък ме вършат щастлива. Внушавах си, че би трябвало да съм признателна, тъй като отпътувах от България единствено с два куфара, стипендия и голяма сила и в действителност професионално реализирах американската фантазия. Но натискът и стресът бяха неизмерими, отношението – жестоко, парите – незадоволителни за всичко, което жертваш, и свободата, която губиш.Благодарение на образованието ми първо ми се отвориха шансове за позиция в Ню Йорк и първоначално правех оценки на бизнеси и покупко-продажби в консултантски компании като E&Y, Deloitte. След това отговарях за финансовите модели на 120+ магазина в Северна и Южна Америка и за финансовия разбор за отваряне на нови или затваряне на непечеливши магазини в централния офис на Burberry. Но осъществената професионална американска фантазия беше завършек на моята персонална.След години размисъл и с малко полуда зарязах всичко, с цел да си дам късмет да намеря това, което действително ми носи благополучие, въпреки и с повече неустановеност и по-малко финансови средства. Вярно ли е, че си учила история на изкуството във Флоренция и си правила обиколки за туристи, облечена в средновековно облекло? Флоренция се трансформира в мястото на моя персонален подем. Още до момента в който следвах финанси, открих там учебно заведение за чужденци, в което можеш да отидеш за колкото време имаш и да учиш италиански и история на изкуството.Правех го всяка отпуска в продължение на пет години. Когато напуснах финансовия бизнес, отпътувах още веднъж за Флоренция за „ душевна реанимация “. Намерих работа за няколко месеца в театрална режисура, където вършех какво ли не – изчислявах финансите, правех Power Point презентации за търсене на вложители, продавах билети на касата и се разхождах из Флоренция с голяма ренесансова рокля и пера в косата, с цел да популяризирам шоуто. Постановката беше в остарял манастир. Преди представлението развеждах гостите и им разказвах историята и смисъла на фреските по стените и това, което знаех за Медичите. Роклята беше голяма и с връзки откъм гърба и я обличах с помощник. Когато не се появеше заран, се постановяваше да търча полугола до бара, където закусвах, с цел да ме завърже някоя от сервитьорките.
Какво ти е нужно, с цел да се чувстваш свободна? Свободата има доста измерения за мен. Тя е обвързвана с това да изглеждаш както искаш, да имаш шанса да създадеш живота, който искаш, да работиш това, което искаш, да живееш където искаш, да бъдеш отвън стандарта или нормата на обществото (макар че в Ню Йорк няма такъв). Не мога да си показва да пребивавам на място, където би трябвало да изобличавам какъвто и да било вид независимост или да виждам тя да бъде отнемана на други към мен. Къде се чувстваш у дома? Навсякъде където мога същински да се докосна до хората. Случвало ми се е да хапвам козе месо, печено на огън, измежду масаи под Килиманджаро, да пия чай с бедуини в Петра, да се движа в лодка на риболовци при вулкана на Стромболи, да пия вино в имение на човек, който цени изкуството и музиката, или под асмата на баба ми с приготвено от нея сладко от смокини.Където и да съм, непрестанно пребивавам с мисълта, че има още за виждане, снимане и преживяване и, както споделя майка ми, „ дивото продължава да ме зове “. От 18 години пребивавам в Ню Йорк, само че постоянно тичам – и в Европа, в джунглата на Коста Рика, в Бали, в Шри Ланка. Там мога да вървя боса и несресана и да се усещам в кожата си надалеч от перфектността, светлините и лукса на града, да съм бродяга. Къде не си била и би желала да отидеш? В Австралия. Мечтая да видя и да фотографирам туземците! 
Къде се чувстваш изгубена? Геофизически на никое място. Пътешествията са ми приоритет, откогато се помня. Интересувам се от по-трудно налични и недостигнати от туристи региони. По думите на татко ми заобикалям единствено явни военни зони. Макар че за малко да изкарам коронавирус в пустинята в Йордания. Нямах интернет и се оказа, че имам 24 часа да се изтеглям. Успях да хвана последния аероплан за Европа, преди да затворят страната, пък и целия свят.Чувствам се изгубена, когато не мога да създавам, да фотографирам и да си изкарвам парите с това, което обичам да върша (фотографията). Тогава ме обгръща суматоха. Не бих могла да работя още веднъж в корпоративна среда. По време на коронавирус пандемията нямах работа в продължение на месеци. Финансовите ми запаси се стопиха, а сметките в Ню Йорк са съществени. Не можех да пътувам. Прекарах няколко месеца сама в апартамент 45 кв. м с спешен излаз, без концепция по кое време ще се подобрят нещата. Виждах хора единствено в седем вечерта. Тогава се показвахме по прозорците, с цел да приветстваме лекарите. Не съм се чувствала по-загубена в живота си. Какво взимаш наложително със себе си, когато пътуваш? Стария ръчен часовник на дядо ми. Той ми е нещо като амулет и тежест, която ме държи на мястото ми. На кого се обаждаш, когато ти е тъжно? На терапевтката ми:). Имам, несъмнено, и близки другари, и доста обична сестра, с която споделям, само че всички си имаме проблеми, потребности и потенциал, тъй че, с цел да не се усещам гузна да занимавам близките с проблемите ми, си заплащам, когато го върша.
Тина, какво те заведе в Америка? Реших го на 18. Бях смела и цялостна с сила. Мечтаех да отпътува далеко и сама да построя живота си, а не виждах шансове. Десет години след измененията в България родителите ми нямаха средства, с цел да ме пратят в чужбина. Още нямаше интернет и мобилни телефони. Кандидатствах в университети в продължение на месеци и тъкмо когато се бях отказала, получих цялостна стипендия за стопанска система и интернационален бизнес. Първият клас, за който се записах, беше по балет и история на изкуството.И въпреки да съм приключила магистратура в Университета на Дюк (Fuqua School of Business), където се оказах първата българка в програмата, съумях да се занимавам с танци, непознати езици и изкуство редом с всички наложителни предмети по финанси, счетоводство и стопанска система. Паралелно с това се устоях, работейки в стола на университета по 50 часа седмично. Помагах на основния готвач, който отговаряше за галавечерите и около тази работа открих и другата ми пристрастеност – гастрономията и етикета за сервиране на храна и вино. Защо прекъсна кариерата си в банковото дело? Години наред се пробвах да си внуша, че работата по 12 часа на ден, в това число уикендите и пътуванията отвън Ню Йорк по планове с месеци, от неделя до петък ме вършат щастлива. Внушавах си, че би трябвало да съм признателна, тъй като отпътувах от България единствено с два куфара, стипендия и голяма сила и в действителност професионално реализирах американската фантазия. Но натискът и стресът бяха неизмерими, отношението – жестоко, парите – незадоволителни за всичко, което жертваш, и свободата, която губиш.Благодарение на образованието ми първо ми се отвориха шансове за позиция в Ню Йорк и първоначално правех оценки на бизнеси и покупко-продажби в консултантски компании като E&Y, Deloitte. След това отговарях за финансовите модели на 120+ магазина в Северна и Южна Америка и за финансовия разбор за отваряне на нови или затваряне на непечеливши магазини в централния офис на Burberry. Но осъществената професионална американска фантазия беше завършек на моята персонална.След години размисъл и с малко полуда зарязах всичко, с цел да си дам късмет да намеря това, което действително ми носи благополучие, въпреки и с повече неустановеност и по-малко финансови средства. Вярно ли е, че си учила история на изкуството във Флоренция и си правила обиколки за туристи, облечена в средновековно облекло? Флоренция се трансформира в мястото на моя персонален подем. Още до момента в който следвах финанси, открих там учебно заведение за чужденци, в което можеш да отидеш за колкото време имаш и да учиш италиански и история на изкуството.Правех го всяка отпуска в продължение на пет години. Когато напуснах финансовия бизнес, отпътувах още веднъж за Флоренция за „ душевна реанимация “. Намерих работа за няколко месеца в театрална режисура, където вършех какво ли не – изчислявах финансите, правех Power Point презентации за търсене на вложители, продавах билети на касата и се разхождах из Флоренция с голяма ренесансова рокля и пера в косата, с цел да популяризирам шоуто. Постановката беше в остарял манастир. Преди представлението развеждах гостите и им разказвах историята и смисъла на фреските по стените и това, което знаех за Медичите. Роклята беше голяма и с връзки откъм гърба и я обличах с помощник. Когато не се появеше заран, се постановяваше да търча полугола до бара, където закусвах, с цел да ме завърже някоя от сервитьорките.
Какво ти е нужно, с цел да се чувстваш свободна? Свободата има доста измерения за мен. Тя е обвързвана с това да изглеждаш както искаш, да имаш шанса да създадеш живота, който искаш, да работиш това, което искаш, да живееш където искаш, да бъдеш отвън стандарта или нормата на обществото (макар че в Ню Йорк няма такъв). Не мога да си показва да пребивавам на място, където би трябвало да изобличавам какъвто и да било вид независимост или да виждам тя да бъде отнемана на други към мен. Къде се чувстваш у дома? Навсякъде където мога същински да се докосна до хората. Случвало ми се е да хапвам козе месо, печено на огън, измежду масаи под Килиманджаро, да пия чай с бедуини в Петра, да се движа в лодка на риболовци при вулкана на Стромболи, да пия вино в имение на човек, който цени изкуството и музиката, или под асмата на баба ми с приготвено от нея сладко от смокини.Където и да съм, непрестанно пребивавам с мисълта, че има още за виждане, снимане и преживяване и, както споделя майка ми, „ дивото продължава да ме зове “. От 18 години пребивавам в Ню Йорк, само че постоянно тичам – и в Европа, в джунглата на Коста Рика, в Бали, в Шри Ланка. Там мога да вървя боса и несресана и да се усещам в кожата си надалеч от перфектността, светлините и лукса на града, да съм бродяга. Къде не си била и би желала да отидеш? В Австралия. Мечтая да видя и да фотографирам туземците! Къде се чувстваш изгубена? Геофизически на никое място. Пътешествията са ми приоритет, откогато се помня. Интересувам се от по-трудно налични и недостигнати от туристи региони. По думите на татко ми заобикалям единствено явни военни зони. Макар че за малко да изкарам коронавирус в пустинята в Йордания. Нямах интернет и се оказа, че имам 24 часа да се изтеглям. Успях да хвана последния аероплан за Европа, преди да затворят страната, пък и целия свят.Чувствам се изгубена, когато не мога да създавам, да фотографирам и да си изкарвам парите с това, което обичам да върша (фотографията). Тогава ме обгръща суматоха. Не бих могла да работя още веднъж в корпоративна среда. По време на коронавирус пандемията нямах работа в продължение на месеци. Финансовите ми запаси се стопиха, а сметките в Ню Йорк са съществени. Не можех да пътувам. Прекарах няколко месеца сама в апартамент 45 кв. м с спешен излаз, без концепция по кое време ще се подобрят нещата. Виждах хора единствено в седем вечерта. Тогава се показвахме по прозорците, с цел да приветстваме лекарите. Не съм се чувствала по-загубена в живота си. Какво взимаш наложително със себе си, когато пътуваш? Стария ръчен часовник на дядо ми. Той ми е нещо като амулет и тежест, която ме държи на мястото ми. На кого се обаждаш, когато ти е тъжно? На терапевтката ми:). Имам, несъмнено, и близки другари, и доста обична сестра, с която споделям, само че всички си имаме проблеми, потребности и потенциал, тъй че, с цел да не се усещам гузна да занимавам близките с проблемите ми, си заплащам, когато го върша. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ