Режисьорът Николай Георгиев: Ако има недостиг на нещо в нашата реалност, то е недостиг на личности
Роден е през 1940 година в село Просенец, Гръцка Македония. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет, а след година отпътува да учи театрална постановка в бунтарската за родната ни реалност школа на Йежи Гротовски във Варшава. През 1968 година основава студентския театър-лаборатория, в който образова младите на друг, авторски, недопустим от доста хора спектакъл, който за други е привлекателен като магнит. След близо 30-годишно спиране по идеологически аргументи, по самодейност на ректора на СУ професор Боян Биолчев, театърът е възобновен от своя създател под името “Алма алтер “. Критиците го назовават със комплицирани термини - синкретичен, авторски, мощно неконвенционален, интерактивен и дръзновен. А простичко казано, в неговата основа стои “случването “ - тук, в този момент, с тези хора. Публиката е директен участник и постоянно от нея зависи развиването на представлението.
“Това, че си се родил, още не значи, че си жив. Трябва да намериш вътрешната си енергия” - са думи на режисьора Николай Георгиев. А какви провокации е преодолял той в търсене на своята магнетична сила, се пробвам да схвана в диалог особено за нашите читатели.
- Господин Георгиев, по кое време човек основава по-добър спектакъл - на 20, на 30 или на 70?
- Смятам, че човек основава най-хубав спектакъл като дете. Когато се връщам за Коледа в Прага, където е моето семейство, обичам да следя 3-годишната си внучка. Тя от заран до вечер играе, непрестанно. Започва със зайчето, по-късно стартира с нещо друго. И извиква все нови и нови обстановки, нови и нови облици, с които поддържа връзка. В този миг по никакъв метод не можеш да я повикаш, да й кажеш нещо или да я накараш да спре. Тя е надълбоко в играта. И когато се връщам тук, първото нещо, което споделям на студентите, е, че с порастването просто губят огромна част от своята креативна потентност. Енергията, която са имали като деца. Успокоили са се, че могат да я разпределят. А силата е нещо, което не можеш да съхраняваш - не можеш да я сложиш нито в дрешника, нито в хладилника. Тя би трябвало да бъде осъществена, другояче си отива, с цел да може да отстъпи място на идната.
- Понякога хващате ли се, че “крадете” от това малко момиченце, вашата внучка?
- Определено! Доста пъти съм употребявал нейните хрумвания като обстановки, които са единствено начални и след това ги развъртвам. Но би трябвало да ви кажа, че реализацията, която тя прави, е доста по-добра от тази, която аз върша. (Смее се.) Защото аз съм натрупал към този момент доста процедура и умения, през които минавам, с цел да основа един артикул, който да бъде обществен. А тя няма потребност от аудитория. Тя е и артистът, и публиката. На нея това й е задоволително. Така че дано се върна към първия ви въпрос - несъмнено, дързостта на младини е по-голяма. И моята биография е прелестно удостоверение - толкоз лудории правех в театъра на млади години. Отиваш, работиш, не те схващат, гонят те... За да стигнем до един парадокс, безспорен.
- Има ли нещо, за което съжалявате, че не сте създали?
- Аз произлизам от обикновено семейство, татко ми беше търговец, беше член на комерсиалната камара, внасяше фъстъци в столицата от Македония и от Южна България. Преди това сме живели в Серес, той е имал колониален магазин, само че е помагал на македонското партизанско придвижване по време на войната. Един ден при него идва някакъв човек и му споделя: “Грабвай децата и още довечера да ви няма, тъй като на следващия ден се готвят да те бесят”. Ние бяхме 3 деца, родителите ни потеглят, без да вземат нищо с изключение на нас, пресичат реката и минават границата. Заселват се в село Кулата - там съм кръстен, там започнах учебно заведение. И чак през 1949 година татко ми взема решение да се реалокира в столицата. Той беше германофил, все говореше за немските инженери и споделяше, че е подготвен да ме прати в Германия да последвам инженерство. Майка ми, която беше прелестна, ми е дала доста. Тя беше квачка - умееше да събира фамилията под крилото си. Бяха незабравими обеди, вечери, говорехме си, пеехме до късно... Тя доста искаше в фамилията да има лекар. И когато аз приключих гимназия, доста настояваше да запиша медицина. Та скърбя, че не откликнах на техните фантазии. Просто не знаех кого от тях да предпочета. Не желаех да обидя нито единия, нито другия.
- А за какво избрахте правото?
- Моят класен, той беше математик, тогава ми сподели - запиши право, може да не работиш като правист след това, само че го приключи. Така и направих, само че по-късно отпътувах да последвам постановка във Варшава...
- И се върнахте, оставяйки своята полска обич - дъщерята на тогавашния министър на културата. За това не съжалявате ли?
- Не, не скърбя.
- Не е била огромната обич може би?
- Любовта беше прелестна, тя ми разреши да вляза в полското семейство, да опозная поляците. Само че аз не можех да оставя татко си и майка си, която скоро по-късно си отиде прекомерно млада. И щом взех последния си изпит, на сутринта бях в самолета към дома. Все отново ненапълно скърбя, че се върнах, тъй като по-късно наложително трябваше да напусна България и да отпътува за Прага.
- Освен дребната 3-годишна театралка, кой различен ви чака в чешката столица?
- Там са брачната половинка ми, с която сме разведени, имаме щерка и двама сина. По-малкият от тях е огромна чешка звезда, стихотворец, който съпоставят с Петрарка. Имаме и 6 внука.
- Заобиколен сте от доста хора, студентите, публиката, само че има ли моменти, в които се чувствате уединен?
- Не се усещам уединен. Семейството ми е дружно с мен, непрестанно сме в контакт. Когато мога, отскоквам, те когато могат - също. Докато децата бяха дребни, израснаха в театъра край мен. Мисля, че им дадох това, което трябваше. Жалкото е, че в този момент, когато мога да дам на внуците още повече, съм надалеч. Но аз към този момент няколко пъти им споделям, че ще приключа с работата тук, а те ми дават отговор: да, би било прелестно, единствено че тогава ние ще би трябвало да изпитваме виновност. Защото това, което си основал, би трябвало да го пазиш по някакъв метод. Нашата хореографка Петя Йосифова-Хънкинс е подготвена да ме замести, тя може да води театъра, само че се опасявам, че ще се нахвърлят и няма да може да устои против хора, които желаят да го разрушат.
- А брачната половинка ви не се ли усещаше добре в София?
- Тя също работеше в театъра, беше негова хореографка, само че пожела да заминем в Прага. Направих страхотна кариера там, стигнах до основен редактор на една нова телевизия. Съпругата ми обаче разбираше, че аз не се усещам добре. И сподели - не се измъчвай, очевидно малкия екран и кариерата не е твоят размер. Ако смяташ, че е по-добре да се върнеш в България, направи го. Така стана, разбрахме се и се разделихме. Направихме всичко допустимо да отгледаме трите си деца, останахме другари.
- В публиката всякога виждам хора над 55. Какво води в студентския спектакъл фенове с побелели коси, единствено това, че входът е свободен, или нещо друго?
- Да, доста възрастни хора идват при нас и те не са инцидентни, всеки е персона. Сред тях има такива, които живеят в Канада, в Америка, в Европа и се връщат през месец-два, с цел да видят новите ни заглавия. Този спектакъл дава на хората доста повече от стандартния. Той им дава сила, дава им самочувствието, че... абе, не е толкоз неприятен животът! Има и хубави неща, ще отидем в “Алма алтер” довечера и ще се порадваме... Много ме радва, че си възпитахме своя аудитория, всеки от които в прочут смисъл е персона. Хора, които гледат по 10-15 пъти едно и също зрелище, тъй като нашите спектакли се развиват непрестанно.
- Догодина ще празнувате 80-годишен празник. Какво бихте поискали на себе си оттук насетне?
- Да може да се развъди “Алма алтер”. Аз сътворих авторския спектакъл, с цел да могат студентите, като завършат при нас, да образуват дребни групи. Защото те са подготвени и като артисти, и като режисьори и хореографи. Да зародят последващи гнезда. Засега обаче приключилите остават при нас, имат боязън да отидат на друго място. И може би са прави. Показателен е казусът с Нети, Антоанета Добрева, която беше чудото в пробните класове, добре овладяла моята система. А откакто влезе в стандартния спектакъл, се загуби безусловно. Така че това е единственото ми предпочитание. Или, в случай че фактически пристигна краят, Петя да може да задържи всичко това и да продължи, без някой да й навреди по някакъв метод.
Валентина ИВАНОВА
/вестник "Над 55 "/
“Това, че си се родил, още не значи, че си жив. Трябва да намериш вътрешната си енергия” - са думи на режисьора Николай Георгиев. А какви провокации е преодолял той в търсене на своята магнетична сила, се пробвам да схвана в диалог особено за нашите читатели.
- Господин Георгиев, по кое време човек основава по-добър спектакъл - на 20, на 30 или на 70?
- Смятам, че човек основава най-хубав спектакъл като дете. Когато се връщам за Коледа в Прага, където е моето семейство, обичам да следя 3-годишната си внучка. Тя от заран до вечер играе, непрестанно. Започва със зайчето, по-късно стартира с нещо друго. И извиква все нови и нови обстановки, нови и нови облици, с които поддържа връзка. В този миг по никакъв метод не можеш да я повикаш, да й кажеш нещо или да я накараш да спре. Тя е надълбоко в играта. И когато се връщам тук, първото нещо, което споделям на студентите, е, че с порастването просто губят огромна част от своята креативна потентност. Енергията, която са имали като деца. Успокоили са се, че могат да я разпределят. А силата е нещо, което не можеш да съхраняваш - не можеш да я сложиш нито в дрешника, нито в хладилника. Тя би трябвало да бъде осъществена, другояче си отива, с цел да може да отстъпи място на идната.
- Понякога хващате ли се, че “крадете” от това малко момиченце, вашата внучка?
- Определено! Доста пъти съм употребявал нейните хрумвания като обстановки, които са единствено начални и след това ги развъртвам. Но би трябвало да ви кажа, че реализацията, която тя прави, е доста по-добра от тази, която аз върша. (Смее се.) Защото аз съм натрупал към този момент доста процедура и умения, през които минавам, с цел да основа един артикул, който да бъде обществен. А тя няма потребност от аудитория. Тя е и артистът, и публиката. На нея това й е задоволително. Така че дано се върна към първия ви въпрос - несъмнено, дързостта на младини е по-голяма. И моята биография е прелестно удостоверение - толкоз лудории правех в театъра на млади години. Отиваш, работиш, не те схващат, гонят те... За да стигнем до един парадокс, безспорен.
- Има ли нещо, за което съжалявате, че не сте създали?
- Аз произлизам от обикновено семейство, татко ми беше търговец, беше член на комерсиалната камара, внасяше фъстъци в столицата от Македония и от Южна България. Преди това сме живели в Серес, той е имал колониален магазин, само че е помагал на македонското партизанско придвижване по време на войната. Един ден при него идва някакъв човек и му споделя: “Грабвай децата и още довечера да ви няма, тъй като на следващия ден се готвят да те бесят”. Ние бяхме 3 деца, родителите ни потеглят, без да вземат нищо с изключение на нас, пресичат реката и минават границата. Заселват се в село Кулата - там съм кръстен, там започнах учебно заведение. И чак през 1949 година татко ми взема решение да се реалокира в столицата. Той беше германофил, все говореше за немските инженери и споделяше, че е подготвен да ме прати в Германия да последвам инженерство. Майка ми, която беше прелестна, ми е дала доста. Тя беше квачка - умееше да събира фамилията под крилото си. Бяха незабравими обеди, вечери, говорехме си, пеехме до късно... Тя доста искаше в фамилията да има лекар. И когато аз приключих гимназия, доста настояваше да запиша медицина. Та скърбя, че не откликнах на техните фантазии. Просто не знаех кого от тях да предпочета. Не желаех да обидя нито единия, нито другия.
- А за какво избрахте правото?
- Моят класен, той беше математик, тогава ми сподели - запиши право, може да не работиш като правист след това, само че го приключи. Така и направих, само че по-късно отпътувах да последвам постановка във Варшава...
- И се върнахте, оставяйки своята полска обич - дъщерята на тогавашния министър на културата. За това не съжалявате ли?
- Не, не скърбя.
- Не е била огромната обич може би?
- Любовта беше прелестна, тя ми разреши да вляза в полското семейство, да опозная поляците. Само че аз не можех да оставя татко си и майка си, която скоро по-късно си отиде прекомерно млада. И щом взех последния си изпит, на сутринта бях в самолета към дома. Все отново ненапълно скърбя, че се върнах, тъй като по-късно наложително трябваше да напусна България и да отпътува за Прага.
- Освен дребната 3-годишна театралка, кой различен ви чака в чешката столица?
- Там са брачната половинка ми, с която сме разведени, имаме щерка и двама сина. По-малкият от тях е огромна чешка звезда, стихотворец, който съпоставят с Петрарка. Имаме и 6 внука.
- Заобиколен сте от доста хора, студентите, публиката, само че има ли моменти, в които се чувствате уединен?
- Не се усещам уединен. Семейството ми е дружно с мен, непрестанно сме в контакт. Когато мога, отскоквам, те когато могат - също. Докато децата бяха дребни, израснаха в театъра край мен. Мисля, че им дадох това, което трябваше. Жалкото е, че в този момент, когато мога да дам на внуците още повече, съм надалеч. Но аз към този момент няколко пъти им споделям, че ще приключа с работата тук, а те ми дават отговор: да, би било прелестно, единствено че тогава ние ще би трябвало да изпитваме виновност. Защото това, което си основал, би трябвало да го пазиш по някакъв метод. Нашата хореографка Петя Йосифова-Хънкинс е подготвена да ме замести, тя може да води театъра, само че се опасявам, че ще се нахвърлят и няма да може да устои против хора, които желаят да го разрушат.
- А брачната половинка ви не се ли усещаше добре в София?
- Тя също работеше в театъра, беше негова хореографка, само че пожела да заминем в Прага. Направих страхотна кариера там, стигнах до основен редактор на една нова телевизия. Съпругата ми обаче разбираше, че аз не се усещам добре. И сподели - не се измъчвай, очевидно малкия екран и кариерата не е твоят размер. Ако смяташ, че е по-добре да се върнеш в България, направи го. Така стана, разбрахме се и се разделихме. Направихме всичко допустимо да отгледаме трите си деца, останахме другари.
- В публиката всякога виждам хора над 55. Какво води в студентския спектакъл фенове с побелели коси, единствено това, че входът е свободен, или нещо друго?
- Да, доста възрастни хора идват при нас и те не са инцидентни, всеки е персона. Сред тях има такива, които живеят в Канада, в Америка, в Европа и се връщат през месец-два, с цел да видят новите ни заглавия. Този спектакъл дава на хората доста повече от стандартния. Той им дава сила, дава им самочувствието, че... абе, не е толкоз неприятен животът! Има и хубави неща, ще отидем в “Алма алтер” довечера и ще се порадваме... Много ме радва, че си възпитахме своя аудитория, всеки от които в прочут смисъл е персона. Хора, които гледат по 10-15 пъти едно и също зрелище, тъй като нашите спектакли се развиват непрестанно.
- Догодина ще празнувате 80-годишен празник. Какво бихте поискали на себе си оттук насетне?
- Да може да се развъди “Алма алтер”. Аз сътворих авторския спектакъл, с цел да могат студентите, като завършат при нас, да образуват дребни групи. Защото те са подготвени и като артисти, и като режисьори и хореографи. Да зародят последващи гнезда. Засега обаче приключилите остават при нас, имат боязън да отидат на друго място. И може би са прави. Показателен е казусът с Нети, Антоанета Добрева, която беше чудото в пробните класове, добре овладяла моята система. А откакто влезе в стандартния спектакъл, се загуби безусловно. Така че това е единственото ми предпочитание. Или, в случай че фактически пристигна краят, Петя да може да задържи всичко това и да продължи, без някой да й навреди по някакъв метод.
Валентина ИВАНОВА
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ