Валери Йорданов и неговите караконджули
Роден е под знака на съзвездието Особняци, което в някои изключително непрогледни нощи изгрява за минута-две над София. Залък гняв се крие в кожената му торба, дружно с хармоника, нож, въже и кибрит. Винаги подготвен да срещне някоя и друга проклетия и да не ѝ отстъпи. Приятелят му Фицата, Филип Аврамов, споделя за него: „ Тоя не се изкривява, тоя е прав “.Валери Йорданов още веднъж е в обичаната си роля на хъш в постановката на Александър Морфов, която се завърна в Народния спектакъл. Есента на 2022 година пристигна за него и с две министър председатели – на дебютната му книга „ Гризачи “ (ИК „ Колибри “) и на кино лентата му „ Шекспир като улично куче “, който съумя да завоюва цели шест награди на фестивала на българското кино „ Златна роза “ - за сюжет, постановка, основна мъжка роля, на Съюза на филмовите дейци, на младежкото жури и на град Варна.„ Гризачи “ е алманах с разкази от името на дядовци и внучета. Дядовците в множеството случаи си имат действителни прототипи в родословието на Валери, а внучето повествовател най-често е самият той. С доза художествена интервенция, както акцентира. Има нещо доста хайтовско в атмосферата на разказите, един примитивен, мъжкарски език, който превзема. Отново Фицата споделя, че Валери Йорданов е написал „ Гризачи “, тъй като от вътрешната страна нещо го гризе.
Какво ви гризе? Гризе ме, когато си спомня някой човек, на който не съм обръщал задоволително внимание заради радостната страна на младостта и безгрижието. Най-много ме гризе, когато има неправда и не мога да я поправя. Не одобрявам безсилието и се пробвам по всякакъв начин да го изгоня. Безсилието ме кара да упражнявам, да мисля, да пиша. Безсилен не би трябвало да бъде човек даже пред гибелта. Мои най-близки хора до последно са се шегували. Ако го направиш с усмивка, това става висша форма на твоето престояване тук.
Историите в „ Гризачи “ са свързани и с значимия за вас проблем за паметта. Става ми тъжно, когато видя някой юноша, който не знае нищо за историята си. Предполагам, че за това сме отговорни ние, родителите. Защото татко ми ми е разказвал кой е прапрадядо ми. Ако ние не създадем историята на рода, оттова и на родината, значима и забавна, виновността е единствено наша. Не можеш да се сърдиш на някого, че не може да чете, в случай че в никакъв случай не е виждал книга. Много се нервирам, когато упрекват младежите в безхаберие, в елементарен метод на живот. В отговор мога да кажа – тези хлапета ще се оправят. Нямат различен избор, с изключение на да живеят в света подобен, какъвто е. Убеден съм, че в случай че ние в този момент бяхме на техните години, също щеше да ни е много мъчно, и не съм сигурен, че щяхме да се оправим по-добре. Да тестваме вашата памет – кой е първият ви детски спомен? Имам мемоари доста овреме. Помня даже огромното земетресение в София, 1977 година, тогава съм бил на 3 години. Майка ми не вярваше, че е допустимо. Казах ѝ такива детайлности, че тя зяпна. Всички ревяха, увити с одеяла пред блока. Дори помня, че преди да спре токът, на черно-белия ни тв приемник даваха „ Фанфан Лалето “. На кино-литературния фестивал „ Синелибри “ беше премиерата на втория ви филм след „ Кецове “ – „ Шекспир като улично куче “. Представете ни го. Идеята за сюжета я имам още от студент, написах го доста бързо през 2011 година, когато беше премиерата на „ Кецове “. „ Кецове “ имаше огромен триумф, три награди от фестивали клас А – Карлови Вари, Манхайм и Москва, беше българското предложение за „ Оскар “ за 2012 година, с номинация от Европейската кино академия за най-хубав европейски филм. Да го направя ми лиши 8 години битка с институции. Казах си, че след този непретенциозен дебют вторият филм ще ми отнеме по-малко време, 4, най-много 5 години. Минаха 11. Но филмът стана доста добър и съм доста удовлетворен от приемането на публиката. Историята може да се свърже с всеки млад и не толкоз младеж в България. Дори и да притежаваш качества, даже и да имаш нещо да кажеш, би трябвало да се пребориш да го кажеш и да те чуят. Има един филм на Робърт де Ниро, който не е доста известен, Де Ниро е и режисьор – „ История от Бронкс “. Гледал съм го като младеж. И там непрекъснато се загатваше, че няма нищо по-тъжно от погубения гений. Това е и основата на сюжета в „ Шекспир като улично куче “.
Имали сте роля за Джералдин Чаплин в него. Джералдин Чаплин беше бясно влюбена в „ Кецове “ и на фестивала в Москва (през 2011 година тя е ръководител на журито на кинофестивала в съветската столица, б.р.) излезе с кецове под формалната си рокля при оповестяването на премиите. Тогава дадоха премията на един испански филм. Дори стана лек скандал, тъй като тя сподели: „ Моят филм е „ Кецове “, а премията отива при… “ После записа и послание към феновете на кино лентата по кината. С нея започнахме преписка, тя е благородник, с извънредно възприятие за комизъм. В един от имейлите ми беше написала – бих взела участие във ваш филм, само че не знам български. Аз ѝ отговорих – няма значение, ще измисля нещо. Ролята на бабата на основния воин в „ Шекспир като улично куче “ беше писана за нея. Но тя нямаше опция да пристигна, пътува доста по фестивали, по фотоси, а и ми беше неловко да ѝ предложа това, което можем тук да ѝ осигурим - като финанси, посрещане и така нататък За сметка на това нашата огромна актриса Меглена Караламбова направи страхотна роля без нито една имитация в кадър. Ние сме длъжници на нашите артисти, доста бързо ги забравяме. Сещаме се за тях, като си отидат. Хубавото на българските актьори е, че не се жалват. Само се майтапят с тия неща, по този начин и би трябвало. Едни 20 години и всичко се не помни. 20 е доста. Имаме сътрудници, които отпътуваха за 1-2 години, по-късно се виждаме и споделят – човек, все едно съм починал. Но може би по този начин би трябвало. Най-важното е възприятието за комизъм да е преди всичко, даже да се случи нещо неприятно. Кои други артисти вземат участие? Захари Бахаров прави страхотна роля. Гергана Дарданова, Леарт Докле, Любо Нейков, Силвия Лулчева, Елена Петрова, Стефан Щерев. Има и доста дебютанти, мощни основни функции вършат Владислав Стоименов, Васил Илиев и Елеонора Иванова. Много хора си мислят за тях, че са натуршчици. Не по-малка поддръжка оказват и мои другари каскадьори, боксьори, спортисти, които стоят безусловно равностойно в кадър и в историята. Участва и именитият първенец по бокс Серафим Тодоров. Снимахме през 2019 година, преди пандемията. Очаквам филмът в края на октомври да е по кината. Вие участвате ли като артист? Не, единствено в един кадър изяждам няколко удара в меле. Във кино лентата има доста екшън. Мирослав Петров направи страхотни боеве. И в същото време никой не пострада, няма нито един контузен. Знам, че много постоянно сте се контузвали преди. Това е остаряла тематика, уповавам се. Главните герои Владислав Стоименов и Васил Илиев три месеца ходеха на бокс. Срещаха се с хора, каквито няма да видиш на Раковска и в лъскавата страна на София. Станаха героите си, без да ги играят, без да се преправят. Продължавате да играете моноспектакъла си „ Караконджул “ по „ Дервишово семе “ на Николай Хайтов в Народния спектакъл. Защо караконджул? Защото караконджулите се запомнят. На думата се спря режисьорът Стоян Радев, с който работим дружно към този момент няколко постановки. Изпитвам голямо наслаждение от това и братска респект към него. Караконджулите в нас ни карат да се будим, да измислим нещо нетрадиционно. Може да наподобяват плашещо и необичайно, само че разсънват творчеството, карат ни да изминем път даже когато не се постанова. Като при основния воин във кино лентата „ Форест Гъмп “. Караконджулите вършат нещата забавни и основни.
Какво ви гризе? Гризе ме, когато си спомня някой човек, на който не съм обръщал задоволително внимание заради радостната страна на младостта и безгрижието. Най-много ме гризе, когато има неправда и не мога да я поправя. Не одобрявам безсилието и се пробвам по всякакъв начин да го изгоня. Безсилието ме кара да упражнявам, да мисля, да пиша. Безсилен не би трябвало да бъде човек даже пред гибелта. Мои най-близки хора до последно са се шегували. Ако го направиш с усмивка, това става висша форма на твоето престояване тук.
Историите в „ Гризачи “ са свързани и с значимия за вас проблем за паметта. Става ми тъжно, когато видя някой юноша, който не знае нищо за историята си. Предполагам, че за това сме отговорни ние, родителите. Защото татко ми ми е разказвал кой е прапрадядо ми. Ако ние не създадем историята на рода, оттова и на родината, значима и забавна, виновността е единствено наша. Не можеш да се сърдиш на някого, че не може да чете, в случай че в никакъв случай не е виждал книга. Много се нервирам, когато упрекват младежите в безхаберие, в елементарен метод на живот. В отговор мога да кажа – тези хлапета ще се оправят. Нямат различен избор, с изключение на да живеят в света подобен, какъвто е. Убеден съм, че в случай че ние в този момент бяхме на техните години, също щеше да ни е много мъчно, и не съм сигурен, че щяхме да се оправим по-добре. Да тестваме вашата памет – кой е първият ви детски спомен? Имам мемоари доста овреме. Помня даже огромното земетресение в София, 1977 година, тогава съм бил на 3 години. Майка ми не вярваше, че е допустимо. Казах ѝ такива детайлности, че тя зяпна. Всички ревяха, увити с одеяла пред блока. Дори помня, че преди да спре токът, на черно-белия ни тв приемник даваха „ Фанфан Лалето “. На кино-литературния фестивал „ Синелибри “ беше премиерата на втория ви филм след „ Кецове “ – „ Шекспир като улично куче “. Представете ни го. Идеята за сюжета я имам още от студент, написах го доста бързо през 2011 година, когато беше премиерата на „ Кецове “. „ Кецове “ имаше огромен триумф, три награди от фестивали клас А – Карлови Вари, Манхайм и Москва, беше българското предложение за „ Оскар “ за 2012 година, с номинация от Европейската кино академия за най-хубав европейски филм. Да го направя ми лиши 8 години битка с институции. Казах си, че след този непретенциозен дебют вторият филм ще ми отнеме по-малко време, 4, най-много 5 години. Минаха 11. Но филмът стана доста добър и съм доста удовлетворен от приемането на публиката. Историята може да се свърже с всеки млад и не толкоз младеж в България. Дори и да притежаваш качества, даже и да имаш нещо да кажеш, би трябвало да се пребориш да го кажеш и да те чуят. Има един филм на Робърт де Ниро, който не е доста известен, Де Ниро е и режисьор – „ История от Бронкс “. Гледал съм го като младеж. И там непрекъснато се загатваше, че няма нищо по-тъжно от погубения гений. Това е и основата на сюжета в „ Шекспир като улично куче “. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ




