Гладът можем да го ограничим. Но как да ограничим бедността?
Ришард Капушчински е роден на 4 март 1932 година в гр. Пинск, в този момент в Беларус. Завършва история и специализира публицистика във Варшавския университет.
Почти 30 години работи като кореспондент и сътрудник на ПАП (Полската телеграфна агенция) и седмичниците „ Политика “ и „ Култура “ в разнообразни страни на Азия, Африка и Латинска Америка.
След 1981 година е публицист на свободна процедура. Обиколил е над 100 страни в света, написал е хиляди репортажи от горещите точки на планетата.
Автор е на повече от 19 книги, доста от които са носители на значими интернационалните награди.
Сред най-популярните му заглавия са: „ Империята “ (1993), „ Императорът “ (1978), „ Шахиншахът “ (1982), „ Лапидарии “ (1997), „ Абанос “ (1998).
Умира на 23.01.2007 година
Когато се намирам в африканско село, постоянно мисля по какъв начин по-бързо да стигна до града. Защото африканското село не е просто апетит. Това е и кошмарът да спиш на глинен под, това са дървеници и паразити, непрекъсната липса на вода, а най-много – това е мрачевина.
В тропиците слънцето залязва в шест вечерта. От този момент до шест сутринта се живее в цялостна мрачевина. Китайското фенерче коства един $, само че в селото, в което последния път живях в Сенегал, никой нямаше даже един $, с цел да си го купи.
Обществата, живеещи на нашата планета, съществуват в две контрастно разнообразни култури: в културата на консуматорството – а затова, в разкош, обилие, излишество – или в културата на бедността, т.е. в дефицит на всичко, безпокойствие за утрешния ден, празен корем, липса на шансове и вероятности.
Границата сред двете култури, толкоз явна, когато пътуваме по земното кълбо, е изпълнена напрегнато, злост, неприязън.
Това е най-важната и най-драматичната граница, разделяща през днешния ден нашата планета.
Културата на бедността
С бедността и глада е обвързвано възприятието за позор. Бедният човек се срами, усеща се потиснат, а и в доста култури бедността се счита за грях.
Човек, който генерации наред е живял в беднотия, към този момент не е кадърен да съществува в разнообразни условия.
Друга линия на бедността е спорът сред жителите на града и селото. Земеделието в страните от Третия свят е оскъдно, тъй като страната поддържа градското съсловие и намалява цените на земеделската продукция по този начин, че селянинът постоянно няма сметка от производството на хранителни артикули и самият той емигрира в града.
Оттук се раждат градовете на бедността, където все пак се живее по-добре, в сравнение с село.
Защото в града, даже в страшните гета, най-малко има електричество, а дружно с това има светлина и музика от радиото – значи някакво забавление.
Хората са притеглени там и незабавно се ражда спорът: вчерашният селяндур става зложелател на земляците от своето лично село.
Това са типичните черти на културата на бедността, която вътре в себе си основава източници на напрежение, експанзия и опълчване на ползите.
Бедните общества не са способни на проведена форма на деяние, тъй като са раздробени и раздрани от вътрешни спорове.
Не единствено апетит
Не всички хора, които живеят в беднотия, са непрекъснато гладни. Ограничаването на казуса, обвързван с Третия свят, извънредно до казуса с глада е операция.
Свеждайки казуса на всички небогати до проблем с глада, се омаловажава явлението за несправедливото разделяне на света.
Говори се, че хората, които гладуват, са към 800 милиона, а популацията на нашата планета доближава до 6 милиарда.
В реалност в беднотия живеят две трети от популацията на света, или към 4 милиарда души.
Най-важната от етична позиция операция е точно свеждането на казуса с бедността извънредно до проблем с изхранване на гладуващите.
Подобен метод принизява индивида до равнището на храносмилателна система. За да се успокои съвестта, се основават отдели на интернационалните организации, чиято цел е снабдяването на хората с храна от първа нужда. Тук и там се доставят малко ориз и царевица.
Та нали зад глада се крият ужасни битови условия, заболявания, неначетеност, експанзия, разрушени фамилии, разхлабване на публичните връзки, липса на бъдеще и непроизводителност.
Това, което малкия екран демонстрира, масата хора, получаващи някъде помощ, не разкрива същността на нещата.
Не демонстрира, че в лагерите милиони хора са лишени от работно място. Виждал съм го доста пъти, основно в тропиците, където, в случай че земята престане да бъде обработвана даже за момент, то тя се разрушава.
А нали тези хора в лагерите – най-вече селяни – нямат нито добитък, нито оръдия, нито даже мотика.
Имат единствено рогозки, на които спят. И ще живеят толкоз дълго, колкото дълго получават интернационална помощ.
Това е един доста значим проблем. Гладът, при положително предпочитание и при настоящето положение на техниката, можем да го ограничим. Но по какъв начин да ограничим бедността?
