От римските легиони към византийската армия
Римският легион бил най-ефикасната бойна единица в своето време. Легионерите сполучливо се справили с всевъзможни средиземноморски и македонски вариации на тематика „ фаланга “.
Колкото до варварските тълпи – мощни с самостоятелните си бойци, само че не и с организация, легионите просто ги смазвали при верен избор на мястото за борба. Но с нахлуването на варварската миграция по времето на Великото преселение на народите, пъргавите конни племена се научили да водят война сполучливо против римския военен строй.
Това налагало постепенни промени във въоръжението и тактиката на легиона. Още повече, с навлизането на безчовечен наемници в римската войска. Така легионите, като огромни самостоятелни военни единици с ясна подчиненост траяли да се борят сполучливо до самия завършек на Западната Римска империя.
След рухването на Рим обстановката още веднъж доста се трансформирала. Мобилността на вероятните съперници се нараснала доста, а междинната бройка на техните бойни единици намаляла. Пълноценният легион – голяма пехотна групировка от 5 000 бойци, бил към този момент прекомерно обемист и муден, с цел да се оправя с тях.
Затова в Източната Римска империя – Византия, доста легиони били съкратени. Освободените средства отивали за оборудването на добре подбрани безчовечен съюзници-федерати и за наемници, които по военната си специализация допълвали оживелите към момента легиони и компенсирали техните дефекти.
При Юстиниан Велики (483-565) „ де-легионизацията “ траяла. Според историка Прокопий Кесарийски, по време на своите италиански походи пълководецът Велизарий относително рядко оперирал със съединения от размера на легиона (около 4 хиляди копия) или с кратни на този размер. Показателно е, че Прокопий, който бил персонален секретар на пълководеца и способен във военното дело, мери войските числено (в стотици, хиляди и т. н.), а не посредством общоприетите бойни единици – което съответно загатва за рецесия в легионната система. Формално тя може и да била непокътната някъде – само че, на процедура, не я употребявали на бойното поле.
Друг значим миг е, че бил пропуснат римския принцип: „ Пехотата печели успехите, конницата охранява обоза “. Точно противоположното: в италианските походи на Велизарий кавалерията и конните стрелци играели доста значима роля. Така римските стандарти на бойното поле, съгласно които пехотата била основа на армията, просто изчезнали.
А през VII век византийците дефинитивно изоставили легиона. Основната структурна единица на византийската войска станала „ тагма “ – от 200 до 400 еднообразно въоръжени бойци. Това е близо до числеността на актуалния батальон, който общоприетоо е 300 души. Впрочем, в актуалната гръцка войска батальонът по този начин и се назовава – „ тагма “. Вътре тагмата била разграничена на старите положителни римски центурии (по 100 бойци всяка), наричани към този момент „ лох “. Имало и разделяне на „ декархии “ – 10 бойци, които във военния лагер живеели в една палатка.
Няколко тагми се обединявали в „ друнга “, командвана от друнгарий. Той имал разполагаем от 500 до 1000 бойци, разграничени по родове войски. Сиреч, това бил напълно независим пълководец, който можел самостоятелно да организира военни интервенции.
4-5 друнги образували „ турма “ под командването на „ турмарх “. Накрая, от 3 до 5 турми (около 10-15 хиляди бойци) били ръководени от „ стратиг “ (в днешни ограничения – генерал) и образували цялостен боен окръг, наименуван „ тематика ”, който служел и като административна единица в империята. В своята тематика стратигът бил всемогъщ стопанин – заради което протестите на стратиги не били рядко събитие.
Във Византия имало 5 рода войски.
Псили или пелтасти. Копиехвъргачи. Освен копията, въоръжени с дребни кръгли щитове и секири. Доспехите им били от вата (кавадион). Маневреността била главното им качеств, заради което строгият строй бил непотребен за тях. Обикновено точно пелтастите започвали сражението.
Токсоти. Същите като пелтастите, само че вместо копия – лъкове.
Скутати. Тежка пехота, финален спомен от именитите римски легиони. Облечени в ризница „ клибанион “ и скрити зад големи елипсовидни щитове – скутуми. Първите им редици били въоръжени с 2-метрови копия, а задните – с 3-метрови, с цел да да стопират кавалерийските офанзиви. Спомагателното им оръжие бил прав меч – „ спатион “, или крив – „ парамерион “.
Строят на скутатите, подкрепени от псили и токсоти, бил нещо ужасно. Те владеели разнообразни бойни издигнатия – класическа плътна фаланга, копирания от германците чеп, римска „ костенурка “. Уникалният им, чисто византийски строй бил каре, вътре в което се разполагали стрелци с лъкове.
По времето на Юстиниан Велики наставало времето на конницата – и византийците не изоставали от епохата си.
Тежката византийска кавалерия – катафракти те , е необятно известна. Заимствали я от персите. Целите в люспести брони, със също по този начин бронирани коне, те били предвестници на тежко въоържените западноевропейски рицари. Българският кан Крум след успеха си при Версиникия (813) облякъл своя 30-хилядна армия с такива брони, останали като плячка на бойното поле.
Част от византийските катафракти носели лъкове и били поставяни в предните редици на атакуващата кавалерия – евентуално, с цел да се разбие строя на съперника преди удара на цялата тагма.
Катафрактът носел два меча – правия спатион и кривия парамерион. Друг любопитен факт е, че византийските катафракти съумели да основат неповторим военен строй – конна фаланга. В борбата от нея нямало огромен смисъл. По-ефикасен бил строят „ чеп “. Но в профил изглеждала ужасно – няколко пъти по-многобройна, в сравнение с в реалност. Много противников военачалници предпочитали да не ревизират дали катафрактите в действителност са толкоз невероятна мощ, както изглеждали – а просто побягвали.
Византийската войска била доста мощна и напредничава за времето си – другояче не би могла да пази в продължение на цели епохи Мала Азия от арабите, а по-късно и от турците. За което заслужава благодарността на Европа.
Дали е получила тази признателност – това е проблем на съвестта на самата Европа.
