Падането на руския трон
Революциите не се приготвят и правят за една нощ. Облаците над главата на последния съветски император Николай II се събирали от години. Благодарение на отстъпките към обществото бурята, от 1905 година отминала. Императорът даже помолил избрани финансови кръгове от „ Уолстрийт “ отпред с банкера Якоб Шиф да престанат да финансират терористични и революционни организации в Русия – само че Якоб Шиф в отговор прибрал в Ню Йорк Троцки, който почнал подготовката за нови революционни дейности.
Обществото през 1916 година било изтощено от корупция та и продължаващата Първа международна война. Селяните- бойци желае ли да се приберат по домовете си, офицерите упорствали за рационално ръководство и снабдяване на армията. Уважението към трона и човека, който го заема л , се топяло .
При тези условия на 1 ноември водачът на партията на кадетите Павел Милюков произнесъл в Думата тирада, озаглавена „ Глупост или изменничество “, в която подлага л държавното управление на опустошителни обвинявания (а тъй като зад държавното управление стоял царят, целта косвено бил той ). Речта била цялостна с намеци за „ шпионката-императрица “ и други измислици, стана ла известна в цялата страна и намери ла голям отзив. Така и мперията в края на 1916 година се трансформира ла в буре с барут .
Но Николай II не обърна л нужното внимание. По петроградските опашки за хляб почнали „ женски протести “. Мнозина приписвали неналичието на храна на изменничество, на „ еврейски интриги “, на противников саботажи и пр. На 23 февруари (стар стил), 1917 година, десетки хиляди служащи и работнички почнали стачка. На другия ден стачки залели цялата страна. Това заплашвало с цялостно разстройство тила, а след това и фронта (армията, разложена от болшевишката агитация, към този момент била почнала да се разпада). Искайки да реализира конституционни промени, съветският парламент (Държавната дума) оглавил протест овете против императора.
Николай ІІ. Снимка: Уикипедия
На 26 февруари държавното управление разпореди ло прекъсване на активността на Думата до април (мнозина не се подчинили) и се пробвало да разпръсне протестиращите с патрони. Загинали няколкостотин души. Но наказателните ограничения не помогна ли . Всички били уверени, че дните на монархията са преброени. Дори доста офицери, включително най-висши, споделяли това мнение. Типич на бележка на 24 февруари оставил в дневник а си подполковник Александър Верховски (бъдещ боен министър на Временното правителство): „ На всички е ясно, че главната причина, заради които не победили до момента, е монархическата система, която убива всяка самодейност и дава на армията толкоз доста неспособни х ора измежду командния състав “.
Днес, от дистанцията на времето и като знаем какво се случило след това, тези думи ни звучат неуместно до ненормалност – само че тогава доста хора в действителност вярвали в това. Когато пропагандата направи мозъците гладки, хората може да повярват и в най-големите лъжи…
На 27 февруари гарнизон ът на Петроград минал на страната на метежниците – улиците на столицата се изпълнили с бойци. След това и офицерите стартира ли намерено да се отхвърлят от императора. Временн ият комитет на Държавната дума оповестил, че взема власт та в града в свои ръце, а след това бил формиран и Петроград ският съвет на войнишките и работен депутати. Николай II се оказ в а изолиран и под голям напън. Той не можел да разчита на армията. На 2 март Генералният щаб му съобщил, че Петроград е напълно в ръцете на метежниците.
Днес към този момент е известно, че генералите от Щаба преднамерено са преувеличили тежестта на ситуацията и излъгали, че даже имперският ескорт мина л на страната на революцията, тъй че Николай II да се отчае.
П редседателя на Временния комитет на Държавната дума Родзянко о т името на Думата изиска л абдикацията на императора: „ Династичният въпрос е подложен искрено “. На този стадий Николай II се съгласи л да образува държавно управление, отговорно пред Думата. Но времето за такива отстъпки към този момент било отминало. Командващите фронтове (Алексей Еверт, Владимир Сахаров, Алексей Брусилов, даже великият княз Николай Николаевич) също считали, че императорът би трябвало да се отхвърли от трона. Висшите генерали съумели да внушат на Николай II концепцията, че успеха във войната е допустима единствено в този случай. Изглежда, те самите си вярвали.
На 3 март 1917 година, към 15 часа, императорът подписа л манифест, с който се отказва л от трона в полза на брат си Михаил Александрович Романов. Но Михаил Александрович , откакто се съветва л с членовете на Думата в Петроград, на другия ден също се отказал от трона – заради опасения, че провъзгласяването на нов цар ще докара до продължение на въстанието, а той няма на кого да разчита. Историята на 300-годишното ръководство на Романови завършила. На 2 март Николай II записал в дневника си: „ Навсякъде изменничество, плашливост и неистини “.
Николай ІІ със своето семейство. Снимка: Уикипедия
Учудващо е, само че много предатели (и преди всичко измежду военните) работили от най-добри планове. Те се надявали на промени към по-добро в снабдяването и управлението на армията, на конституционна монархия и на обществен мир, а след това и на победа над Германия. Интересен спомен от онези дни е оставен от подполковник Дмитрий Тихобразов, който служел в щаба: „ Трябва да обясня за какво, с цялата си честност към Николай II, се радвах на абдикацията му. Аз искрено имах вяра, че всеки беше въодушевен от един подтик, от едно предпочитание: да се напряга т всички сили и да се докара войната до победен край. Царят също беше излъган от този мираж. Почти цяла Русия живееше с подобен оптимизъм “. Така жестоко бъркал и един от висшите военачалник и – Алексеев. В деня след абдикацията на Николай II, той поздрави л сътрудниците си: „ Поздравявам ви с конституционна та монархия “. По-късно тези събития били наречени Февруарска революция…
Ако Алексеев знаел, че единствено след година той ще се трансформира в един от създателите на Бялото придвижване и самичък ще загине в борбата срещу болшевизма, в никакъв случай не би п оиска л от царя да абдикира от трона. Твърде скоро доста генерали, и след това и членове на Думата, съжалявали за това, което сторили. Генерал Еверт нарекъл себе си и другите офицери „ предатели “ и проклинал тези февруар ски и мартенски дни. Монархията не оцел яла , армията не остана ла отвън политиката, а борбата за властта занапред започвала. ..
Червените флагове и ленти стана ли знаци на революцията. Петроград и други градове на империята в края на февруари – началото на март тънели в тях . Улиците се трансформирали в място за всеобщи тържества. Хората пеели, рецитирали стихове , произнасяха вдъхновяващи речи на митинги, приветствали и се радвали на „ свободата “. Те считали, че скоро ще има конституция, ще настане мир, хлябът и земята ще бъдат в обилие! Интелигенцията, която мечтаела за това историческо събитие, не можела да повярва в щастието си. Малцина в онези дни на тържествуване и надежда говорели за огромните опасности, които революцията донесла.
Изминали единствено няколко месеца – и революцията „ изяла “ февруаристите. Б олшевиките свалили Временното правителство и страната потъна ла в братоубийствена та Гражданска война – в която починали сред 8 и 10 милиона руснаци.
А през 1930-те години нюйоркският банкер Якоб Шиф се похвалил, че е дал 30 милиона $ (по сегашен курс към 800 милиона) за революцията в Русия…
