Ревността боли. Тя е като сигнална слама, вплела се в

Ревността боли. Тя е като сигнална плява, вплела се в снежните преспи на действителността ни. Ревността завладява мислите и възприятията ни. До безсрамие. Вече не сме същите хора. Постоянно тършуваме в живота на другия и спомените си, с цел да открием същински доказателства за съществуването на различен. В неúн плен промяняме метода, по който поддържаме връзка с сътрудниците си. Понякога мълчим с часове, капсулирани в лична си самотност и възприятие за отменяне. Друг път крещим лудо. Държим сметка за всичко на индивида до себе си. Искаме неумишлено да обсебим цялото му време. До последната секунда. Ревността постоянно ни трансформира. Самите ние не можем да се познаем. Трудно заспиваме. Мислите ни са нажежено алено и трескави. Трудно ядем или пък пълним празната яма в душите си с храна. Светът ни се свива мъчително. Губим съвсем всички от старите си удоволствия и занимания. И това възприятие за адска самотност. Като птици без криле сме. а ни следва дълъг полет.

В сегашното пътешестване ще се опитаме да се срещнем с някой от дълбинните психически механизми, които дирижират възприятието за ревнивост. Каня Ви да пътешестваме дружно за мъничко.

Първият път, по който ще тръгнем в опита си да подредим света на ревността, се е скрил в склонността да развиваме мощна прочувствена взаимозависимост от сътрудниците си. В този развой на диво пристрастяване към другия последователно губим личния си център. Започваме да живеем неговия живот. Искаме от него да вършим всички неща дружно. Искаме да свием неговото персонално пространство оптимално.

Във всяка връзка има детайл на взаимозависимост. Но при ревността тя е раздута до последна степен. Другият става нашия опиат . Без него изпадаме във абстиненция и вием вътрешно от болежка. За да развием прочувствена взаимозависимост най-вероятно в предишното не са ни дали нужните щипки обич, през които да пораснем и сами да станем центрове на живота си.

Несъзнателно към момента желаеме някой различен да поеме отговорност за живота ни. Някой различен да ни обгрижва прочувствено и да е непрекъснато нащрек за сигналите, които изпращаме. “Обичай ме! Обичай ме! Без теб ще умра! Без теб съм нищо! ”. Така крещят в нас подсъзнателните ни реки. Обикновено подобен вид взаимозависимост плаши сътрудниците ни, изключително в случай че самите те са имали шанса да пораснат в любяща среда. Те самите желаят партньорски връзки. Поравно шерване на отговорностите. Искат съразмерно обгрижване на прочувствените ни потребности. И рано или късно сътрудниците ни ще се уплашат от тези наши пристъпи да ги притежаваме изцяло. И тогава може в действителност да пожелаят да отлетят от нашия свят. Понякога вечно.

Друга пътечка, по която можем дружно да тръгнем в опит да надникнем зад кулисите на ревността е възприятието за базисно доверие или надлежно съмнение в света. Това е една от дилемите на първите интервали в човешкия живот, съгласно огромния психолог Ерик Ериксън. Обикновено майката (или индивидът, обгрижващ детето) е индивидът, през който детето да се научава да се доверява или не на живота. Такива майки, които съумяват да се оправят с тази тежка задача откликват съответно, с доста обич и грижа за детето. Те са нито доста завладяващи пространството на дребното дребосъче, нито прекомерно демократични. Умеят с лекост да поставят едни рационални граници. И един ден, като към този момент възрастни хора, техните деца съумяват да дадат на сътрудниците си едни рационални граници на базисно доверие. Обратното, когато не сме развили това възприятие на базисно доверие, ние живеем живота си с едно непрекъснато възприятие за нахлуващи закани, които непрекъснато виждаме във външната среда. Тогава ставаме алчни до прекаленост за доказателства, които другите да ни дават непрекъснато, че нещата са наред. По хиляди пъти дневно желаеме да чуваме какъв брой доста ни обичат. До идващия припадък на подозрение. Обикновено и това държания да пожелаваме непрекъснато несъразмерни доказателства уморяват сътрудниците ни в положителния случай. В по-лошия напряко имат предпочитание да си тръгнат от нас. От нашите гневни непрекъснати условия.

Третата пътечка, по която ще тръгнем е обвързвана с качеството на самооценката ни. “Ревността е боязън от сравнението “ - написа в своите " Дневници " огромният швейцарски публицист Макс Фриш. Страх, че другият ще гали по-нежно косите на колегата ни. Ще се люби по-страстно от нас. Ще има повече външна хубост. Ще бъде по-умен от нас самите. В този случай връзката е директна. Колкото е по-висока и постоянна самооценката ни, толкоз по-трудно ще бъдем захласнати от тежки пристъпи на ревнивост. И надлежно, противоположното. При ниската самокритика нормално имаме потребност другите да ни дават външни доказателства за качествата ни. Ние ставаме такива, каквито другите ни виждат. Самооценката е напълно огледална. Зависими сме за всичко от думите на другите за нас. В такива случаи сме доста склонни да фантазираме за това какви сътрудници заслужава обичания ни. Особено, в случай че те не са склонни да хранят непрекъснато прегладнялата ни самокритика. В такива случаи е доста значимо да работим за повишението на ниската си самокритика. Да стане от външна - вътрешно постоянна част от нас.

Нека в този момент тръгнем дружно по една последна пътечка. Ревността е морето от мисли, усеща, и дейности, които заплашват съществуването и качеството на сантименталните ни взаимоотношения. Тя е онази сянка, която надвисва над нас и не ни разрешава да забележим действителността. Така твърди обществената психоложка Керъл Русбулт. Според нейната доктрина, по този начин наречения капиталов модел, колкото по-голяма е инвестицията в една връзка, толкоз по-голяма ще бъде силата на ревността. Като под инвестиция тя схваща всичко, което личността влага във взаимоотношението си като прочувствена сила и материални притежания. Според равнището на вложенията ще се разиграят и вероятните сюжети в ревността.

Има три вероятни за справяне с ревността тактики - предоставяне на глас, преданост, излаз и неглижиране. Изходът се отнася до дейни държания, които са деструктивни за взаимоотношенията При него се поставя завършек на взаимоотношенията. Семейните двойки стигат до бракоразвод.

Стратегията “даване на глас ” включва градивни отговори, които имат за цел да подкрепят разрешаването на спора. Тя включва в себе си механизми за изложение на гнева. Отправяне на открита покана към колегата за диалози по тематиката, в които да се видят и изговорят страховете, болките на засегнатия субект. Тази тактика постоянно има капацитета да усъвършенства съществуващите взаимоотношенията, като през нея двамата човеци могат да опознаят добре и тъмните си страни.

“Лоялността ” е пасивна тактика. Тя се отнася до отлагането на действителни дейности и очакване на по-благоприятни условия за вероятно иницииране на такива по тематиката за ревността. Лоялността се облича в одеждите на същинска обич. Тя е склонността в името да любовта да издържиш всевъзможен формат на взаимоотношенията си, било то и да простиш изневерите на колегата си.

“Неглижирането ” като тактика, от своя страна, включва деструктивно и пасивно държания. То е обвързвано с цялостен отвод от всякаква полемика. То е да се правиш, че нищо не се е случило, а вътрешно да умираш от болежка.

Можем и бих желала още дълго да се разхождаме по всякакви пътища дружно, в търсене на вероятни отговори, само че няма по какъв начин да си го позволим в този формат.

Ревността е път. Всеки от нас го пътува от време на време. Но като при всички пътища значимо е дали гледаме табелите, предупредителните знаци. И, несъмнено, дали ги съблюдаваме. Под въздействието на ревността връзките ни метаморфозират. Те или стават още по-плътни, от ден на ден се опознаваме в тях, или просто се разпадат, неспособни да понесат тежките удари на ревността. През опита ни с нея имаме и неповторимия късмет да пораснем, да се случим в живота си по един нов, неповторим метод.

През опита с ревността можем да си дадем късмет да си върнем прочувствения си център. Връзката е красива, когато два центъра се допират нежно. През ревността можем да си спомним за минали истории, някъде там надалеч в градината на детството ни. Може би не са ни показвали в миналото там какъв брой сме неповторими? А ние в действителност сме такива. Всеки е безкрайна галактика. Във всеки светът се случва друго, без значение от качествата, които има. През ревността можем да се научим и да обичаме по нов метод. По-зряло. По-равностойно. А можем и да се научим да пускаме другите. Никой на никого не е владеене. Всеки има право да се придвижва свободно по пътя на любовта си. Ако някой не ни желае към този момент, ние нямаме шанса да го спрем. Можем да пищим от болежка. Можем да се тръшкаме. Можем да ставаме още по-красиви. По-умни. Но не, няма по какъв начин да го върнем. Той просто към този момент е отлетял от нашия свят. И то не тъй като ние нямаме нужните качества, с цел да бъдем обичани, а тъй като той просто има собствен път. Свои уроци има да учи. И ние ще имаме шанса да научим своите. Може би в друга връзка. Може би още по-красива от сегашната ни. Защото в живота е по този начин. Понякога имаме потребност да бъдем в ято. Да имаме сътрудник. Понякога, обаче, сме сме като орлите. Летим високо. Високо. И там, някъде при високите скали на живота си вършим своите гнезда. Близо до небето.

----------------

Диляна Велева е приключила магистърска степен по компетентност “Журналистика ” и магистърска степен по компетентност “Психология ” на Софийския университет “Свети Климент Охридски ”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по логика на психиката на Българска академия на науките и в следствие в Института за проучване на популацията и индивида, Департамент " Психология ". Работи в областта на обществената и консултативната логика на психиката. Била е водеща на профилирани психически тренинги на водещи компании в областта на информационите технологии и е водила профилирани рубрики редица български медии.