Пораза. Записки от разделението
Рецензията е препубликувана от уеб страницата на списание.
" Не ви познавам " от Теодора Димова
" Сиела ", 2023
Казват, че " Не ви познавам ", новият разказ на Теодора Димова, бил продължение на " Поразените " (2019). И да, по този начин е: основната героиня Александра е внучка на едно от главните настоящи лица в предходния разказ, Райна - дамата, пробвала безрезултатно да избави брачна половинка си от работническо-селските изчадия, отдавайки се на едно от тях. Тази злочеста постъпка има изненадващо развиване в " Не ви познавам ", основно за терзанията на Александра. Но сякаш не тази трансферирана през годините сюжетна линия е най-яката нишка, свързваща двата романа, а една дума - дума експресивна, мощна, дълбаеща, която срещаме постоянно, може би най-често в " Не ви познавам ". Думата пораза.
Александра доста мисли, режещо мисли тази дума, която като че ли е най-точното и положително (доколкото дума като " пораза " може да бъде добра) определение за времето, в което живее/м. И тази пораза в действителност произтича от " Поразените ", неразривно е споена с нея: след комунистическия прелом на 9.ІХ.1944 година мнозина бяха изумени безжалостно, непримиримо, грубо, само че след смяната на 10.Х.1989 година - когато поразяващите не бяха на собствен ред изумени, най-малко като възобновяване на историческата правдивост, то поразата, разпръсквана от тях непрекъснато, във всеки един ден, час, минута, се вля в политическия ни организъм, токсини го и го подяде, с цел да го трансформира в едва, немощно, хилаво творение без имунитет, подчинено - непринудено подчинено - на разделянето, разединението, развалата.
Не ви познавамС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Един публичен промискуитет, в който положително и зло, чест и измама, достолепие и безволие съжителстват дружно в някакво (без)сърдечно съседство, прехвърляйки си през оградата обети, обиди и насмешки. Този континуитет сред двата романа е предаден с великолепно майсторство от художника Дамян Дамянов в кориците им: в " Поразените " едно изпепеляващо кърваво слънце безжалостно изгаря ширналата се под него пожълтяла трева и тази горещина е трансформирана в плътните струйки венозно-кървави сълзи от очите на Александра - жестокото слънце е прогорило душата ѝ и тя, вряща и бълбукаща, се излива на открито, без нищо и никой да може да спре този сълзопад на отчаянието...
Всъщност " Не ви познавам " съставлява това - мемоари от разделянето, от нечистоплътното и поругаващо разделяне, налазило българската снага като обрив, като уртикария, като екзема. И макар че се дръгнем като шугави овце, сърбежът не минава, в противен случай - крастата се разраства, трансформирайки всички ни в магарета. Които хвърлят къчове наляво и надясно, реват гръмогласно и си мислят, че колкото по-силно зеят, толкоз са по-близо до истината и успеха.
ПоразенитеС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Идиоти, неподправени идиоти - това сме през днешния ден ние, българите, и този наш идиотизъм Теодора Димова разказва по метод, който само тя владее - задъхано, учестено, наелектризирано. С един самобитен микс от почерците на Достоевски, Платонов и Томас Бернхард, който познаваме от всичките ѝ книги, още от " Емине ". Като - би трябвало да признаем, нейният почерк е още по-изригващ, гейзерен, вулканичен, тъй като идва от най-дълбинните ъгли на съществото ѝ, от най-скритите местенца на душата ѝ. В този смисъл, в случай че има български създател, за който можем да кажем, че е " сърцевед " и " душеприказчик ", т.е. който познава и дълбае в най-потайните кътчета на човешкото, това е таман тя, Теодора Димова.
Затова нейното писане не е елементарно, никак не е елементарно: то доближава ядрото на личността, чак до подсъзнанията и безсъзнанията ѝ и ги извлича на белия свят с всичката им хилавост и грозотия. Das Unheimliche, както би споделил доктор Фройд. И нещастието на Александра, героинята в " Не ви познавам ", е, че тя внезапно, без въобще да ще, попада в центъра на това Фройдово Unheimliche, сблъсква се челно с него и то - тъй като е заразно зло, я приклещва в пипалата си. Вместо да каже: " Не те познавам, не ви познавам ", тя стопира, обръща към него очите си, удостоява го с диалог, слуша го с ушите си и му кима разбиращо. И това я поразява, пагубно я поразява - неотвратимо, непреодолимо, безизходно...
А ние? Александри ли сме ние?
" Не ви познавам " от Теодора Димова
" Сиела ", 2023
Казват, че " Не ви познавам ", новият разказ на Теодора Димова, бил продължение на " Поразените " (2019). И да, по този начин е: основната героиня Александра е внучка на едно от главните настоящи лица в предходния разказ, Райна - дамата, пробвала безрезултатно да избави брачна половинка си от работническо-селските изчадия, отдавайки се на едно от тях. Тази злочеста постъпка има изненадващо развиване в " Не ви познавам ", основно за терзанията на Александра. Но сякаш не тази трансферирана през годините сюжетна линия е най-яката нишка, свързваща двата романа, а една дума - дума експресивна, мощна, дълбаеща, която срещаме постоянно, може би най-често в " Не ви познавам ". Думата пораза.
Александра доста мисли, режещо мисли тази дума, която като че ли е най-точното и положително (доколкото дума като " пораза " може да бъде добра) определение за времето, в което живее/м. И тази пораза в действителност произтича от " Поразените ", неразривно е споена с нея: след комунистическия прелом на 9.ІХ.1944 година мнозина бяха изумени безжалостно, непримиримо, грубо, само че след смяната на 10.Х.1989 година - когато поразяващите не бяха на собствен ред изумени, най-малко като възобновяване на историческата правдивост, то поразата, разпръсквана от тях непрекъснато, във всеки един ден, час, минута, се вля в политическия ни организъм, токсини го и го подяде, с цел да го трансформира в едва, немощно, хилаво творение без имунитет, подчинено - непринудено подчинено - на разделянето, разединението, развалата.
Един публичен промискуитет, в който положително и зло, чест и измама, достолепие и безволие съжителстват дружно в някакво (без)сърдечно съседство, прехвърляйки си през оградата обети, обиди и насмешки. Този континуитет сред двата романа е предаден с великолепно майсторство от художника Дамян Дамянов в кориците им: в " Поразените " едно изпепеляващо кърваво слънце безжалостно изгаря ширналата се под него пожълтяла трева и тази горещина е трансформирана в плътните струйки венозно-кървави сълзи от очите на Александра - жестокото слънце е прогорило душата ѝ и тя, вряща и бълбукаща, се излива на открито, без нищо и никой да може да спре този сълзопад на отчаянието...
Всъщност " Не ви познавам " съставлява това - мемоари от разделянето, от нечистоплътното и поругаващо разделяне, налазило българската снага като обрив, като уртикария, като екзема. И макар че се дръгнем като шугави овце, сърбежът не минава, в противен случай - крастата се разраства, трансформирайки всички ни в магарета. Които хвърлят къчове наляво и надясно, реват гръмогласно и си мислят, че колкото по-силно зеят, толкоз са по-близо до истината и успеха.
Идиоти, неподправени идиоти - това сме през днешния ден ние, българите, и този наш идиотизъм Теодора Димова разказва по метод, който само тя владее - задъхано, учестено, наелектризирано. С един самобитен микс от почерците на Достоевски, Платонов и Томас Бернхард, който познаваме от всичките ѝ книги, още от " Емине ". Като - би трябвало да признаем, нейният почерк е още по-изригващ, гейзерен, вулканичен, тъй като идва от най-дълбинните ъгли на съществото ѝ, от най-скритите местенца на душата ѝ. В този смисъл, в случай че има български създател, за който можем да кажем, че е " сърцевед " и " душеприказчик ", т.е. който познава и дълбае в най-потайните кътчета на човешкото, това е таман тя, Теодора Димова.
Затова нейното писане не е елементарно, никак не е елементарно: то доближава ядрото на личността, чак до подсъзнанията и безсъзнанията ѝ и ги извлича на белия свят с всичката им хилавост и грозотия. Das Unheimliche, както би споделил доктор Фройд. И нещастието на Александра, героинята в " Не ви познавам ", е, че тя внезапно, без въобще да ще, попада в центъра на това Фройдово Unheimliche, сблъсква се челно с него и то - тъй като е заразно зло, я приклещва в пипалата си. Вместо да каже: " Не те познавам, не ви познавам ", тя стопира, обръща към него очите си, удостоява го с диалог, слуша го с ушите си и му кима разбиращо. И това я поразява, пагубно я поразява - неотвратимо, непреодолимо, безизходно...
А ние? Александри ли сме ние?
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ