Пред Русия смирено подбутваме пешката
Решението на " Газпром " да прекрати прибързано - преди приключването на контракта в края на актуалната година - доставките на синьо гориво за страната ни е значим урок за Кирил Петков. Последният е следващият министър-председател на България (от 2001-ва година насам), който се пробва да води политика на пешката по отношение на Русия.
Пешката нормално е първата фигура, която " пада " на шахматната дъска. Това произтича от нейните недостатъци - тя има лимитирани ходови благоприятни условия и е на предна позиция, т.е. изложена на фронтовата линия. Но точно този спънат, стеснен, нерешителен и прогнозируем ход на пешката като цяло символизира най-добре политиката на България по отношение на Русия през последните две десетилетия. Дори откакто страната ни влезе в НАТО и Европейски Съюз, излъскахме пешката, само че в никакъв случай не я заменихме с по-силна фигура.
Каквито и своеволия да си позволяваше Руската федерация по отношение на България - от високите цени на доставки на природен газ, през неплащането на налог облага от " Лукойл ", та до Путиновите думи за пристигналата от " македонските земи " славянска книжовност - ние постоянно смирено бутахме пешката. Оставихме топовете в гаража, в никакъв случай не оседлахме конете, закривахме очите на офицерите, дрогирахме царицата. И още веднъж бутахме пешката.
През последните години Сърбия се изпълни с съветски танкове, съветски бронирани високопроходими машини и съветски зенитно-ракетен комплекс. И цялото това съоръжение бе вкарвано в западната ни съседка през нашето въздушно пространство, макар че държави-членки на НАТО, след окупацията на Крим от Руската Федерация, ограничиха достъпа на съветски самолети с военни товари. Докато Москва милитаризираше украинския полуостров, ние привиждахме в Черно море лодки и платноходки. Участвахме в построяването и на геополитическия план Южен поток, тъй че Москва да затегне енергийната си каишка върху вратовете Александър Вучич и Виктор Орбан, домашните любимци на Москва в района. Редица държави-членки на Европейски Съюз изгониха съветски дипломати и около отравянето на Сергей Скрипал в Обединеното Кралство, и около войната в Украйна, само че ние - не. Чак когато при започване на 2021-ва година бе разрушена агентурна група, правила разследваща активност в интерес на Москва, съветски дипломати бяха оповестени за personae non gratae. Миналият месец същото се случи с нова порция съветски дипломати, само че това още веднъж бе подбудено от съображения, касаещи националната сигурност на страната, а не като в съгласие деяние с нашите европейски сътрудници, в символ на взаимност с Украйна.
Не посмяхме публично да изпратим оръжие за Украйна (и чисто егоистично да използваме опцията да договорим замяна на социалистическия С-300 с американския комплекс " Пейтриът ", както направи Словакия). Не изгонихме съветския дипломат, макар че същият, наред с дълъг лист от показни разстрели на Виенската спогодба, назова българския министър-председател " служител ". Оставихме Москва да ни залее с пропагандния си разказ около прибирането на българските моряци от пристанището в Мариупол. Въпреки че Европейски Съюз затвори въздушното си пространство за самолети от Руската Федерация, тези дни ние още веднъж допуснахме подобен да отиде до Сърбия.
Пред лицето на нападнатата Украйна, до момента в който страните от Източния фланг на Алианса се чудеха по какъв начин да подсигуряват в допълнение сигурността си, в това число посредством увеличаване на американското военно наличие, при мисълта за нещо сходно ние чукахме на дърво, хвърляхме сол през рамо и викахме " пу-пу ". И още веднъж взехме решение да минем фино: приехме една маргинална американска рота " Страйкър ", плюс основаването на мултинационална бойна група. Хем от кумова срама пред НАТО, хем да не би да разстроим Кремъл.
През цялото време, години наред, бяхме една хрисима и снишена пешка, която нямаше никакво предпочитание да напредва по шахматната дъска. Напротив, нашите пешки приклякаха по фотосите си с Владимир Путин, тупаха го по рамото, желаеха му амнистия. Унижаваха не просто себе си, а страната ни.
Изобщо, в случай че в миналото видите една пешка да се движи обратно, а не напред, да знаете, че това е българската пешка.
И все пак, " врагушките " (по Константин Стоилов) ни врътнаха кранчето. Такова усърдие, лирично, интимно, съвсем потно, за топлината от обятията на дядо Иван, а най-после дядо Иван ни лиши тъкмо топлината, спирайки синьото гориво предварително.
Но има една еврейска приказка, съгласно която вляво и вдясно на пътя вървят хората, а средата е оставена за магаретата. Точно това прави България - с някои частни кадрови изключения - от две десетилетия насам във външната си политика: пробва се да върви по средата на пътя.
Да балансира. Да бъде половинчата. Да магарее.
Политиката на пешката и ходенето в средата на пътя нито ще направи страната ни пълностоен член на Европейски Съюз и НАТО, нито ще я трансформира в другар на Русия. Така няма да спечелим благоразположението на враговете си, само че ще загубим доверието на съдружниците ни. И когато през днешния ден чуваме от българския президент по какъв начин прекъсването на газта е тест за европейската взаимност, съпроводено с хлипам по какъв начин Европейски Съюз трябвало да помогне на " най-зависимата и енергийно най-бедната страна ", то къде беше точно европейската взаимност на президента с Брюксел и Киев, когато Русия атакува Украйна? Европейската взаимност стъпва на пиедестал от общи полезности и споделени стопански ползи, а не на постсъветски тарикатлък. Да не приказваме, че президентът се държи по този начин, все едно Брюксел ни е спрял синьото гориво, а не Кремъл.
Закъсняваща доставка на американските Ф-16 и предварителното прекъсване на съветския природен газ - това е добра епитафия за балансиращата политика на България. От два стола - на земята, споделили са го хората.
И в случай че в шахмата една пешка може да се трансформира в кралица, то българската външна политика прави по-скоро от царицата пешка.
Пешката нормално е първата фигура, която " пада " на шахматната дъска. Това произтича от нейните недостатъци - тя има лимитирани ходови благоприятни условия и е на предна позиция, т.е. изложена на фронтовата линия. Но точно този спънат, стеснен, нерешителен и прогнозируем ход на пешката като цяло символизира най-добре политиката на България по отношение на Русия през последните две десетилетия. Дори откакто страната ни влезе в НАТО и Европейски Съюз, излъскахме пешката, само че в никакъв случай не я заменихме с по-силна фигура.
Каквито и своеволия да си позволяваше Руската федерация по отношение на България - от високите цени на доставки на природен газ, през неплащането на налог облага от " Лукойл ", та до Путиновите думи за пристигналата от " македонските земи " славянска книжовност - ние постоянно смирено бутахме пешката. Оставихме топовете в гаража, в никакъв случай не оседлахме конете, закривахме очите на офицерите, дрогирахме царицата. И още веднъж бутахме пешката.
През последните години Сърбия се изпълни с съветски танкове, съветски бронирани високопроходими машини и съветски зенитно-ракетен комплекс. И цялото това съоръжение бе вкарвано в западната ни съседка през нашето въздушно пространство, макар че държави-членки на НАТО, след окупацията на Крим от Руската Федерация, ограничиха достъпа на съветски самолети с военни товари. Докато Москва милитаризираше украинския полуостров, ние привиждахме в Черно море лодки и платноходки. Участвахме в построяването и на геополитическия план Южен поток, тъй че Москва да затегне енергийната си каишка върху вратовете Александър Вучич и Виктор Орбан, домашните любимци на Москва в района. Редица държави-членки на Европейски Съюз изгониха съветски дипломати и около отравянето на Сергей Скрипал в Обединеното Кралство, и около войната в Украйна, само че ние - не. Чак когато при започване на 2021-ва година бе разрушена агентурна група, правила разследваща активност в интерес на Москва, съветски дипломати бяха оповестени за personae non gratae. Миналият месец същото се случи с нова порция съветски дипломати, само че това още веднъж бе подбудено от съображения, касаещи националната сигурност на страната, а не като в съгласие деяние с нашите европейски сътрудници, в символ на взаимност с Украйна.
Не посмяхме публично да изпратим оръжие за Украйна (и чисто егоистично да използваме опцията да договорим замяна на социалистическия С-300 с американския комплекс " Пейтриът ", както направи Словакия). Не изгонихме съветския дипломат, макар че същият, наред с дълъг лист от показни разстрели на Виенската спогодба, назова българския министър-председател " служител ". Оставихме Москва да ни залее с пропагандния си разказ около прибирането на българските моряци от пристанището в Мариупол. Въпреки че Европейски Съюз затвори въздушното си пространство за самолети от Руската Федерация, тези дни ние още веднъж допуснахме подобен да отиде до Сърбия.
Пред лицето на нападнатата Украйна, до момента в който страните от Източния фланг на Алианса се чудеха по какъв начин да подсигуряват в допълнение сигурността си, в това число посредством увеличаване на американското военно наличие, при мисълта за нещо сходно ние чукахме на дърво, хвърляхме сол през рамо и викахме " пу-пу ". И още веднъж взехме решение да минем фино: приехме една маргинална американска рота " Страйкър ", плюс основаването на мултинационална бойна група. Хем от кумова срама пред НАТО, хем да не би да разстроим Кремъл.
През цялото време, години наред, бяхме една хрисима и снишена пешка, която нямаше никакво предпочитание да напредва по шахматната дъска. Напротив, нашите пешки приклякаха по фотосите си с Владимир Путин, тупаха го по рамото, желаеха му амнистия. Унижаваха не просто себе си, а страната ни.
Изобщо, в случай че в миналото видите една пешка да се движи обратно, а не напред, да знаете, че това е българската пешка.
И все пак, " врагушките " (по Константин Стоилов) ни врътнаха кранчето. Такова усърдие, лирично, интимно, съвсем потно, за топлината от обятията на дядо Иван, а най-после дядо Иван ни лиши тъкмо топлината, спирайки синьото гориво предварително.
Но има една еврейска приказка, съгласно която вляво и вдясно на пътя вървят хората, а средата е оставена за магаретата. Точно това прави България - с някои частни кадрови изключения - от две десетилетия насам във външната си политика: пробва се да върви по средата на пътя.
Да балансира. Да бъде половинчата. Да магарее.
Политиката на пешката и ходенето в средата на пътя нито ще направи страната ни пълностоен член на Европейски Съюз и НАТО, нито ще я трансформира в другар на Русия. Така няма да спечелим благоразположението на враговете си, само че ще загубим доверието на съдружниците ни. И когато през днешния ден чуваме от българския президент по какъв начин прекъсването на газта е тест за европейската взаимност, съпроводено с хлипам по какъв начин Европейски Съюз трябвало да помогне на " най-зависимата и енергийно най-бедната страна ", то къде беше точно европейската взаимност на президента с Брюксел и Киев, когато Русия атакува Украйна? Европейската взаимност стъпва на пиедестал от общи полезности и споделени стопански ползи, а не на постсъветски тарикатлък. Да не приказваме, че президентът се държи по този начин, все едно Брюксел ни е спрял синьото гориво, а не Кремъл.
Закъсняваща доставка на американските Ф-16 и предварителното прекъсване на съветския природен газ - това е добра епитафия за балансиращата политика на България. От два стола - на земята, споделили са го хората.
И в случай че в шахмата една пешка може да се трансформира в кралица, то българската външна политика прави по-скоро от царицата пешка.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ