Репликата на Делян Пеевски Избори няма да има. Едно мога

Репликата на Делян Пеевски „ Избори няма да има. Едно мога да кажа на чичо Румен – да връща кетъринга и шампанското, купонът се анулира “ – не е просто вербален „ бисер “. Това е диагноза на една морално разрушена политическа просвета, в която грубостта се е трансформирала в мярка за мощ, а цинизмът – в формален език на властта.

Пеевски приказва като човек, който не се нуждае от утвърждение. Тонът му е намерено пренебрежителен, показателен, съвсем имперски. „ Избори няма да има “ – това не е прогноза, а заповед.

Всяка негова дума излъчва пренебрежителност и чувство за недостижимост. Това е езикът на човек, който няма потребност да се харесва на никого, тъй като властта му не идва от гласовете на хората, а от контрола зад завесата.

Когато споделя „ купонът се анулира “, това е не просто насмешка към президента, а алегорично изречение - демокрацията е анулирана, народът е статист, а властта е частно събитие.

В политическата история сходен звук може да се чуе единствено в режими, където безнаказаността е норма. В цивилизования свят общественият език е отражение на публичното почитание към институциите.

В България реплики като тази демонстрират освен липса на почитание, а и пренебрежение към самата концепция за държавност.

Ако речта на Пеевски е езикът на демонстрираната власт, тази на Борисов е езикът на прикритата власт.

Борисов употребява различен вид изразителност. Езикът му е простодушен, постоянно пошъл, само че и сценичен - сякаш е човек от народа, сякаш е недодялан, само че по тази причина пък е откровен.

Той приказва като чичо от махалата, който споделя истината в очите, до момента в който в действителност гради фетиш към личността си. Това е тирада, основана да постанова чувство за непосредственост и омекоти властническия надзор посредством елементарност.

Разликата сред двамата е основна:

• Борисов употребява елементарност, с цел да прикрие властта.

• Пеевски употребява надменност, с цел да я показва.

Борисов желае да бъде харесван, Пеевски – да всява боязън. Единият търси овации, другият ги счита за непотребни.

Борисов е артистът на сцената, който играе ролята на „ татко на нацията “, Пеевски - режисьорът зад кулисите, който не се преструва, че представлението е народна власт.

В естествена страна тези персони биха били антиподи. В България те са две лица на една и съща система. Единият обезпечава фасадата, другият – наличието. Единият споделя: „ Аз ще ви оправя “, другият прецизира: „ Избори няма да има “.

Но Пеевски и Борисов не съществуват макар Народа, а с помощта на него - на купения, продадения и корпоративния избор, превръщащ жителите в наемници на личното си беззаконие.

Докато гласът ни се продава за едната заплата, а съвестта ни – за услуга, тези двамата ще не престават да приказват от името на всички ни.

Не инцидентно Борисов съобщи: „ Има работа за всички, ето за овчари - колкото искаш “....

В това признание се крие бруталната истина за отношението му към народа - не като към жители, а като към стадо, което би трябвало да се води, храни и дои.

Докато одобряваме тия думи единствено с иронична усмивка, примирие или безшумно пренебрежение, ние сме стадо.