Разследване на БЛИЦ показва, че казусът Баба Алино“ е свързан

Разследване на БЛИЦ демонстрира, че въпросът „ Баба Алино “ е обвързван със подозрения за потребление на съмнителни удостоверения за толерантност и административни документи, довели до огромно застрояване в сензитивна зона по Северното Черноморие.

Скандалният проблем с Баба Алино наподобява като върхът на айсберга, само че даже това съпоставяне към този момент е меко.

 

Той не е просто най-видимата част от нещо прикрито, а симптомният обрив на една срамна болест, който към този момент не може да бъде затулен с пудра, кухи изречения или институционално безмълвие.

Ако казусът с „ противозаконния украински анклав “ беше изолиран, можеше да се приказва за пропуск, за недовиждане или административна неточност. Но когато до него сложим Кабакум, Sea View, „ Немо “ на Траката и схемите с удостоверенията за толерантност, картината към този момент не наподобява като поредност от инцидентни неточности, а като повтарящ се модел, при който противозаконното не просто се строи, а първо се приготвя на хартия.

Според хора, познаващи от вътрешната страна тези процеси, сагата към КУБ не стартира от Баба Алино. Началото би трябвало да се търси към 2021 – 2022 година, когато същият кръг вложители стартира да работи по други обекти в региона на Кабакум, един от които е Sea View – също на украинската корпорация КУБ. Първо с една постройка, след това с къщички, след това с по-големи планове. И с все по-голямо самочувствие, че този номер минава.

Но тук не става дума просто за класическата скица „ строиш нелегално и след това търсиш толерантност “. Това е единствено единият вид. По-опасният е другият – първо да се създаде документална действителност за нещо, което още не съществува.

Представете си го по този начин: първо се прави геодезическо снимане на към момента несъществуващи здания, след това се ползва декларация, че те са съществували преди сериозната дата по закона.

След това върху тази композиция – декларация и геодезия, стартира да се гради цяла административна верига: уверение за толерантност, схема, кадастрално нанасяне, нотариален акт, данъчна партида, ток, вода. И чак тогава, към този момент стъпил върху хартията, действителният градеж може да бъде вдигнат за месец.

Това е сърцевината на схемата – съгласно хипотезата на осведомени. Не просто нелегално строителство, което след това търси амнистия. А авансово създадена документална неистина, която след това стартира да се държи като истина.

Според прокуратурата по случая „ Баба Алино “ има потребление на неистинен публични документи – удостоверения за толерантност, на които е бил притурен тип, че са издадени от основния проектант на регион „ Приморски “. Отделно се проверяват и заявления с погрешни изказвания, че постройки в парцелите са съществували преди 31 март 2001 година.

В епохата на сателитни фотоси, Гугъл Earth, архивни карти и обществени изображения всеки основен проектант, всеки строителен надзор и всеки проверяващ орган може най-малко да направи първична инспекция дали една постройка е била там или не. Може да се види по кое време се появява.

Може да се види дали геодезическото снимане дава отговор на физическата действителност. Ако такава инспекция не е направена, въпросът е за какво. Ако е направена и все пак документите са минали, въпросът става доста по-сериозен. Тогава към този момент не приказваме за нормално недовиждане, а за допустимо стимулирано невиждане.

В тази история неизбежно изплува името на шефа на “Управление на сигурността и надзор на публичния ред ” (УСКОР) Александър Драгнев – фигура, към която се събират прекалено много следи, въпроси, разкази и документи. В обществения роман към Баба Алино той към този момент беше посочван и от кмета Благомир Коцев.

Самият Драгнев пък твърди, че е алармирал за проблемите към строителството. Този спор самичък по себе си е индикативен: кметът сочи към Драгнев, Драгнев твърди, че е предупреждавал, а до момента в който отговорността се разменя като парещ картоф, на терен към този момент е изникнал противозаконният град.

Но при „ Немо “ към този момент не приказваме единствено за изказвания в спор сред администрация и някогашен или сегашен чиновник. Там има последователност, сигнали, публична позиция на РДНСК, писма, данни за зона със строителна възбрана, липса на строителни бумаги, свлачищен регион и нов градеж на мястото на изгорен ресторант, има и заповед за увеличение на РЗП на търпимостта – заповед, която съгласно РДНСК се отнася за напълно друг парцел.

Има и следващо писмо от Община Варна, подписано от шефа на УСКОР, в което строителните действия в парцела не престават да се квалифицират като „ настоящ ремонт “, макар откритото към този момент от РДНСК. Защо шефът на УСКОР не е изискал въпросната заповед към търпимостта, с цел да съпостави наличието ѝ с показания му от притежателя документ? А вместо това взема решение да влезе в пряк спор с способените държавни органи, явно бранейки заведението.

Това е моментът, в който думите стартират да губят естествения си смисъл. Защото в случай че това е настоящ ремонт, тогава какво въобще е градеж? Ако след пожар, след погинала сграда и надлежно – погинала толерантност, след нова структура и след липса на утвърдени капиталови планове администрацията може да назова протичащото се „ ремонт “, тогава във варненския строителен надзор очевидно съществува обособен език. Език, на който противозаконното се превежда като възможно, а очевидното – като противоречиво.

При Баба Алино изключително значим е един документ, изпратен до БЛИЦ от корпорация КУБ – протоколът на ЕСУТ № 1/13-14.01.2015 година Сух експертен документ, който на пръв взор наподобява като част от остаряла устройствена история. В него обаче е записано нещо основно: ЕСУТ приема комбинирана схема и предлага на Общинския съвет избрани парцели в региона на лесопарк „ Баба Алино “ да се считат за урбанизирана територия, без за тях да се организират процедури за смяна на предназначението по реда на Закона за горите.

Само че ЕСУТ не е Общински съвет. Решението би трябвало да мине през съвета, с цел да бъде валидирано. А то като че ли остава на трупчета. Години наред.

После се появява КУБ. Нов вложител, съществени капитали, огромни мащаби. И остарелият протокол внезапно към този момент не е архивна хартия, а ключ. Някой го е извадил и дал. Някой евентуално е обяснил, че тази остаряла процедура може да бъде довършена. И е основал у вложителя очакване, че ПУП-ът и статутът на терена могат да бъдат придвижени дружно.

Разбира се, това е догадка. Но когато всички мълчат, хипотезите от време на време са единственият метод да бъде разказана логиката на протичащото се. Не твърдим, че тъкмо по този начин е станало. Но в случай че не е станало по този начин, общината дължи друго пояснение.

Как документ от 2015 година се оказва в ръцете на вложител, появил се години по-късно? Защо, в случай че теренът на Баба Алино е неприемлив, ПУП-ът не е отсечен още при първото разглеждане? Защо вместо изрично „ не “ има придвижване, връщане за дребни корекции, туптене на топката, ново разглеждане и отсрочване досега, в който към този момент се подвига публичен звук?

Твърдението, че кметът Благомир Коцев „ не е знаел “ наподобява несериозно. Възможно е да е бил измамен. Възможно е информацията да е стигала до него късно, ненапълно или през хора, които са имали интерес да я филтрират. Или пък съответни дейности да са били движени от заместници, шефове, районна администрация или други фигури в общината.

Но това не анулира въпроса за отговорността, а единствено го измества към по-точната му форма: кой е знаел, кой е докладвал, кой е подписвал, кой е мълчал, кой е замествал кмета и кой е разрешил процедурата да продължи, вместо да я спре в точния момент?

Защото една община не е безтелесна машина, в която документите сами се движат от стая в стая. Ако кметът е знаел – въпросът е за какво не е работил по-рано. Ако не е знаел – въпросът е за какво администрацията му е работила по този начин, че той да не знае за проблем с сходен мащаб. А в случай че някой го е подвел, тогава този някой би трябвало да бъде назван и изваден от комфортната сянка на общото „ администрацията “. Политическата отговорност е на върха, само че съответната отговорност върви по подписите, резолюциите и отчетите.

Още по-любопитно е, че в последните дни към Коцев се появи и различен политически роман – че противозаконното строителство се било забързало, до момента в който той е бил в ареста, и че над обекта е имало политически чадър.

Дори да приемем тази версия, тя не анулира по-неудобния въпрос: в случай че КУБ и Баба Алино са били толкоз сериозна опасност, в случай че кметът в действителност е почнал да пречи на толкоз мощен интерес, за какво тази тематика не беше извадена по-рано като централна линия на обществена отбрана? Защо в описа за ареста звучаха разнообразни политически пояснения, само че не и това, че той е бил отхвърлен, тъй като е протегнал ръка на Баба Алино?

Според разказите на хора, познаващи тематиката, в избран миг връзката на вложителите към този момент не е минавала единствено през фигури от районната администрация, а се е изместила към огромната община – към хора, които могат да обезпечат придвижване, успокоение или най-малко време. А в строителството времето постоянно е най-ценната валута.

Ако успееш да построиш, след това ще се бориш да запазиш. Ако успееш да впишеш, след това ще спориш. Ако успееш да пуснеш ток, вода и данъчна партида, след това ще обясняваш, че каквото и да е издигнато, страната към този момент те е признала. Така противозаконното не става законно, само че става доста по-трудно за унищожаване.

Големият въпрос за корупцията тук също не е обикновен. Не става дума безусловно за плик под масата. В строителството корупцията може да бъде доста по-елегантна и мимикрирана като „ публичен интерес “.

Представете си, че Иван е във властта, Стоян има компания, а Драган е вложител. Иван не споделя на Драган: „ Дай ми пари. “ Това би било жестоко, рисково и неуместно. Иван споделя друго: „ Градът има потребност. Трябва да се асфалтира. Трябва да се помогне. Вие по този начин или другояче ще строите и ще ползвате улиците. Нормално е да извършите нещо за хората. “ После Иван се обажда на Стоян.

Стоян дава цена. Но по две. Драган заплаща. А Стоян връща ресто на Иван. На хартия всичко наподобява обичайно – компания, фактура, асфалт, социална изгода.

Само че в случай че цената е надута, в случай че компанията е посочена авансово, в случай че няма явен план, в случай че няма социална поръчка, в случай че вложителят заплаща не тъй като подарява, а тъй като желае позволение или индулгенция, тогава асфалтът престава да бъде асфалт. Превръща се в език. В метод да се каже „ благодаря “, без да се произнася думата „ рушвет “.

Не твърдим, че тъкмо това се е случило с КУБ. Но изказванията за асфалтирани улици, за посочени компании и за заплащания към строителни процедури са задоволително съществени, с цел да не бъдат замитани с обяснението, че някой просто е направил положително за града. В естествената страна инфраструктурата не се договаря на ухо. Тя се проектира, разпорежда, финансира, управлява и регистрира.

Кой е споделил на КУБ да асфалтира? По какъв ред? С какъв план? С каква количествено-стойностна сметка? Коя компания е работила? Как е определена? Имало ли е подаяние? Имало ли е контракт? И най-важното – имало ли е връзка сред това „ благоустрояване “ и придвижването на строителните процедури? Тези въпроси са за прокуратурата.

Още повече, че съгласно изказванията на самата КУБ кметът Коцев е бил наясно с процесите. Тези изказвания би трябвало да бъдат тествани, а не просто отхвърлени като спешен пиар на вложител в усложнение. Защото в случай че вложителят лъже – това също би трябвало да бъде потвърдено.

Но в случай че не лъже, тогава въпросът към този момент е доста по-тежък: какво тъкмо е знаела общината, по кое време го е знаела и за какво е работила по този начин, като че ли времето работи за вложителя? А самият вложител – той вереятно споделя половината от своята истина, тъй като може би другата половина не е изключително законосъобразна.

Истината е, че в един миг схемата на КУБ се спъна не от институционална воля, а от политически звук. И идването на нова власт в страната. Депутат и съветници от „ Възраждане “ подвигнаха напрежение към разглеждането на точката и не разрешиха тя да мине необезпокоявано.

Ако това не се беше случило, остава неприятната догадка, че ПУП-ът и остарялата процедура по протокола от 2015 година можеха да бъдат придвижени в пакет – две в едно. Промяна на статута и приемане на организационен проект. След което бетонът към този момент щеше да получи още един пласт административно успокоение.

И тук се връщаме към „ Немо “, тъй като този проблем демонстрира същата логичност в различен мащаб и на друго място. БЛИЦ удари камбаната за „ Немо “ доста преди тематиката да стане комфортна за политическо говорене. Още тогава бяха разказани основните обстоятелства: изгорен ресторант на Траката, нова сграда на негово място, удостоверения за толерантност, противоречиви документи, липса на строителни бумаги, зона със строителна възбрана и деен свлачищен регион. И това не е малък организационен спор, а заплаха.

Траката не е елементарен квартал в равнината. Там има свлачищни процеси и зони, в които строителството не може да се третира като елементарна административна игра на „ кой е способен “. Законът за устройството на Черноморското крайбрежие (ЗУЧК) вкарва специфичен режим точно тъй като крайбрежието не е елементарна територия. То носи екологични, геоложки, публични и защитни ограничавания, които не могат да бъдат заобикаляни с комфортно позоваване на категорията на градежа.

От една страна, РДНСК и ДНСК откриват, че новият градеж на мястото на „ Немо “ е противозаконен, че няма утвърдени капиталови планове и позволение за градеж, че няма настоящ ПУП-ПРЗ, че показаните удостоверения за толерантност касаят към този момент несъществуващи, изгорели градежи. От друга страна, топката се трансферира към общината с аргумента за четвъртата категория на обекта.

Формално това може да звучи комфортно. По създание обаче въпросът остава: когато градежът е в зона със специфичен режим, когато има свлачищен риск и когато има данни за строителна възбрана, може ли държавният строителен надзор просто да каже: „ Това е работа на общината “?

А общината какво прави? Вместо незабавна реакция виждаме безмълвие. После виждаме писмо, в което строителството е наречено „ настоящ ремонт “. И тук още веднъж стигаме до Александър Драгнев. Защото това писмо не е клевета от диалог в кафене, а е административен документ, който опонира на констатациите на РДНСК. Документ, който наподобява като нахален опит действителността да бъде преиначена.

ГЕРБ – Варна направиха конференция и назоваха част от проблемите. Добре, че ги назоваха. Но няма по какъв начин да не се означи, че същите обстоятелства, същите документи и същото безучастие бяха описвани доста преди този момент. Разликата е, че тогава тъпанът биеше съвсем самотно. Днес, след Баба Алино, всички внезапно чуват шума. Но по този начин работи общественият скандал – прави прикритият обрив по-голям и когато избие по цялото тяло, всички стартират да се вършат на лекари.

Защо кметът Коцев и администрацията му не започнаха задоволително забележими и решителни дейности по „ Немо “, откакто РДНСК е изпратила констатации и инструкции? Защо, откакто ДНСК е показала несъгласие сред писмото на общината и констатациите на РДНСК, не последва обществено явен административен прорез на случая?

Защо Александър Драгнев, вместо да бъде тестван за метода, по който дирекцията му е интерпретирала строителните действия, просто в един комфортен миг е обречен със заповед за уволняване, която той, несъмнено – ще оспори по надлежния ред? Защо районните кметства и огромна община толкоз постоянно наподобяват като две разнообразни подиуми на една и съща пиеса? Защо ДНСК и РДНСК се отдръпват зад компетентността на общината, когато имат цялостните учредения да работят?

Предишната общинска администрация също не може да бъде извадена от подтекста. Част от процесите стартират или узряват тогава. Част от фрагментите израстват тогава. Част от районните практики се оформят тогава. Но съгласно разказите в един миг е имало и вътрешен разнобой, а те се поддържат и от обстоятелства – като кмет на Варна Иван Портних ограничи пълномощията на районните кметове, тъй като искаше да овладее процесите в районните администрации. Това пък въпреки това приказва, че вътре в системата нещо е излязло от надзор.

Защо въпросът с Баба Алино е толкоз значим? Не тъй като е измежду най-видимите проблеми, свързани с нелегално строителство. А тъй като направи забележима технологията. От геодезическата сянка на постройка, която я няма, през всички останали процедури, до провал, който води до институционално прекачване на отговорност и по всяка възможност ще стигне до дългогодишни правосъдни разногласия. Масрафът от този резултат ще бъде заплатен от елементарните жители.

Разследването не може да спре до един вложител, един кмет или един шеф. Ако всичко бъде стоварено единствено върху КУБ, системата ще оцелее. Ако всичко бъде стоварено единствено върху Драгнев, системата отново ще оцелее. Ако всичко бъде сведено единствено до Коцев или единствено до Портних, още веднъж ще бъде пропуснато най-важното – механизмът, който разрешава на разнообразни хора в разнообразни мандати да употребяват едни и същи малки врати.

Незаконното строителство наподобява на хранилка. На трайна среда, в която вложители, медиатори, служители, районни администрации, контролни органи, сдружения за строителен контрол, снабдителни сдружения и политически фигури могат да съществуват в необичайно комфортен баланс. Един строи. Друг подписва. Трети не вижда. Четвърти пояснява. Пети пуска ток. Шести пуска вода. Седми събира налози. Осми споделя, че не е способен – различен трябвало да е.

И най-после жителите гледат бетон в гората и ресторант върху свлачище, а институциите им изясняват, че всичко е доста комплицирано. Не, не е чак толкоз комплицирано. Сложно става единствено когато никой не желае да каже кой е отворил вратата. Защото тази врата явно е комфортна за мнозина – най-малко до момента в който не стане течение и зловонието не се разнесе.

 

Орлин Филиповски, БЛИЦ

Още вести четете в: България, Крими & Темида, Темите на деня За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News