Има страници в българската история, които се разгръщат трудно. Те

Има страници в българската история, които се разпростират мъчно. Те са тежки, напоени с барутен пушек и зов на обезсърчение, застинал във времето. Когато приказваме за Руско-турската освободителна война от 1877 година, съзнанието ни автоматизирано ни придвижва към епичните боеве на Шипка или към обсадата на Плевен.

Но в сянката на огромната история, надалеч от блясъка на генералските еполети, остават разказите за десетки български селища, превърнати в пепелища. Най-страшният, най-раздиращият измежду тях е този за новозагорското село Гюнели махле – днешната Любенова махала.

На 14 юли 1877 година там се разиграва покруса, която по мащаб, свирепост и безумство не отстъпва на Баташкото кръвопролитие, само че по стичане на историческите условия остава дълго време полузабравена.

Когато вярата се трансформира в капан

Лятото на 1877 година стартира с невероятен порив. Руските войски към този момент са минали Дунав, а Предният отряд на военачалник Йосиф Гурко напредва бързо на юг, носейки дълго чаканата новина за свободата. В Тракия обаче царува суматоха. Османската империя прегрупира силите си и към Тракийската равнина се насочва армията на Сулейман паша, съпроводена от хиляди озлобени башибозуци и черкези. Вместо бленуваното освобождение, над българските села надвисва смъртна заплаха.

Гюнели махле по това време е заможно, будно и чисто българско село. Тъй като се намира настрана от основните пътища, локалните поданици имат вяра, че войната ще ги подмине. Тази заблуда притегля хиляди бежанци от близките предбалкански селища, които търсят избавление от настъпващите османски орди.

Селото се трансформира в голям филантропичен лагер, претъпкан с дами, деца и старци, потърсили протекция под сянката на локалната черква „ Свети великомъченик Георги “. Те не подозират, че скупчването им на едно място ще се трансформира в злокобен капан.

Денят, в който небето над Тракия почерня

Черният ден настава на 14 юли. Според свидетелствата на оживелите, селото е обградено от постоянна османска армия под командването на Реуф паша, подкрепена от вълна от башибозук. Поводът, както постоянно се случва в такива моменти, е скърпен – клюки за прикрито оръжие и поддръжка за съветските предни отряди. Истината е надалеч по-прозаична: голямата маса от беззащитни хора е лесна плячка за обир и принуждение.

Нападението стартира без предизвестие. Първите часове на щурма са белязани от безпорядък и безуспешни опити за опозиция от страна на шепа локални мъже с остарели пушки. Много скоро обаче отбраната е сломена и озверелите нападатели нахлуват в улиците на Гюнели махле.

Къщите са запалени една по една, а бягащите хора са посечени без благосклонност. Ужасът се придвижва в двора на храма „ Свети великомъченик Георги “ – солидна каменна постройка, която се трансформира в последното леговище за уплашените майки и техните деца.

Тишината в двора на „ Свети Георги “

Това, което се случва в църковния двор, надвишава границите на човешкото въображение. Башибозуците разрушават портите и стартират всеобщо кръвопролитие. Каменният под на храма, където хората до последно се молят за знамение, подгизва от кръв. Жертвите са посичани на място, без оглед на възраст и пол.

Историческите източници и отчетите на задграничните репортери от това време по-късно ще потвърдят потресаващи числа: в границите на броени часове в Любенова махала са избити сред 1013 и 2400 души. Самият двор на църквата се трансформира в общ гроб за стотици почтени души.

След като завършват с убийствата, мародерите ограбват всичко скъпо и оставят след себе си тлеещи руини и смразяваща тишина. Малцината оживели, съумели да се скрият в кладенци или под телата на своите близки, по-късно разказват гледката като същински пъкъл на земята. Любенова махала престава да съществува като живо населено място за дълги месеци напред.

Кръвта, която проправи пътя към свободата

Защо тогава тази покруса не отеква в българската памет със същата мощ като Батак? Отговорът се крие в хронологията на самата война. Докато клането в Батак през 1876 година се случва в спокойно време и провокира международна дипломатическа стихия, която приготвя Освободителната война, ужасът в Любенова махала се разиграва в разгара на военните дейности.

Големите борби, политическите маневри и последвалият Санстефански кротичък контракт просто гълтам и засенчват тази местна злополука. Днес църквата „ Свети Георги “ в Любенова махала към момента стои, а по каменните ѝ зидове деликатният клиент може да открие следите от патроните и болката на това лято.

10 години от празника на Франция, който мина под знака на терора

За Франция 14 юли 2016 година е черна дата. Националният празник, Денят на Бастилията, е знак на свободата, равенството и братството – трите стълба на френската република.

Но тъкмо сега, в който небето над Лазурния бряг се озарява от празничните фойерверки, а хиляди фамилии се разхождат по фамозната „ Промнад дез Англе “ (Английската алея) в Ница, триумфът на живота е пресечен от чист, деструктивен гнет.

Това е третият огромен удар против Франция в границите на едвам 18 месеца – рана, която и до през днешния ден не е зараснала изцяло.

Празникът, който замръзна под колелата на камион

Вечерта на 14 юли в Ница наподобява като сбъдната лятна фантазия. Хиляди локални поданици и туристи от целия свят са се събрали на крайбрежния бул., с цел да следят обичайния театър в небето. Около 22:30 ч., незабавно след последните залпове на фойерверките, измежду тълпата стартира да си проправя път 19-тонен хладилен камион.

В първите секунди никой не схваща какво се случва – хората мислят, че водачът е изгубил надзор или че става дума за трагичен случай. Истината обаче се оказва злокобна. Зад кормилото седи 31-годишният Мохамед Лауайеж-Булел, френско-тунизийски жител, трансформирал тежката машина в оръжие за всеобщо заличаване.

В продължение на два кошмарни километра той кара на зигзаг през пешеходната зона с една-единствена цел: да премаже колкото се може повече хора. Празничните възгласи незабавно се трансформират в писъци, а емблематичната променада е осеяна с тела.

Два километра смут и храбър отпор

Разказът за тези два километра е мозайка от невъобразим смут и прояви на висш човешки кураж. Нападателят усилва скоростта, преминавайки през детски колички, цели фамилии и нищо подозиращи минувачи. Полицията открива огън по предното стъкло на камиона, само че тежката машина продължава да се движи напред.

В този миг на висш безпорядък няколко цивилни жители правят жестове на необикновено геройство. Моторист прави обезверен опит да спре камиона, скачайки в придвижване, с цел да се хване за вратата на кабината. Друг мъж съумява да нахлуе в кабината и да се сбие с терориста, което забавя придвижването на транспортното средство и дава скъпи секунди на полицията да обезврежда нападателя.

Когато оръжията най-сетне утихват, камионът стопира пред двореца „ Пале дьо ла Медитеране “. Равносметката е потресаваща: 86 отнети живота (сред които доста деца) и над 450 ранени.

В клопката на новата действителност

Атентатът в Ница остави бездънен отпечатък освен поради големия брой жертви, само че и тъй като показва страшната еволюция на актуалния тероризъм. След кървавата баня в редакцията на „ Шарли Ебдо “ и координираните офанзиви в Париж към театъра „ Батаклан “ през 2015 година, Франция вярваше, че е засилила ограниченията за сигурност.

Ница обаче сподели, че за сеенето на гибел към този момент не са нужни комплицирани експлозиви или тежки бойни арсенали – от време на време е задоволителен просто един камион, взет чартърен.

Този акт на принуждение, отговорност за който по-късно пое групировката „ Ислямска страна “, промени метода, по който Европа провежда всеобщите си събития. Бетонните блокове, бариерите и засиленото военно наличие по улиците станаха част от градския пейзаж на Стария континент.

Светлината, която терорът не съумя да угаси

Години след нещастието, Английската алея в Ница още веднъж е цялостна с хора, които се разхождат под палмите и се любуват на лазурното море. Но паметта за 14 юли 2016 година е жива. На мястото на нещастието през днешния ден има монументи, които припомнят за почтените жертви от десетки разнообразни националности – доказателство, че терорът не сортира по паспорт или вяра.

Ница заплати жестока цена за своята отвореност към света, само че градът отхвърли да бъде дефиниран от страха. Всеки юли, когато Франция чества своя народен празник, Париж и Лазурният бряг си спомнят за починалите не с яд, а с гордо изправена глава.