Класицизъм и неокласицизъм – прилики и разлики
Различните школи в региона на изкуствознанието от дълго време спорят какво тъкмо е „ класицизъм “ и какво – „ неокласицизъм “. Освен това, интервалите на засилен интерес към тези стилове се разграничават много в различните страни. Но, по принцип, ако приказваме световно, всичко през ХVІІ-ХVІІІ в. е класицизъм, а онова, което принадлежи към края на XIX и през XX век, е вече неокласицизъм. Разбира се, има разнообразни тълкувания и във всеки съответен случай по въпроса би трябвало да се подхожда самостоятелно. Например, през ХІХ век в Америка към момента царува класицизмът – а, да вземем за пример, в Русия през този интервал към този момент можете да намерите мостри на неокласицизма.
Двете посоки са сходни във визуалното си изложение, защото се концентрират върху древната архитектура, както и в някои случаи върху архитектурата на Ренесанса. И двата стила спорят по-скоро посредством обособени детайли: класицизмът със своята суровост, симетричност, изясненост на композицията, а неокласицизмът – с претенциозността и декоративността на барока. В същото време неокласицизмът отхвърля някои „ фешън “ течения и дори спори с други архитектурни трендове от ХІХ и ХХ в.
Що се отнася до живописта, да се разпознае класицизмът е доста елементарно. Това е явен интерес към творчеството на Микеланджело и Рафаело, красиви типажи без индивидуализация – великолепни мъжки фигури, подобни на гръцките спортисти, дамите са облечени в драпирани одежди, фигурите постоянно са патетично „ замръзнали “, а жестовете – леко театрални. Линиите са грижливо изяснени, личат локалните колорити, тематиките са свързани с митологични и исторически сюжети. С две думи, класицизмът доминира дълго време в европейските академии и подсъзнателно се свързва с „ вярното “ или „ формалното “ изкуство.
Думите „ формален “ и „ верен “ може да бъдат свързани с класицизма също и в архитектурата – най-често това е държавният жанр, основан в периода на монархическо ръководство. Такива са епохите на Людовик XIV във Франция и Екатерина Велика в Русия. Също и Америка от ХІХ век, където новите градежи се основават върху архитектурата на класицизма и насърчават триумфа на разсъдъка и науката. Визуално това е въплътено в строга симетричност, в следването на подредени системи, в сдържана декоративна скица.
Този жанр се употребява от монархиите, тъй като наподобява мощно, акцентира силата на страната, с него е комфортно да се направи планировка на цялостен град в един дух. Независимо дали става въпрос за сграда, статуя или живопис, този жанр рядко съставлява интерес за частни клиенти – те избират нещо съвременно в съответствие с настоящата ера: маниеризъм, барок, рококо, натурализъм, импресионизъм, ампир, конструктивизъм и така нататък.
Именно тук е и първата разлика сред стиловете. Неокласицизмът не е държавна стратегия, а частна „ игра на класика “. Това е стилизация във формите на „ остарялото, благородно време “, която разрешава по-свободно боравене със стила. Това е модата на своето време, творби за частни клиенти.
Понякога е в действителност мъчно да се разграничат двата стила. Детайлите постоянно са доста фини. Разликата е преди всичко в мащаба. Класицизмът от ХVІІІ век, да вземем за пример, може да се отличава със своите по-фини контури. Ако погледнете сграда и видите, че кронщайнът (еркерната скоба, която поддържа издадени на открито детайли) е прекомерно огромна, това най-вероятно е неокласицизъм. Разбира се, разликата е доста тънка и изисква натъртено око.
Въпросът е, че мащабът се е увеличавал през вековете. През ХХ век използваме по-големи елементи, в сравнение с са употребявали през ХІХ-ти, а през ХІХ век, на свой ред, орнаментите са по-големи, в сравнение с през ХVІ-ти.
Оказва се, че по отношение на архитектурата почти няма разлика сред класицизма и неокласицизма. Дори пропорциите са много сходни: те са основани от Андреа Паладио още през ХVІ век и към момента се използват.
Материалът също не е индикатор за разграничаване. Във Англия и Русия, например, класицизмът е тухла и гипс, неокласицизмът също. В ХХ може да бъде армиран бетон, но той също е шпаклован и боядисан, като външно не се отличава от старите материали.
Положението в живописта е същото. Основната разлика тук е в обектите на изображение. Класицизмът работи с класически облици (митологични и исторически сюжети), до момента в който неокласицизмът, използвайки същите изразителни средства, се концентрира повече върху съвременността – постоянно това са портрети.
Що се отнася до изразните средства, би трябвало да сте разглеждали доста музеи и репродукции, с цел да различавате образно Пусен и Давид. Разбира се, сред тези художници има цяла ера и при Давид се вижда по-голям интерес към цветовите тонове. Също по този начин, неокласицизмът се отличава с по-малко елементи – но все пак това са прекомерно фини разлики, налични повече за експерти. Което е значимо, неокласицизмът приема характеристики от други течения. В него има модернистични, романтизиращи и символистични детайли. Такъв напредничав детайл, да вземем за пример, е неналичието на симетричност. В класицизма такива „ произволи “ не се позволяват.
На процедура, във всяка страна е належащо да се търсят самостоятелни разлики сред двата стила. Но е доста лесно да се разграничат класицистичните насоки от всички останали. Строги, патетични герои, усърдно обрисуване на детайлите, никакво делене на линии и мазки на четката, никакви раздрани очертания и „ простовати “ сюжети в скулптурата и живописта. И двата стила – класицизъм и неокласицизъм, са единствено и извънредно „ високо “ изкуство. В архитектурата това са ясни, верни и симетрични фасади, подобаващи за държавна архитектура мощни форми, лишени от ненужни орнаменти.
–
