Бойко Младенов на 40 – за любовта, тежките моменти и живота след края на баскетболната кариера
Разговорите с него постоянно са забавни и занимателни, само че когато е намесен и баскетболът, напряко прехвърчат искри. За спортните пристрастености преди и в този момент, за обичаната жена и дълго чаканата женитба, си поговорихме с някогашния баскетболен национал Бойко Младенов точно на 40-ия му рожден ден през днешния ден. Пред Sportal.bg 212-сантиметровият център минал през Партизан, Левски, Лукойл Академик, Аполон Лимасол, ЦСКА, Сплит и Академик Благоевград направи равносметка на кариерата си, на другарствата и моментите, които в действителност имат значение.
- Как се променихте с годините?
- Годините не ме трансформираха доста, трансформират ме събитията към мен. Вече съм фамилен, с друга специалност. Надявам се 40 да е просто число. Ще забележим от тук нататък по какъв начин ще се трансформират нещата – дали годините ще окажат някакво въздействие. Надявам се да съм помъдрял малко повече, да съм си направил изводите за миналите години.
- Какво в никакъв случай не сте очаквали, че някой ще може да промени във Вас, а е съумял да го реализира?
- Мотивацията е доста значима при мен. Ако намеря верния човек, който да ме стимулира да трансформира нещо в себе си, ще го направя. Намерих този човек в лицето на Мария. Тя съумя да ме промени. Създадохме семейство дружно, станахме по-отговорни и съумя да ме стимулира да не съм чак толкоз ленив като едно време (смее се).
- За първи път споменавате дамата до Вас. Разкажете ни малко повече за нея.
- Мария е доста специфичен човек. Заедно сме от пет години, само че се познаваме от преди този момент. Успя да ме завоюва ужасно доста с отношението си към мен, с възпитанието си, с нещата, на които ме научи. Научи ме да бъда по-отговорен и да си слагаме нови цели в живота.
- Как Ви промени щерка Ви Рая?
- Това е най-голямата смяна. Предполагам, че всички хора, които имат дете се трансформират с появяването му. Това е моментът, в който човек си прави равносметка и вижда кои са неговите цели. За мен Рая и фамилията ми са основният приоритет от тук нататък.
- А ще има ли скоро женитба?
- Говорили сме по този въпрос. И двамата не сме последователи на подобен вид събития.
- Защо, Вие сте последовател на веселието?
- Да, само че в един различен живот (смее се). Сега живеем дружно, имаме дете, това е изцяло задоволително, с цел да се назовем семейство.
- Какво е всекидневието Ви надалеч от спорта?
- Както на множеството хора в България през последната година – от работа – у дома, развлечение - у дома, всичко се случва у дома. Всеки безоблачен ден, в който имаме опция и не сме на работа от у дома (смее се), излизаме на открито.
- Какво Ви липсва най-вече от живота на деен състезател?
- Липсват ми съотборниците, атмосферата в залата. Много неща ми липсват. Сещам се за тях с носталгия. Надявам се, скоро и залите да бъдат отворени, най-малко да вървим да гледаме мачове онлайн. Ще бъде много по-интересно, в сравнение с по малкия екран.
- Колко постоянно говорите за баскетбол?
- Баскетболът си ми остана огромна пристрастеност. Следя множеството шампионати в Европа, проследявам с интерес НБА, както и българското състезание. Интересно ми е положението на тимовете тук, забавни са ми и състезателите, които имаме сега. Смятам, че занапред българското състезание ще става все по-интересно. Иначе всекидневно приказвам за баскетбол с сътрудници за минали и идни мачове, тъй че не съм избягал от баскетбола.
- Кои са някогашните Ви сътрудници, които останаха Ваши другари и до ден сегашен?
- Като си играл с някой няколко сезона, вие сте другари до живот, даже да не се чувате всеки ден. Това е нещо, което остава за цялостен живот – всички тези страсти на терена и отвън него, които сте претърпели дружно. Загуби и победи. Тази споделена страст държи връзката сред съотборниците непрекъсната. Чувам се постоянно с Митко Ангелов, Жоро Давидов, Деян и Калоян Иванови. Чавдар Костов към този момент публично ми е родственик. Женен е за първата ми братовчедка Ани и имат дете. Чувам се и с Асен Великов. Поддържам връзка. Гледам да не тормозя момчетата. Общо взето имам контакт с тези, с които съм бил в националния тим преди години, които в този момент към този момент са водачи.
- Коя е фантазията, която не успяхте са осъществите, до момента в който към момента играехте баскетбол?
- Имах доста цели. Мотивацията ми избяга доста рано, когато бях на 25-26 години. След като се върнах да играя в България на 20 години, към момента имах някакви фантазии да се развъртвам в баскетбола, само че те бързо изгоряха тук. Докато бях в добра форма не съумях да отида да играя още веднъж в чужбина, заради ред аргументи. Но това са неща, за които не скърбя. Все отново пътят ме е довел до настоящето ми състояние и съм доста удовлетворен. Със сигурност, когато бях на 20 години имах доста огромни цели и изглеждаха постижими. Но животът бързо ме приземи, сподели ми, че нещата не се получават тъкмо по този начин, както ти си ги представяш. Мечтите са за деца. След като пораснеш, нещата се трансформират.
- Мислили ли сте за управителна функционалност в баскетбола?
- Мислил съм и за такива неща преди време, само че сега не. Нямам такава упоритост. Надявам се да мога да оказа помощ с нещо на българския баскетбол, само че сега баскетболът ни е добре. Имаме положително състезание, оцеляхме след тази международна рецесия. Много тимове банкрутираха, а ние въпреки всичко имаме някакво състезание. Наистина, доста неща могат да се трансформират във федерацията и по тимовете, само че има хора, които се грижат за това и се надявам най-сетне да го реализиран.
- Треньорството в никакъв случай ли не Ви е блазнило?
- Треньорството ми харесва като специалност. Интересно е изключително да работиш с млади спортисти. Да ги гледаш по какъв начин играят и да им споделиш твоя опит, само че за момента нямам такива упоритости. Може би, някой ден, в случай че се развият добре нещата при мен и остане време и за такова нещо, бих се заел.
- Колко непоколебим ще бъдете като треньор?
- Няма да изгасям лампи, несъмнено (смее се). Има и други подходи с изключение на този. Това към този момент е отживялост. По различен метод би трябвало да стимулираш състезателите.
- Защо отказахте да се състезавате в НАЛБ?
- Нямам време за това. Работното ми време е такова, че съвсем всяка събота и неделя съм зает. Тогава има най-вече спортни събития и просто няма по какъв начин да комбинирам двете неща. Пък и към този момент съм на години, тъй че избирам да не се контузя. Ако имам време, може би отново ще стартира да упражнявам.
- Колко постоянно играете баскетбол след края на кариерата си?
- През първите няколко години много постоянно ходех да упражнявам с другари и да спортувам. Но, откогато се роди Рая, се броят на пръсти. Последният път, в който играх баскетбол беше през зимата на 2019-та година. От тогава не съм влизал в залата по екип. Доста време мина, липсва ми, само че отново ще пристигна време за това.
- В какво искахте да сте по-добър, когато играехте баскетбол?
- Трябваше да съм по-мотивиран. Може би, щях да реализира доста повече неща. Не скърбя за нищо. Слабостите пристигнаха в следствие. Преди това, като бях на 20 години нямах чак толкоз доста недостатъци. Нещата се трансформираха, откакто към този момент се прибрах в България, поиграх 3-4 години и видях, че нещата не са по този начин, както си ги представям. И тогава към този момент стартира да ми пада формата, започнах да изгубвам доста детайли от играта, започнах да изгубвам самочувствие. Това го регистрирам като моя неточност в този миг, само че пък всичко е наред, по тази причина не е болежка за умиране.
- Кога Ви се върна самочувствието?
- Трябваше да мине известно време, откакто стопирах да играя баскетбол, с цел да се отърся от последните няколко години, които бяха тежки за мен и в персонален проект. Нещата се пооправиха. Вече имам семейство и всичко се подреди.
- А в какво Ви биваше най-вече на игрището?
- Аз ги разделям на два интервала от играта ми. Когато бях младеж, превъзхождах ръстово всички останали състезатели и ми беше много по-лесно. Не единствено в България, само че и в националния тим до 20 години. В мъжкия баскетбол е малко по-различно. Липсваше ми самочувствие, само че игрово, връщайки се в този момент обратно доста неща са ми липсвали, доста неща бих трансформирал в себе си тогава. Но това са минали неща и рядко се сещам за тях.
- На кого бихте споделили „ Извинявай”?
- По принцип нямам проблем да се извиня, когато съм сбъркал. Бих се извинил на всички тези хора, които са очаквали доста от мен, само че не са ме познавали и не са знаели какво се случва с мен сега. Бих се извинил на тези хора, които съм разочаровал през всички тези години, само че просто по този начин са се стекли нещата, че е трябвало да се случи.
- На кого бихте споделили „ Благодаря”?
- Ооо, благодаря на доста, най-много на баскетбола. Толкова доста години ми е слагал трапезата на масата, че няма по какъв начин да го пропусна. На всички треньори, с които съм работил. Никога не съм оставал с неприятни усеща към някой треньор, на всички мои съотборници, които са ме търпели толкоз години.
- Как отсявате хората в живота си?
- Те сами се отсяват. Човек има една група от другари, които постоянно ще са му другари, даже да не се чуват непрекъснато. Но знаеш, че можеш да разчиташ на тях. Има и други хора, които просто минават и отпътуват. Приятелите ми са хора, с които сме изпитали доста страсти дружно, с които се познаваме от деца, които са ми помагали и аз съм помагал на тях. Това са същинските хора за мен.
- Сърдит ли сте на някого в баскетбола?
- Не съм отмъстителен. Имал съм доста моменти, в които съм се чувствал афектиран, само че бързо не помня и не тая неприятни усеща към който и да било. В баскетбола съм имал аргументи да бъда ядосан, само че в никакъв случай не съм показал такова държание.
- Колко Ви пречеше в спорта и какъв брой Ви пречи в живота това, че казвате каквото мислите?
- В спорта се съобразявах с треньорите и съотборниците ми. Гледах да си замлъквам. Никога не съм се оплаквал, че не играя, в никакъв случай не съм питал за какво ме вадят от игра, в никакъв случай не съм питал за какво не са ме извикали в националния тим и постоянно съм търсил повода в себе си. Ако бях най-хубавият нямаше да заставам на пейката, а щях да играя по 40 минути. Специално при мен по този начин се стекоха нещата, че когато стопирах да демонстрирам мотивация, стопирах и да играя. Това е изцяло обикновено, по тази причина и не съм се сърдил на никого. В живота, откакто завърших с баскетбола ми паднаха задръжките. Мога да си приказвам каквото желая и никой да не ми държи сметка. Надявам се, хората да не ми се наскърбяват, когато показвам мнението си. Това е просто мое мнение, построено на фона на нещо. Така че не би трябвало да го одобряват персонално.
- Какви са преимуществата и минусите на Вашите 212 см?
- До 219 см са ме писали най-вече (смее се). Недостатъците са доста. След толкоз години удари по праговете на вратите, съм привикнал да внимавам и да се привеждам. Не мога да вляза в един магазин и умерено да си намеря и да си купя облекла, които да ми харесват. Или пък обувки, които да ми станат (б.а. №50). Евентуално, в случай че има нещо, което да ми стане, това ще е допустимо най-грозното. Като попитам за огромни размери на обувки и чуя позитивен отговор постоянно съм доста благополучен, досега, в който не схвана, че за тях огромен размер обувки значи 45. Това са едни от огромните дефекти. Отделно блъскам всичко у дома, окачам, всичко пада към мен, много постоянно се случва. Положителните неща също са доста. По-лесно поддържам връзка с хората. По-бързо ме одобряват, по-свободно поддържат връзка с мен.
- Постоянно ли Ви заглеждат по улиците?
- Отдавна спря да ми прави усещане, само че към момента се случва. Понякога виждам, че се обръщат след мен, само че не им обръщам внимание. Никога не ме е дразнело. Като бях дребен може би съм се чувствал комплексиран, че съм толкоз висок. След като пораснеш и осъзнаеш, че това е преимущество, към този момент стопира да те тормози.
- Имахте ли прякор?
- Олее, какво ли не са ме наричали. Особено като дребен в учебно заведение по какъв начин ли не са ме наричали, какви ли не прякори съм имал, какво ли не се е случвало. Тези неща човек ги не помни след известно време.
- Случвало ли Ви се е да бъдете засегнат от сходни подмятания?
- Бях огромно перде като дребен. Това не можеше да ме обиди по никакъв метод. Сигурно са ме наранявали, само че до сълзи не са успявали да ме докарат.
- Чувствителен човек ли сте?
- Случва ми се да рева на филми.
- На Титаник ли?
- На Титаник не мога да си спомня дали плаках, само че на Интерстелър доста плаках. Да, мога да кажа, че съм сензитивен. Трогват ме много неща – човешката съпричастност доста ме трогва. Има неща, които в действителност ми въздействат.
- Какво стои зад кадър зад прелестния живот на спортистите?
- Много труд. Говорим за съумелите и същински спортисти, тъй като тези в България са малко. Те са се лишили от всичко, с цел да съумеят. Малко са тези, които като се пенсионират вървят да играят голф. Това са хората, които доста са дали от себе си в спорта.
- Христо Стоичков ли визирате?
- Да. Двама-трима единствено вървят да играя голф, откакто са завършили със спорта. Иначе доста компликации стоят зад това нещо, доста ограничения, доста болежка – физическа и психическа, доста натоварване - неща, които признавам, че мен ме смачкаха. Имаше миг, в който напрежението беше доста.
- Колко мъчно спортистите намират толкоз мощна жена, която да може да изтърпи всичко това?
- Зависи какъв брой и двамата са отдадени за тази обща цел. Това е общо. Не можеш самичък да го правиш. Трябва да имаш някого до себе си, който да ти оказва помощ. Буфер, който да приема част от напрежението. Ако се бях срещнал с Мария, когато бях на 20 години, несъмнено нещата щяха да са доста по-различни. Щях да бъда в действителност доста по-мотивиран. Мария е доста настъпателна, до момента в който нещо не се случи, тя няма да престане да ме натиска, до момента в който не го направя. Дали по-рано или по-късно, отново съм удовлетворен. Щастливи сме. Изживели сме сложни моменти сами, поучукал ни е малко животът и двамата, тъй че това беше съвършеният миг да се срещнем.
- Кой е най-тежкият миг в живота Ви?
- Загубата на татко ми беше най-тежкият миг в живота ми до в този момент. Много мъчно го претърпях.
- Това ли срина баскетболната Ви кариера?
- Това я довърши. Тогава към този момент сложих край, стопирах да мисля за баскетбол.
- Той ли беше вашият мотиватор?
- Той беше моят другар. Човек, който беше до мен през огромна част от живота ми, който постоянно ми е помагал и подкрепял. Много хора си губят родителите, това е обикновено, само че при мен стана в тежък миг и даде отражение на останалата част от живота ми.
- А кой е най-щастливият миг от живота Ви?
- Най-щастливият е раждането на Рая и всеки един ден по-късно.
- Какви са заниманията Ви отвън баскетбола?
- От дребен обичам да играя онлайн игри с другари. Играем разнообразни игри, когато ни омръзне една, сменяме. Откакто се роди Рая нямам толкоз време за такива неща.
- Намерихте ли си друго занимание?
- През последната година от изолацията изгледахме с Мария всички сериали по всички платформи налични в България. Може би, няма сериал, който не сме гледали.
- Какво е баскетболът за Вас?
- Баскетболът е огромната ми обич. Вече виждам на него по различен метод, само че всеки ден се интересувам, всеки ден проследявам резултати, идни мачове. Баскетболът не може да напусне живота ми и няма да го направи.
- Кой е тимът на сърцето Ви?
- Това са два тима – Партизан и Левски.
Снимки: Личен списък Бойко Младенов
Снимки: Sportal.bg
- Как се променихте с годините?
- Годините не ме трансформираха доста, трансформират ме събитията към мен. Вече съм фамилен, с друга специалност. Надявам се 40 да е просто число. Ще забележим от тук нататък по какъв начин ще се трансформират нещата – дали годините ще окажат някакво въздействие. Надявам се да съм помъдрял малко повече, да съм си направил изводите за миналите години.
- Какво в никакъв случай не сте очаквали, че някой ще може да промени във Вас, а е съумял да го реализира?
- Мотивацията е доста значима при мен. Ако намеря верния човек, който да ме стимулира да трансформира нещо в себе си, ще го направя. Намерих този човек в лицето на Мария. Тя съумя да ме промени. Създадохме семейство дружно, станахме по-отговорни и съумя да ме стимулира да не съм чак толкоз ленив като едно време (смее се).
- За първи път споменавате дамата до Вас. Разкажете ни малко повече за нея.
- Мария е доста специфичен човек. Заедно сме от пет години, само че се познаваме от преди този момент. Успя да ме завоюва ужасно доста с отношението си към мен, с възпитанието си, с нещата, на които ме научи. Научи ме да бъда по-отговорен и да си слагаме нови цели в живота.
- Как Ви промени щерка Ви Рая?
- Това е най-голямата смяна. Предполагам, че всички хора, които имат дете се трансформират с появяването му. Това е моментът, в който човек си прави равносметка и вижда кои са неговите цели. За мен Рая и фамилията ми са основният приоритет от тук нататък.
- А ще има ли скоро женитба?
- Говорили сме по този въпрос. И двамата не сме последователи на подобен вид събития.
- Защо, Вие сте последовател на веселието?
- Да, само че в един различен живот (смее се). Сега живеем дружно, имаме дете, това е изцяло задоволително, с цел да се назовем семейство.
- Какво е всекидневието Ви надалеч от спорта?
- Както на множеството хора в България през последната година – от работа – у дома, развлечение - у дома, всичко се случва у дома. Всеки безоблачен ден, в който имаме опция и не сме на работа от у дома (смее се), излизаме на открито.
- Какво Ви липсва най-вече от живота на деен състезател?
- Липсват ми съотборниците, атмосферата в залата. Много неща ми липсват. Сещам се за тях с носталгия. Надявам се, скоро и залите да бъдат отворени, най-малко да вървим да гледаме мачове онлайн. Ще бъде много по-интересно, в сравнение с по малкия екран.
- Колко постоянно говорите за баскетбол?
- Баскетболът си ми остана огромна пристрастеност. Следя множеството шампионати в Европа, проследявам с интерес НБА, както и българското състезание. Интересно ми е положението на тимовете тук, забавни са ми и състезателите, които имаме сега. Смятам, че занапред българското състезание ще става все по-интересно. Иначе всекидневно приказвам за баскетбол с сътрудници за минали и идни мачове, тъй че не съм избягал от баскетбола.
- Кои са някогашните Ви сътрудници, които останаха Ваши другари и до ден сегашен?
- Като си играл с някой няколко сезона, вие сте другари до живот, даже да не се чувате всеки ден. Това е нещо, което остава за цялостен живот – всички тези страсти на терена и отвън него, които сте претърпели дружно. Загуби и победи. Тази споделена страст държи връзката сред съотборниците непрекъсната. Чувам се постоянно с Митко Ангелов, Жоро Давидов, Деян и Калоян Иванови. Чавдар Костов към този момент публично ми е родственик. Женен е за първата ми братовчедка Ани и имат дете. Чувам се и с Асен Великов. Поддържам връзка. Гледам да не тормозя момчетата. Общо взето имам контакт с тези, с които съм бил в националния тим преди години, които в този момент към този момент са водачи.
- Коя е фантазията, която не успяхте са осъществите, до момента в който към момента играехте баскетбол?
- Имах доста цели. Мотивацията ми избяга доста рано, когато бях на 25-26 години. След като се върнах да играя в България на 20 години, към момента имах някакви фантазии да се развъртвам в баскетбола, само че те бързо изгоряха тук. Докато бях в добра форма не съумях да отида да играя още веднъж в чужбина, заради ред аргументи. Но това са неща, за които не скърбя. Все отново пътят ме е довел до настоящето ми състояние и съм доста удовлетворен. Със сигурност, когато бях на 20 години имах доста огромни цели и изглеждаха постижими. Но животът бързо ме приземи, сподели ми, че нещата не се получават тъкмо по този начин, както ти си ги представяш. Мечтите са за деца. След като пораснеш, нещата се трансформират.
- Мислили ли сте за управителна функционалност в баскетбола?
- Мислил съм и за такива неща преди време, само че сега не. Нямам такава упоритост. Надявам се да мога да оказа помощ с нещо на българския баскетбол, само че сега баскетболът ни е добре. Имаме положително състезание, оцеляхме след тази международна рецесия. Много тимове банкрутираха, а ние въпреки всичко имаме някакво състезание. Наистина, доста неща могат да се трансформират във федерацията и по тимовете, само че има хора, които се грижат за това и се надявам най-сетне да го реализиран.
- Треньорството в никакъв случай ли не Ви е блазнило?
- Треньорството ми харесва като специалност. Интересно е изключително да работиш с млади спортисти. Да ги гледаш по какъв начин играят и да им споделиш твоя опит, само че за момента нямам такива упоритости. Може би, някой ден, в случай че се развият добре нещата при мен и остане време и за такова нещо, бих се заел.
- Колко непоколебим ще бъдете като треньор?
- Няма да изгасям лампи, несъмнено (смее се). Има и други подходи с изключение на този. Това към този момент е отживялост. По различен метод би трябвало да стимулираш състезателите.
- Защо отказахте да се състезавате в НАЛБ?
- Нямам време за това. Работното ми време е такова, че съвсем всяка събота и неделя съм зает. Тогава има най-вече спортни събития и просто няма по какъв начин да комбинирам двете неща. Пък и към този момент съм на години, тъй че избирам да не се контузя. Ако имам време, може би отново ще стартира да упражнявам.
- Колко постоянно играете баскетбол след края на кариерата си?
- През първите няколко години много постоянно ходех да упражнявам с другари и да спортувам. Но, откогато се роди Рая, се броят на пръсти. Последният път, в който играх баскетбол беше през зимата на 2019-та година. От тогава не съм влизал в залата по екип. Доста време мина, липсва ми, само че отново ще пристигна време за това.
- В какво искахте да сте по-добър, когато играехте баскетбол?
- Трябваше да съм по-мотивиран. Може би, щях да реализира доста повече неща. Не скърбя за нищо. Слабостите пристигнаха в следствие. Преди това, като бях на 20 години нямах чак толкоз доста недостатъци. Нещата се трансформираха, откакто към този момент се прибрах в България, поиграх 3-4 години и видях, че нещата не са по този начин, както си ги представям. И тогава към този момент стартира да ми пада формата, започнах да изгубвам доста детайли от играта, започнах да изгубвам самочувствие. Това го регистрирам като моя неточност в този миг, само че пък всичко е наред, по тази причина не е болежка за умиране.
- Кога Ви се върна самочувствието?
- Трябваше да мине известно време, откакто стопирах да играя баскетбол, с цел да се отърся от последните няколко години, които бяха тежки за мен и в персонален проект. Нещата се пооправиха. Вече имам семейство и всичко се подреди.
- А в какво Ви биваше най-вече на игрището?
- Аз ги разделям на два интервала от играта ми. Когато бях младеж, превъзхождах ръстово всички останали състезатели и ми беше много по-лесно. Не единствено в България, само че и в националния тим до 20 години. В мъжкия баскетбол е малко по-различно. Липсваше ми самочувствие, само че игрово, връщайки се в този момент обратно доста неща са ми липсвали, доста неща бих трансформирал в себе си тогава. Но това са минали неща и рядко се сещам за тях.
- На кого бихте споделили „ Извинявай”?
- По принцип нямам проблем да се извиня, когато съм сбъркал. Бих се извинил на всички тези хора, които са очаквали доста от мен, само че не са ме познавали и не са знаели какво се случва с мен сега. Бих се извинил на тези хора, които съм разочаровал през всички тези години, само че просто по този начин са се стекли нещата, че е трябвало да се случи.
- На кого бихте споделили „ Благодаря”?
- Ооо, благодаря на доста, най-много на баскетбола. Толкова доста години ми е слагал трапезата на масата, че няма по какъв начин да го пропусна. На всички треньори, с които съм работил. Никога не съм оставал с неприятни усеща към някой треньор, на всички мои съотборници, които са ме търпели толкоз години.
- Как отсявате хората в живота си?
- Те сами се отсяват. Човек има една група от другари, които постоянно ще са му другари, даже да не се чуват непрекъснато. Но знаеш, че можеш да разчиташ на тях. Има и други хора, които просто минават и отпътуват. Приятелите ми са хора, с които сме изпитали доста страсти дружно, с които се познаваме от деца, които са ми помагали и аз съм помагал на тях. Това са същинските хора за мен.
- Сърдит ли сте на някого в баскетбола?
- Не съм отмъстителен. Имал съм доста моменти, в които съм се чувствал афектиран, само че бързо не помня и не тая неприятни усеща към който и да било. В баскетбола съм имал аргументи да бъда ядосан, само че в никакъв случай не съм показал такова държание.
- Колко Ви пречеше в спорта и какъв брой Ви пречи в живота това, че казвате каквото мислите?
- В спорта се съобразявах с треньорите и съотборниците ми. Гледах да си замлъквам. Никога не съм се оплаквал, че не играя, в никакъв случай не съм питал за какво ме вадят от игра, в никакъв случай не съм питал за какво не са ме извикали в националния тим и постоянно съм търсил повода в себе си. Ако бях най-хубавият нямаше да заставам на пейката, а щях да играя по 40 минути. Специално при мен по този начин се стекоха нещата, че когато стопирах да демонстрирам мотивация, стопирах и да играя. Това е изцяло обикновено, по тази причина и не съм се сърдил на никого. В живота, откакто завърших с баскетбола ми паднаха задръжките. Мога да си приказвам каквото желая и никой да не ми държи сметка. Надявам се, хората да не ми се наскърбяват, когато показвам мнението си. Това е просто мое мнение, построено на фона на нещо. Така че не би трябвало да го одобряват персонално.
- Какви са преимуществата и минусите на Вашите 212 см?
- До 219 см са ме писали най-вече (смее се). Недостатъците са доста. След толкоз години удари по праговете на вратите, съм привикнал да внимавам и да се привеждам. Не мога да вляза в един магазин и умерено да си намеря и да си купя облекла, които да ми харесват. Или пък обувки, които да ми станат (б.а. №50). Евентуално, в случай че има нещо, което да ми стане, това ще е допустимо най-грозното. Като попитам за огромни размери на обувки и чуя позитивен отговор постоянно съм доста благополучен, досега, в който не схвана, че за тях огромен размер обувки значи 45. Това са едни от огромните дефекти. Отделно блъскам всичко у дома, окачам, всичко пада към мен, много постоянно се случва. Положителните неща също са доста. По-лесно поддържам връзка с хората. По-бързо ме одобряват, по-свободно поддържат връзка с мен.
- Постоянно ли Ви заглеждат по улиците?
- Отдавна спря да ми прави усещане, само че към момента се случва. Понякога виждам, че се обръщат след мен, само че не им обръщам внимание. Никога не ме е дразнело. Като бях дребен може би съм се чувствал комплексиран, че съм толкоз висок. След като пораснеш и осъзнаеш, че това е преимущество, към този момент стопира да те тормози.
- Имахте ли прякор?
- Олее, какво ли не са ме наричали. Особено като дребен в учебно заведение по какъв начин ли не са ме наричали, какви ли не прякори съм имал, какво ли не се е случвало. Тези неща човек ги не помни след известно време.
- Случвало ли Ви се е да бъдете засегнат от сходни подмятания?
- Бях огромно перде като дребен. Това не можеше да ме обиди по никакъв метод. Сигурно са ме наранявали, само че до сълзи не са успявали да ме докарат.
- Чувствителен човек ли сте?
- Случва ми се да рева на филми.
- На Титаник ли?
- На Титаник не мога да си спомня дали плаках, само че на Интерстелър доста плаках. Да, мога да кажа, че съм сензитивен. Трогват ме много неща – човешката съпричастност доста ме трогва. Има неща, които в действителност ми въздействат.
- Какво стои зад кадър зад прелестния живот на спортистите?
- Много труд. Говорим за съумелите и същински спортисти, тъй като тези в България са малко. Те са се лишили от всичко, с цел да съумеят. Малко са тези, които като се пенсионират вървят да играят голф. Това са хората, които доста са дали от себе си в спорта.
- Христо Стоичков ли визирате?
- Да. Двама-трима единствено вървят да играя голф, откакто са завършили със спорта. Иначе доста компликации стоят зад това нещо, доста ограничения, доста болежка – физическа и психическа, доста натоварване - неща, които признавам, че мен ме смачкаха. Имаше миг, в който напрежението беше доста.
- Колко мъчно спортистите намират толкоз мощна жена, която да може да изтърпи всичко това?
- Зависи какъв брой и двамата са отдадени за тази обща цел. Това е общо. Не можеш самичък да го правиш. Трябва да имаш някого до себе си, който да ти оказва помощ. Буфер, който да приема част от напрежението. Ако се бях срещнал с Мария, когато бях на 20 години, несъмнено нещата щяха да са доста по-различни. Щях да бъда в действителност доста по-мотивиран. Мария е доста настъпателна, до момента в който нещо не се случи, тя няма да престане да ме натиска, до момента в който не го направя. Дали по-рано или по-късно, отново съм удовлетворен. Щастливи сме. Изживели сме сложни моменти сами, поучукал ни е малко животът и двамата, тъй че това беше съвършеният миг да се срещнем.
- Кой е най-тежкият миг в живота Ви?
- Загубата на татко ми беше най-тежкият миг в живота ми до в този момент. Много мъчно го претърпях.
- Това ли срина баскетболната Ви кариера?
- Това я довърши. Тогава към този момент сложих край, стопирах да мисля за баскетбол.
- Той ли беше вашият мотиватор?
- Той беше моят другар. Човек, който беше до мен през огромна част от живота ми, който постоянно ми е помагал и подкрепял. Много хора си губят родителите, това е обикновено, само че при мен стана в тежък миг и даде отражение на останалата част от живота ми.
- А кой е най-щастливият миг от живота Ви?
- Най-щастливият е раждането на Рая и всеки един ден по-късно.
- Какви са заниманията Ви отвън баскетбола?
- От дребен обичам да играя онлайн игри с другари. Играем разнообразни игри, когато ни омръзне една, сменяме. Откакто се роди Рая нямам толкоз време за такива неща.
- Намерихте ли си друго занимание?
- През последната година от изолацията изгледахме с Мария всички сериали по всички платформи налични в България. Може би, няма сериал, който не сме гледали.
- Какво е баскетболът за Вас?
- Баскетболът е огромната ми обич. Вече виждам на него по различен метод, само че всеки ден се интересувам, всеки ден проследявам резултати, идни мачове. Баскетболът не може да напусне живота ми и няма да го направи.
- Кой е тимът на сърцето Ви?
- Това са два тима – Партизан и Левски.
Снимки: Личен списък Бойко Младенов
Снимки: Sportal.bg
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ