Проф. Искра Баева: Отиде си година, в която ожесточението нарасна, а надеждата за ново начало угасна
Разделяйки се с 2022 година няма по какъв начин да избегнем възприятието, че множеството застигнали ни рецесии: войната в Украйна, икономическата, енергийната и протяжната политическа рецесия в България, не биваше да ни изненадват, тъй като бяха готови в предходните години. Но не ги видяхме и разпознахме, по тази причина се оказахме толкоз неподготвени и грубо наранени през днешния ден. Като този извод се отнася освен за България и българите, а и за доста други страни и техните жители, изключително в днешния така наречен развъртян западен свят.
В началото 2022 година нещата изглеждата обнадеждаващи, тъй като Ковид пандемията стартира да отминава. Но тъкмо когато идвахме на себе си след омаломощаващото затваряне/самозатваряне, на 24 февруари се събудихме със смразяващата новина за начало на същинска война на Русия против Украйна. Това събитие сложи своя незабравим отпечатък върху 2022 година – годината с три двойки, която оптимистите на вятъра интерпретираха като общ брой еднакъв на шестица.
Не мисля, че можем да приветстваме която и да било война. Винаги съм била срещу войните и насилието като цяло, само че съм историчка и зная, че войните постоянно са съпровождали и евентуално ще не престават да съпровождат човешкото развиване. Затова те би трябвало да бъдат оценени съществено, умерено и без страсти.
Как обаче беше интрепретирана войната на Русия в Украйна през последните 10 месеца? Веднага започнаха внушенията: че тази война е нещо напълно ново за нашия континент след Втората международна война, че след повече от седем десетилетия войната се е завърнала в мирна Европа, че е почнало невиждано принуждение против един огромен и миролюбив народ, който желае единствено своята самостоятелност. Тази интерпретация продължава и до през днешния ден, само че дълг на историка е да отдели страстта (пропагандата) от действителните обстоятелства.
А те демонстрират, че войната от 2022 година напълно не е първата в Европа след края Втората международна война. Действително по време на Студената война, въпреки и наречена война, военни дейности в Европа не се водят. Но нещата се трансформират след нейния край (1989–1991), когато при преподреждането на интернационалните връзки от двуполюсен свят към Pax Americana се стигна до няколко войни освен отвън Европа, а и на европейска територия. Политиците и публицистите инцидентно или не през днешния ден не помнят, че разпадането на Югославия беше съпроводено с войни – с неголеми кръвопролития при отделянето на Словения и Хърватия, само че с десетки хиляди военни и цивилни жертви в Босна и Херцеговина. И в случай че можем да приемем, че тези войни са вътре в югославското пространство (сиреч да ги въприемем като цивилен конфликт), то войната на НАТО от 1999 година против СР Югославия поради Косово си беше същинска война, освен това с бомбордировки, опустошения и починали. Толкова за необятно лансираната медийна и политическа теза за първата война в следвоенна Европа.
Другата съществена теза беше за „ непредизвикана, голословна и противозаконна нападателна война ” (според българските управляващи и Европарламента) на Русия против Украйна. Оставям настрани казуса със законността на войните въобще, само че да се назова започнатата на 24 февруари 2022 година война „ непредизвикана и голословна ” е погрешно в светлината на събитията в Украйна още от Евромайдана в края на 2013 година, които продължаваха до началото на тази война: свалянето с всеобщи митинги на определения президент, всеобщо кръвопролетие с незнаен причинител, смяна на законодателството в посока на ограничение на проруските партии и райони, на съветския език, опити за очистване на автономията на източните проруски райони, несъблюдение на двете Мински съглашения от 2014 и 2015 година, които целяха не нещо друго, а прекратяване на „ войната в Донбаския район на Украйна ”.
Както се вижда, подписалите Минските съглашения представители на така наречен Нормандски формат (Германия, Франция, Русия и Украйна) признаваха, че става дума за война, която се води години преди 2022 година При това състояние дали може да се приказва, че войната на Русия е непредизвикана и необоснавана? Което обаче напълно не значи, че тази война може да бъде оправдана. Не, не може да се оправдае, само че може да се изясни.
От началото на войната всичко през 2022 година потегли изкривено – нашият западен свят се оказа в плен на войната, заехме изрично страната на Украйна, само че единственото, което можахме да създадем, беше да одобряваме украински бежанци, да доставяме Украйна с оръжия и да постановяваме на Русия все нови и нови наказания (засега 10 пакета). Но както е постоянно при глобите, те имаха двустранно влияние, тъй като санкционират и двете страни. А в края на 2022 година доминира тягостното възприятие, че няма излаз от клопката на влошаващите се връзки, тъй като вероятности за преустановяване на спора не се виждат.
Тягостният темперамент на 2022 година имаше и чисто български специфики. В началото на годината и във вътрешната изглеждаше, че България има късмет да се върне към естествената парламентарна народна власт, мощно отличаваща се от мъртвешката хватка на герберската корупционна непоклатимост. Но от дълго време чаканият късмет за това по този начин и не се осъществя, може би заради прекомерно дългото очакване на същинската смяна и поради огромното предпочитание за бърза и радикална смяна. Вместо демократична непоклатимост през годината получихме протяжна политическа рецесия, която продължава и до през днешния ден. Само че не трябва да забравяме, че тази рецесия стартира не през актуалната година, не даже и през предходната, а през по-миналата 2020.
Тогава, на 9 юли 2020 година, започнаха спонтанни митинги с искане за оставка на третото държавно управление на Бойко Борисов, който беше натрупал огромен актив от аудио и видео записи със скандални (меко казано) закани и изявления за съпартийци, съдружници и съперници, и на основния прокурор Иван Гешев, който със своята безгранична власт и цялост се трансформира в правосъден чадър за корупцията на ръководещите и мафиотизирането на страната. Всекидневните митинги на десетки хиляди най-вече младежи в София и в други български (и не само) градове продължиха три месеца до 1–2 ноември, а и по-късно само че към този момент не толкоз многочислени. Те сплотиха опозиционните настройки, само че си останаха преобладащо неполитически, а цивилен. Дали по тази причина или заради неналичието на единно управление протестиращите не съумяха да получат желаните оставки (парадоксално, това стана единственото държавно управление на Борисов, което довърши мандата си). Но митингите изиграха своята роля, тъй като унищожиха страха в обществото и демонстрираха, че може да се измъкнем от задушаващата хватка на ГЕРБ.
Избухналата гражданската интензивност след 12-годишното ръководство на ГЕРБ роди огромни очаквания и няколко протестни партии. Само че вървящата дружно с ентусиазма и младостта липса на политически опит и умения освен не изведе България от политическата рецесия, а породи политическа неустойчивост, несрещана даже и в първите години на прехода. През повратната 2021 година три пъти се проведаха парламентарни избори, които оформиха ръководещо болшинство едвам при третия опит и то съгласно отрицателния принцип „ всички против ГЕРБ ”.
Така посрещнахме политическата 2022 година, в която се убедихме, че единствено възторг не е задоволителен, че обединяването против нещо не може да обезпечи трайно съдействие, че ползите са по-силни от идеалите. Все неща, които са христоматийно известни, само че бяха позабравени в задушаващата конюнктура на политическата Бойколандия.
Ретроспективният взор към отминалата политическа година демонстрира поредност от тягостни събития: първият в годините на прехода сполучлив избор на съмнение (22 юни) против държавното управление на Кирил Петков, най-кратко просъществувало държавно управление при новата конституция – едвам шест месеца и половина (от 13 декември 2021 до 27 юни 2022 г.), четвърти в границите на година и половина парламентарни избори (2 октомври) с най-ниското присъединяване на гласоподаватели (под 40 %), завръщане на ГЕРБ (пропускам Съюз на демократичните сили поради незначителната му тежест) като първа политическа мощ в 48 Народно събрание, разпространяване на гласовете сред доста партии, 7 от които влязоха в 48 Народно събрание, само че не могат да създадат постоянна коалиция.
Рекапитулацията е, че си отива година, в която рецесиите се задълбочиха, ожесточението набъбна, вярата за ново начало угасна. И нито един от тези процеси не е завършил. Можем единствено да гадаем какво ще ни донесе идната 2023 година и да се надяваме, че ще бъде по-добро, а не по-лошо.
Източник " Клуб 24 май "
В началото 2022 година нещата изглеждата обнадеждаващи, тъй като Ковид пандемията стартира да отминава. Но тъкмо когато идвахме на себе си след омаломощаващото затваряне/самозатваряне, на 24 февруари се събудихме със смразяващата новина за начало на същинска война на Русия против Украйна. Това събитие сложи своя незабравим отпечатък върху 2022 година – годината с три двойки, която оптимистите на вятъра интерпретираха като общ брой еднакъв на шестица.
Не мисля, че можем да приветстваме която и да било война. Винаги съм била срещу войните и насилието като цяло, само че съм историчка и зная, че войните постоянно са съпровождали и евентуално ще не престават да съпровождат човешкото развиване. Затова те би трябвало да бъдат оценени съществено, умерено и без страсти.
Как обаче беше интрепретирана войната на Русия в Украйна през последните 10 месеца? Веднага започнаха внушенията: че тази война е нещо напълно ново за нашия континент след Втората международна война, че след повече от седем десетилетия войната се е завърнала в мирна Европа, че е почнало невиждано принуждение против един огромен и миролюбив народ, който желае единствено своята самостоятелност. Тази интерпретация продължава и до през днешния ден, само че дълг на историка е да отдели страстта (пропагандата) от действителните обстоятелства.
А те демонстрират, че войната от 2022 година напълно не е първата в Европа след края Втората международна война. Действително по време на Студената война, въпреки и наречена война, военни дейности в Европа не се водят. Но нещата се трансформират след нейния край (1989–1991), когато при преподреждането на интернационалните връзки от двуполюсен свят към Pax Americana се стигна до няколко войни освен отвън Европа, а и на европейска територия. Политиците и публицистите инцидентно или не през днешния ден не помнят, че разпадането на Югославия беше съпроводено с войни – с неголеми кръвопролития при отделянето на Словения и Хърватия, само че с десетки хиляди военни и цивилни жертви в Босна и Херцеговина. И в случай че можем да приемем, че тези войни са вътре в югославското пространство (сиреч да ги въприемем като цивилен конфликт), то войната на НАТО от 1999 година против СР Югославия поради Косово си беше същинска война, освен това с бомбордировки, опустошения и починали. Толкова за необятно лансираната медийна и политическа теза за първата война в следвоенна Европа.
Другата съществена теза беше за „ непредизвикана, голословна и противозаконна нападателна война ” (според българските управляващи и Европарламента) на Русия против Украйна. Оставям настрани казуса със законността на войните въобще, само че да се назова започнатата на 24 февруари 2022 година война „ непредизвикана и голословна ” е погрешно в светлината на събитията в Украйна още от Евромайдана в края на 2013 година, които продължаваха до началото на тази война: свалянето с всеобщи митинги на определения президент, всеобщо кръвопролетие с незнаен причинител, смяна на законодателството в посока на ограничение на проруските партии и райони, на съветския език, опити за очистване на автономията на източните проруски райони, несъблюдение на двете Мински съглашения от 2014 и 2015 година, които целяха не нещо друго, а прекратяване на „ войната в Донбаския район на Украйна ”.
Както се вижда, подписалите Минските съглашения представители на така наречен Нормандски формат (Германия, Франция, Русия и Украйна) признаваха, че става дума за война, която се води години преди 2022 година При това състояние дали може да се приказва, че войната на Русия е непредизвикана и необоснавана? Което обаче напълно не значи, че тази война може да бъде оправдана. Не, не може да се оправдае, само че може да се изясни.
От началото на войната всичко през 2022 година потегли изкривено – нашият западен свят се оказа в плен на войната, заехме изрично страната на Украйна, само че единственото, което можахме да създадем, беше да одобряваме украински бежанци, да доставяме Украйна с оръжия и да постановяваме на Русия все нови и нови наказания (засега 10 пакета). Но както е постоянно при глобите, те имаха двустранно влияние, тъй като санкционират и двете страни. А в края на 2022 година доминира тягостното възприятие, че няма излаз от клопката на влошаващите се връзки, тъй като вероятности за преустановяване на спора не се виждат.
Тягостният темперамент на 2022 година имаше и чисто български специфики. В началото на годината и във вътрешната изглеждаше, че България има късмет да се върне към естествената парламентарна народна власт, мощно отличаваща се от мъртвешката хватка на герберската корупционна непоклатимост. Но от дълго време чаканият късмет за това по този начин и не се осъществя, може би заради прекомерно дългото очакване на същинската смяна и поради огромното предпочитание за бърза и радикална смяна. Вместо демократична непоклатимост през годината получихме протяжна политическа рецесия, която продължава и до през днешния ден. Само че не трябва да забравяме, че тази рецесия стартира не през актуалната година, не даже и през предходната, а през по-миналата 2020.
Тогава, на 9 юли 2020 година, започнаха спонтанни митинги с искане за оставка на третото държавно управление на Бойко Борисов, който беше натрупал огромен актив от аудио и видео записи със скандални (меко казано) закани и изявления за съпартийци, съдружници и съперници, и на основния прокурор Иван Гешев, който със своята безгранична власт и цялост се трансформира в правосъден чадър за корупцията на ръководещите и мафиотизирането на страната. Всекидневните митинги на десетки хиляди най-вече младежи в София и в други български (и не само) градове продължиха три месеца до 1–2 ноември, а и по-късно само че към този момент не толкоз многочислени. Те сплотиха опозиционните настройки, само че си останаха преобладащо неполитически, а цивилен. Дали по тази причина или заради неналичието на единно управление протестиращите не съумяха да получат желаните оставки (парадоксално, това стана единственото държавно управление на Борисов, което довърши мандата си). Но митингите изиграха своята роля, тъй като унищожиха страха в обществото и демонстрираха, че може да се измъкнем от задушаващата хватка на ГЕРБ.
Избухналата гражданската интензивност след 12-годишното ръководство на ГЕРБ роди огромни очаквания и няколко протестни партии. Само че вървящата дружно с ентусиазма и младостта липса на политически опит и умения освен не изведе България от политическата рецесия, а породи политическа неустойчивост, несрещана даже и в първите години на прехода. През повратната 2021 година три пъти се проведаха парламентарни избори, които оформиха ръководещо болшинство едвам при третия опит и то съгласно отрицателния принцип „ всички против ГЕРБ ”.
Така посрещнахме политическата 2022 година, в която се убедихме, че единствено възторг не е задоволителен, че обединяването против нещо не може да обезпечи трайно съдействие, че ползите са по-силни от идеалите. Все неща, които са христоматийно известни, само че бяха позабравени в задушаващата конюнктура на политическата Бойколандия.
Ретроспективният взор към отминалата политическа година демонстрира поредност от тягостни събития: първият в годините на прехода сполучлив избор на съмнение (22 юни) против държавното управление на Кирил Петков, най-кратко просъществувало държавно управление при новата конституция – едвам шест месеца и половина (от 13 декември 2021 до 27 юни 2022 г.), четвърти в границите на година и половина парламентарни избори (2 октомври) с най-ниското присъединяване на гласоподаватели (под 40 %), завръщане на ГЕРБ (пропускам Съюз на демократичните сили поради незначителната му тежест) като първа политическа мощ в 48 Народно събрание, разпространяване на гласовете сред доста партии, 7 от които влязоха в 48 Народно събрание, само че не могат да създадат постоянна коалиция.
Рекапитулацията е, че си отива година, в която рецесиите се задълбочиха, ожесточението набъбна, вярата за ново начало угасна. И нито един от тези процеси не е завършил. Можем единствено да гадаем какво ще ни донесе идната 2023 година и да се надяваме, че ще бъде по-добро, а не по-лошо.
Източник " Клуб 24 май "
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ