Рапърът Играта разказа за тежката си 2-месечна битка с COVID-19
Рапърът Играта, чието същинско име е Ивайло Иванов, описа за тежката си 2-месечна борба с ковид. Неговата история обиколи обществената мрежа и беше споделяна от стотици хора.
Ето какво показа Играта в профила си във Facebook без редакторска интервенция:
Минаха съвсем два месеца от както се разболях. Едва ли бих желал да се върна назад в тези дни и нощи, само че бих желал да споделя със всички хора, моята борба с COVID-19.
Всичко стартира с пътешестване до Турция. С моята другарка бяхме пет дни в Истанбул. Няколко дни преди да си тръгнем започнах да чувствам леко неразположение, което си обяснявах с това, че изминахме доста километри пешком. Времето също беше изменчиво и помислих, че съм настинал. Имах болки в тялото, главата и гърлото.
Започнах да си разгръщам топли питиета с парацетамол и ден по-късно усетих, че съм по добре. Това ме успокои и не обърнах внимание на положението и признаците.
Искам да вмъкна, че не съм от хората, който не се пазят и не имат вяра във вируса. От ден първи проследявам развиването, въпреки в никакъв случай да не съм вярвал, че ще се сблъскам с него... И точно в този мегаполис с милиони хора от целия свят ние двамата спазвахме безусловно всичко с цел да се защитим: маска, дезинфектант под всякаква форма - за ръце, повърхности, кърпички със алкохол и така нататък Избягвахме да допираме повърхности и спазвахме отдалеченост до колкото е възможно… Всичко, което би трябвало да прави един разумен човек във време на пандемия.
Спомням си датата на която се прибрахме от Турция - 13-ти октомври. Прибрахме се към 4 часа сутринта, след дълго шофиране. Бях изтощен от близо 10 часовото шофиране (благодаря на GPS-а, който реши да ни разноски из дребни турски улички, преди да ни закара до границата).
Не можах да дремя доста, само че когато се разсъниха имах чувството, че трен е минал през мен. Силни болки в цялото тяло. Мускулите и ставите ме боляха толкоз мощно, че не можех да заставам на краката си. Всичко това беше съпроводено с леко главоболие, което последователно се засилваше. Моята другарка, в границите на час, усети мощни болки в гърлото, главата и изнемощялост. На сутринта имаше и температура над 37,5 градуса. Въпреки това продължавах да си мисля, че сме настинали, реших, че е по- добре да се самоизолираме във у дома.
На идващия ден болките не се променяха- бяха същите, даже по- мощни. Правихме си масаж на цялото тяло със специфичен гел, с концепцията да помогне. Продължавах да мисля, че към момента това е простуда и мускулна треска… До идващия ден! Именно в този ден си припомням по какъв начин седнахме да обядваме и останах учуден - не усетих нито мириса, нито усета на храната, която беше пред мен. Нямах хрема, нямах запушен нос или болно гърло, с което да си обясня протичащото се. Усещанията липсваха на 100%. Опитах да запазя хладнокръвие, тъй като това към този момент беше един от най- ясните признаци за COVID-19.
В идните три дни и двамата следяхме признаците си, като наблягам, че си останахме във у дома. Мислехме, че в случай че е COVID-19 и сме единствено с болки в тялото и загуба на усет и аромат, няма потребност да си вършим тест и да започваме особено лекуване. На 4-тия ден от явните признаци започнахме да подвигаме леко температура. Моята беше 37,6 градуса, а тя имаше тежест в гърдите и мощни болки в гърлото с поддържане на температура 37 градуса. Тежестта в гърдите я описваше като подредени тухли върху гръдния панер.
Още на същия ден се наредихме на една дълга опашка пред столична лаборатория за PCR тест. Резултатът трябваше да е подготвен след 36 часа, само че след 24 часа нашият резултат беше излязъл - и двата теста бяха позитивни. Стараех се да не го демонстрирам, само че вътрешно бях доста обезпокоен. Веднага се свързахме с персоналния доктор, който назначи лекуване с антибиотик, Витамин C и Нурофен, в случай че е необходим. И компликациите започнаха - кой ще ти донесе медикаменти като си " скверен ", кой ще ти пазари, кой ще извежда кучето…
Все отново ни доставиха медикаменти и започнахме приема незабавно. На идната заран се усещах слаб и нямах вкус, само че съумях да се подвигна от леглото и малко да хапна.
Вечерта температурата ми се увеличи до 38 градуса и се усещах все по- зле. На сутринта температурата беше 38.5 градуса. Вече отхвърлих да се храня, втрисаше ме мощно и нямах сили да стана от леглото. Личният доктор ни посъветва да се обадим на 112 с цел да ни създадат фотоси на бял дроб, тъй като има подозрение за безсимптомна пневмония, защото приятелката ми продължаваше да е с болки в гърдите, а аз се влошавах с всеки минал ден. Нямахме обзор от доктор, нямахме позвъняване от РЗИ, бяхме наясно, че не сме единствени, само че обстановката ни притисна да потърсим незабавна помощ.
По телефона обяснихме, че сме с позитивен PCR тест, а техния отговор беше, че екип няма сега, би трябвало да изчакаме няколко часа и дали желаеме да чакаме. Нямахме избор с изключение на да чакаме … След 4 часа ни се обадиха да излезем на улицата, тъй като колата за спешна помощ е долу, а ние, представете си, какво вършим вътре?! Приятелката ми слезе първа и я посрещна гневна " лекарка " с думите: " Вие ли сте заразната, стойте на страна… чакайте малко. "
Качиха я в колата за спешна помощ и я разпитаха какво ѝ е, кой я е посъветвал да звънят на незабавен телефон и за какво сме го създали като изглеждаме добре.
Тя е споделила, че има тежест в гърдите и мъчно диша от няколко дни и желае обзор, с цел да се изключи пневмония... " лекарката " е решила да мери само кръвно и сатурация и да каже, че няма нищо ужасно. И най- значимото - НЯМА никакви места в лечебните заведения, там ли желаеме да вървим, тъй като в случай че е по този начин няма къде да ни закарат.
" Добре е. Да слиза. Другия болен да забележим! " - това бяха думите на здравното лице. Аз събрах сили и се завлякох до колата за спешна помощ, в която, несъмнено, ми мериха кръвното и тъкмо след минута ми споделиха да излизам от там и щом не желаеме болница да се разписваме на едни хвърчащи листове и да се прибираме у дома, тъй като сме млади и ще ни мине. Благодаря на тази дружелюбна " лекарка ", която с такова предпочитание и професионализъм подходи към нас!!!! Нямахме избор и се затворихме у дома още по- комплицирани и тормози. Опитахме се да продължим лекуването, което очевидно не помагаше…
Следващите 3 дни ми се сливат. Бяха меко казано ужасни! Едвам отварях очи, не говорех, не се хранех, пиех единствено по глътка вода...
Лежах денонощно с температура над 38,7 градуса, която не се влияеше от лекарства. Приемах Хексалгин в композиция с Парацетамол и студени компреси, с цел да свалим температурата, която след няколко часа се вдигаше. Грешно или не е било лекуването ни, ние няма по какъв начин да знаем, тъй като бяхме сами.
Не спях, а единствено лежах в леглото и се въртях от болки в тялото. Появи се и гадене, от което нищо не задържах в стомаха. Тогава останах без сили.
Не бяхме спали през тези минали три нощи. Имах възприятието, че това е краят. Тук е моментът да благодаря на моята другарка, която реши още веднъж да потърси незабавна помощ, тъй като беше доста обезпокоена и нямаше какво повече да направи.
Този път екипът пристигна доста по- бързо от предстоящото. Бяха на адреса до час и даже се качиха, с цел да ме прегледат. Трима души, облечени в специфични екипи ме прегледаха деликатно, видяха с какво се церя, изслушаха ме добре от какъв брой време и по какъв начин съм сега.
По тяхна преценка ми споделиха да се обличам и да слизам, тъй като ще ме вземат с тях до координационния център - нуждая се от обзор.
Тръгнахме с колата за спешна помощ и от самото начало си мислех за приятелката ми, която остана сама. Опитвах се да видя от носилката позната постройка, с цел да се ориентирам, само че не съумях. В последна сметка колата за спешна помощ спря и една от лекарките, която беше с мен ми сподели, че в този момент ще чакаме, тъй като на всички места е цялостно. Попитах не съм ли единствено за обзор, само че тя ми отговори, че съгласно нея се постанова хоспитализиране. След към 20- 25 мин. се появи доктор от незабавния център, който мери сатурацията ми, изчакахме представители и на РЗИ, който също ме разпитаха за общото ми положение, за контактите ми, след което ми споделиха още веднъж да изчакам. След още 15 мин. се появи същият доктор от незабавния център и ми сподели да го вървя след. В кабинета той изиска резултата от PCR теста и записа данните ми от ЛК. Тогава разбрах, че ще бъда настанен за лекуване в Covid отделението на инфекциозна болница.
Бях настанен в стая с още едно момче, което беше със същите признаци като моите, само че с по-обострена кашлица и затруднено дишане.
Няма да се окайвам от положението на стаята, тъй като когато човек опре до болнично лекуване вижда в какво окаяно положение е нашата здравна система.
Трудно беше да открия другар, който в съботния ден да е свободен, а също по този начин и да не изпитва боязън да вземе багаж от у дома и да ми го донесе.
Моята другарка звънна на най-малко 10 индивида, които бяха отвън града, имаха работа или непосредствено отхвърлиха, тъй като имали семейство, а ние сме заразни.
Разбирам страха на всеки, само че тук може да схванеш кой ти е другар и кой прочут. Определено тефтерчето ми с близки хора понижа внезапно. Благодаря на едно изцяло непознато момче, което не се опасяваше да ми донесе нужните неща!
След като ме настаниха, ми направиха вливка, оставиха ми един сироп за кашлица и няколко аналгина. Казаха ми, че нямам право да излизам от стаята и в случай че има нещо да ги повикам. Трудно ми беше да се отпусна. Все още не знаех какво се случва и какво ще последва. След вливката се почувствах малко по- добре, само че късно вечерта усетих, че ми става зле. Усетих същото възприятие като това във у дома с температура 38.7 градуса. Повиках сестра която след 10 мин. пристигна и попита какво има и за какво звъним. След като ми мери температурата сподели, че е 38 градуса, а с цел да ми даде Парацетамол, трябвало да е над 38.5. Но въпреки всичко ми остави едно хапче, което трябваше да предпочитам: да изпия в този момент или да запазя за по- късно.
Дори не се замислих, тъй като в композиция със мощните болки в главата нямаше по какъв начин да устоя. Не можех да си намеря място на пружинестото легло увит с одеяло на към 60 години. Лампата на вратата ни мигаше като от филм на ужасите. Линейки хвърчаха под прозореца. Сестрите крещяха по коридора. Вратата се отваряше от всяко течение… А ти се лекувай и резервира успокоение. Събота и неделя има по един дежурен доктор, който не ти споделя нищо.
Два дни лежах без никаква информация за здравното ми положение. Сестрите влизаха единствено с цел да ми измерят температурата и кръвното. Вливаха ми антибиотик на 12 часа, пиех си сиропа за кашлица, който ми оставиха и това е.
Чак в понеделник сутринта ми споделиха да поставям маска и калцуни, тъй като отиваме на рентген. Подът в коридора беше разделен с обозначителни линии за личен състав и пациенти.
Стаята ми беше на втория етаж, а рентгена - на първия. За това малко разстояние аз усетих зной и отмалялост. Започнах да кашлям и мъчно да поемам въздух.
Хубавото е, че към този момент имам направена фотография и ще имам изясненост какво ми е, само че уви. Два дни чаках да ме снимат, два дни чаках и да ми кажат какво има на фотографията. Не укорявам лекарите и сестрите работещите там, само че всеки на мое място би желал да знае какво му е. Аз лежах там и не знаех какво ми има.
Трябва ли да се тормозя, за какво подвигам температура, за какво се появи зной.. нямаше здравно лице, което да ме успокои и да ми даде информация.
Само ще загатна, че имах проблем със здравните осигуровки, които не бяха платени по независещи от мен аргументи. Сестрите влизаха в стаята в продължение на няколко дни, сходно на кредитори и ми се караха да си ги платя незабавно. Пишеха ми бележки " Плати си здравните ", крещяха ми, че при изписване ще заплатя двойна сума, в случай че не се занесе записка от Национална агенция за приходите, че съм здравноосигурен. Никой не ти споделя по какъв начин си, само че могат да ти кажат " Плати незабавно ". Това е нечовешко и аморално, още повече за сестри и лекари!!!! Не беше проблем да ги платя, само че нали знаете българската система какъв брой бързо работи. Подай документ, изчакай да го видят, изчакай да го поправят и след една година ще може да платиш.
В последна сметка с огромен напън, аз от болничното заведение, а приятелката ми под карантина във у дома, успяхме да създадем всичко това в границите на единствено 3 дни. Вече спокойни, че имам здравни осигуровки, лекарите ми споделиха, че фотографията от рентгена демонстрира двустранна пневмония и би трябвало да остана най-малко още 4 дни с цел да ме долекуват. Чувствах се по добре, само че се съгласих, тъй като щом те по този начин ме поучават е редно да ги послушам. На идващия ден сутринта влезе различен доктор и ми споделя, че съм добре, няма смисъл да съм тук и ще ме изпишат по- късно през днешния ден за домашно лекуване. Имах и негативен PCR тест, което беше най- хубавото и ме успокои, че в случай че изляза не съм опасност за хората. Трябваше да ме изпишат в 13:00 часа, само че това не се случи. Бях изписан в 19:00 часа!!! Организация под всякаква рецензия! Лежиш в болница и не знаеш здравното си положение. Правят ти рентген - не знаеш резултата. Един доктор ти споделя, че би трябвало още 4 дни лекуване, а другият: няма потребност ще си вървиш.
Сестрите са изморени… Груби и нервни. Крещят за дислокиран абокат… Крещят за какво ги викаш в стаята… На потегляне едната безусловно изтръгна абоката от ръката ми, в следствие, на което бях с възпалена и подута вена, която лекувах две седмици… Но все пак аз към момента имам вяра в положителното и знам, че има човечни и всеотдайни хора, дали клетва в която имат вяра.
Няма да не помни момента, в който се прибрах. Бях толкоз изтощен, че само съумях да си взема душ и заспах незабавно. Два дни по- късно започнах да се тормозя, за какво към момента нямам усет и аромат. Стана ми като фикс концепция да душа из къщи и да опитвам всякаква храна. Може да наподобява смешно, само че никой не мисли за тези рецептори, които сме приели за даденост. По- неприятното е да се подадеш и да започнеш да четеш из интернет или да гледаш вести. Толкова нелепости се пишат и толкоз доста боязън всяват, че е задоволително за човек с нежна душeвност, да се подаде на цялата тази мръсотия.
Пиша това, тъй като в интервал от две седмици аз изпаднах в доста тежко депресивно положение. Вманиачих се да замирисвам всевъзможни етерични масла, парфюми, отпадък даже. Имаше интервали, в който усещах и помирисвах, само че вечер се губеше още веднъж.
Не спях с цел да не го изгубя отново… Бях замислен в това да имам усет и аромат и това ме караше да се шашардисвам. Но в последна сметка нещата се възстановиха.
Започнах да чета научни публикации и да чувам положителни лекари, който ме успокояваха, че всичко ще е наред. Единствено би трябвало време. Периодът на възобновяване е дълъг.
Днес, деня в който пиша това са минали тъкмо 43 дни от както стартира всичко това. Преди дни си направих ПКК и рентген. Всичко е в нормата, както и двустранната пневмония, която имах към този момент е доста по- добре. Пуснах си тест за антитела и резултата ми е 7,6. На моята другарка е 2,5.
Искам да благодаря на хората, които ми даваха кураж и същински се интересуваха по какъв начин съм. Тези хора са същински! Дори да не са били най- околните ми другари, те се оказаха с огромни и положителни сърца. Благодаря на Лео за поддръжката в този тежък миг. Благодаря ти, бро! Искам да се обърна към всички, които се борят с този вирус. Бъдете мощни, бъдете здрави и имайте религия, тъй като в тези дни ние всички имаме потребност от нея. Потърсете незабавна помощ, когато усетите потребност и не се опасявайте от това.
В момента съм у дома, одобрявам само Витамин C, D и Аспирин протект. Правя гимнастика за дишане. Пия доста фрешове, чай с мед, лимон и джинджифил, и се вардя.
В тази борба не сте сами. Бъдете здрави.
Ето какво показа Играта в профила си във Facebook без редакторска интервенция:
Минаха съвсем два месеца от както се разболях. Едва ли бих желал да се върна назад в тези дни и нощи, само че бих желал да споделя със всички хора, моята борба с COVID-19.
Всичко стартира с пътешестване до Турция. С моята другарка бяхме пет дни в Истанбул. Няколко дни преди да си тръгнем започнах да чувствам леко неразположение, което си обяснявах с това, че изминахме доста километри пешком. Времето също беше изменчиво и помислих, че съм настинал. Имах болки в тялото, главата и гърлото.
Започнах да си разгръщам топли питиета с парацетамол и ден по-късно усетих, че съм по добре. Това ме успокои и не обърнах внимание на положението и признаците.
Искам да вмъкна, че не съм от хората, който не се пазят и не имат вяра във вируса. От ден първи проследявам развиването, въпреки в никакъв случай да не съм вярвал, че ще се сблъскам с него... И точно в този мегаполис с милиони хора от целия свят ние двамата спазвахме безусловно всичко с цел да се защитим: маска, дезинфектант под всякаква форма - за ръце, повърхности, кърпички със алкохол и така нататък Избягвахме да допираме повърхности и спазвахме отдалеченост до колкото е възможно… Всичко, което би трябвало да прави един разумен човек във време на пандемия.
Спомням си датата на която се прибрахме от Турция - 13-ти октомври. Прибрахме се към 4 часа сутринта, след дълго шофиране. Бях изтощен от близо 10 часовото шофиране (благодаря на GPS-а, който реши да ни разноски из дребни турски улички, преди да ни закара до границата).
Не можах да дремя доста, само че когато се разсъниха имах чувството, че трен е минал през мен. Силни болки в цялото тяло. Мускулите и ставите ме боляха толкоз мощно, че не можех да заставам на краката си. Всичко това беше съпроводено с леко главоболие, което последователно се засилваше. Моята другарка, в границите на час, усети мощни болки в гърлото, главата и изнемощялост. На сутринта имаше и температура над 37,5 градуса. Въпреки това продължавах да си мисля, че сме настинали, реших, че е по- добре да се самоизолираме във у дома.
На идващия ден болките не се променяха- бяха същите, даже по- мощни. Правихме си масаж на цялото тяло със специфичен гел, с концепцията да помогне. Продължавах да мисля, че към момента това е простуда и мускулна треска… До идващия ден! Именно в този ден си припомням по какъв начин седнахме да обядваме и останах учуден - не усетих нито мириса, нито усета на храната, която беше пред мен. Нямах хрема, нямах запушен нос или болно гърло, с което да си обясня протичащото се. Усещанията липсваха на 100%. Опитах да запазя хладнокръвие, тъй като това към този момент беше един от най- ясните признаци за COVID-19.
В идните три дни и двамата следяхме признаците си, като наблягам, че си останахме във у дома. Мислехме, че в случай че е COVID-19 и сме единствено с болки в тялото и загуба на усет и аромат, няма потребност да си вършим тест и да започваме особено лекуване. На 4-тия ден от явните признаци започнахме да подвигаме леко температура. Моята беше 37,6 градуса, а тя имаше тежест в гърдите и мощни болки в гърлото с поддържане на температура 37 градуса. Тежестта в гърдите я описваше като подредени тухли върху гръдния панер.
Още на същия ден се наредихме на една дълга опашка пред столична лаборатория за PCR тест. Резултатът трябваше да е подготвен след 36 часа, само че след 24 часа нашият резултат беше излязъл - и двата теста бяха позитивни. Стараех се да не го демонстрирам, само че вътрешно бях доста обезпокоен. Веднага се свързахме с персоналния доктор, който назначи лекуване с антибиотик, Витамин C и Нурофен, в случай че е необходим. И компликациите започнаха - кой ще ти донесе медикаменти като си " скверен ", кой ще ти пазари, кой ще извежда кучето…
Все отново ни доставиха медикаменти и започнахме приема незабавно. На идната заран се усещах слаб и нямах вкус, само че съумях да се подвигна от леглото и малко да хапна.
Вечерта температурата ми се увеличи до 38 градуса и се усещах все по- зле. На сутринта температурата беше 38.5 градуса. Вече отхвърлих да се храня, втрисаше ме мощно и нямах сили да стана от леглото. Личният доктор ни посъветва да се обадим на 112 с цел да ни създадат фотоси на бял дроб, тъй като има подозрение за безсимптомна пневмония, защото приятелката ми продължаваше да е с болки в гърдите, а аз се влошавах с всеки минал ден. Нямахме обзор от доктор, нямахме позвъняване от РЗИ, бяхме наясно, че не сме единствени, само че обстановката ни притисна да потърсим незабавна помощ.
По телефона обяснихме, че сме с позитивен PCR тест, а техния отговор беше, че екип няма сега, би трябвало да изчакаме няколко часа и дали желаеме да чакаме. Нямахме избор с изключение на да чакаме … След 4 часа ни се обадиха да излезем на улицата, тъй като колата за спешна помощ е долу, а ние, представете си, какво вършим вътре?! Приятелката ми слезе първа и я посрещна гневна " лекарка " с думите: " Вие ли сте заразната, стойте на страна… чакайте малко. "
Качиха я в колата за спешна помощ и я разпитаха какво ѝ е, кой я е посъветвал да звънят на незабавен телефон и за какво сме го създали като изглеждаме добре.
Тя е споделила, че има тежест в гърдите и мъчно диша от няколко дни и желае обзор, с цел да се изключи пневмония... " лекарката " е решила да мери само кръвно и сатурация и да каже, че няма нищо ужасно. И най- значимото - НЯМА никакви места в лечебните заведения, там ли желаеме да вървим, тъй като в случай че е по този начин няма къде да ни закарат.
" Добре е. Да слиза. Другия болен да забележим! " - това бяха думите на здравното лице. Аз събрах сили и се завлякох до колата за спешна помощ, в която, несъмнено, ми мериха кръвното и тъкмо след минута ми споделиха да излизам от там и щом не желаеме болница да се разписваме на едни хвърчащи листове и да се прибираме у дома, тъй като сме млади и ще ни мине. Благодаря на тази дружелюбна " лекарка ", която с такова предпочитание и професионализъм подходи към нас!!!! Нямахме избор и се затворихме у дома още по- комплицирани и тормози. Опитахме се да продължим лекуването, което очевидно не помагаше…
Следващите 3 дни ми се сливат. Бяха меко казано ужасни! Едвам отварях очи, не говорех, не се хранех, пиех единствено по глътка вода...
Лежах денонощно с температура над 38,7 градуса, която не се влияеше от лекарства. Приемах Хексалгин в композиция с Парацетамол и студени компреси, с цел да свалим температурата, която след няколко часа се вдигаше. Грешно или не е било лекуването ни, ние няма по какъв начин да знаем, тъй като бяхме сами.
Не спях, а единствено лежах в леглото и се въртях от болки в тялото. Появи се и гадене, от което нищо не задържах в стомаха. Тогава останах без сили.
Не бяхме спали през тези минали три нощи. Имах възприятието, че това е краят. Тук е моментът да благодаря на моята другарка, която реши още веднъж да потърси незабавна помощ, тъй като беше доста обезпокоена и нямаше какво повече да направи.
Този път екипът пристигна доста по- бързо от предстоящото. Бяха на адреса до час и даже се качиха, с цел да ме прегледат. Трима души, облечени в специфични екипи ме прегледаха деликатно, видяха с какво се церя, изслушаха ме добре от какъв брой време и по какъв начин съм сега.
По тяхна преценка ми споделиха да се обличам и да слизам, тъй като ще ме вземат с тях до координационния център - нуждая се от обзор.
Тръгнахме с колата за спешна помощ и от самото начало си мислех за приятелката ми, която остана сама. Опитвах се да видя от носилката позната постройка, с цел да се ориентирам, само че не съумях. В последна сметка колата за спешна помощ спря и една от лекарките, която беше с мен ми сподели, че в този момент ще чакаме, тъй като на всички места е цялостно. Попитах не съм ли единствено за обзор, само че тя ми отговори, че съгласно нея се постанова хоспитализиране. След към 20- 25 мин. се появи доктор от незабавния център, който мери сатурацията ми, изчакахме представители и на РЗИ, който също ме разпитаха за общото ми положение, за контактите ми, след което ми споделиха още веднъж да изчакам. След още 15 мин. се появи същият доктор от незабавния център и ми сподели да го вървя след. В кабинета той изиска резултата от PCR теста и записа данните ми от ЛК. Тогава разбрах, че ще бъда настанен за лекуване в Covid отделението на инфекциозна болница.
Бях настанен в стая с още едно момче, което беше със същите признаци като моите, само че с по-обострена кашлица и затруднено дишане.
Няма да се окайвам от положението на стаята, тъй като когато човек опре до болнично лекуване вижда в какво окаяно положение е нашата здравна система.
Трудно беше да открия другар, който в съботния ден да е свободен, а също по този начин и да не изпитва боязън да вземе багаж от у дома и да ми го донесе.
Моята другарка звънна на най-малко 10 индивида, които бяха отвън града, имаха работа или непосредствено отхвърлиха, тъй като имали семейство, а ние сме заразни.
Разбирам страха на всеки, само че тук може да схванеш кой ти е другар и кой прочут. Определено тефтерчето ми с близки хора понижа внезапно. Благодаря на едно изцяло непознато момче, което не се опасяваше да ми донесе нужните неща!
След като ме настаниха, ми направиха вливка, оставиха ми един сироп за кашлица и няколко аналгина. Казаха ми, че нямам право да излизам от стаята и в случай че има нещо да ги повикам. Трудно ми беше да се отпусна. Все още не знаех какво се случва и какво ще последва. След вливката се почувствах малко по- добре, само че късно вечерта усетих, че ми става зле. Усетих същото възприятие като това във у дома с температура 38.7 градуса. Повиках сестра която след 10 мин. пристигна и попита какво има и за какво звъним. След като ми мери температурата сподели, че е 38 градуса, а с цел да ми даде Парацетамол, трябвало да е над 38.5. Но въпреки всичко ми остави едно хапче, което трябваше да предпочитам: да изпия в този момент или да запазя за по- късно.
Дори не се замислих, тъй като в композиция със мощните болки в главата нямаше по какъв начин да устоя. Не можех да си намеря място на пружинестото легло увит с одеяло на към 60 години. Лампата на вратата ни мигаше като от филм на ужасите. Линейки хвърчаха под прозореца. Сестрите крещяха по коридора. Вратата се отваряше от всяко течение… А ти се лекувай и резервира успокоение. Събота и неделя има по един дежурен доктор, който не ти споделя нищо.
Два дни лежах без никаква информация за здравното ми положение. Сестрите влизаха единствено с цел да ми измерят температурата и кръвното. Вливаха ми антибиотик на 12 часа, пиех си сиропа за кашлица, който ми оставиха и това е.
Чак в понеделник сутринта ми споделиха да поставям маска и калцуни, тъй като отиваме на рентген. Подът в коридора беше разделен с обозначителни линии за личен състав и пациенти.
Стаята ми беше на втория етаж, а рентгена - на първия. За това малко разстояние аз усетих зной и отмалялост. Започнах да кашлям и мъчно да поемам въздух.
Хубавото е, че към този момент имам направена фотография и ще имам изясненост какво ми е, само че уви. Два дни чаках да ме снимат, два дни чаках и да ми кажат какво има на фотографията. Не укорявам лекарите и сестрите работещите там, само че всеки на мое място би желал да знае какво му е. Аз лежах там и не знаех какво ми има.
Трябва ли да се тормозя, за какво подвигам температура, за какво се появи зной.. нямаше здравно лице, което да ме успокои и да ми даде информация.
Само ще загатна, че имах проблем със здравните осигуровки, които не бяха платени по независещи от мен аргументи. Сестрите влизаха в стаята в продължение на няколко дни, сходно на кредитори и ми се караха да си ги платя незабавно. Пишеха ми бележки " Плати си здравните ", крещяха ми, че при изписване ще заплатя двойна сума, в случай че не се занесе записка от Национална агенция за приходите, че съм здравноосигурен. Никой не ти споделя по какъв начин си, само че могат да ти кажат " Плати незабавно ". Това е нечовешко и аморално, още повече за сестри и лекари!!!! Не беше проблем да ги платя, само че нали знаете българската система какъв брой бързо работи. Подай документ, изчакай да го видят, изчакай да го поправят и след една година ще може да платиш.
В последна сметка с огромен напън, аз от болничното заведение, а приятелката ми под карантина във у дома, успяхме да създадем всичко това в границите на единствено 3 дни. Вече спокойни, че имам здравни осигуровки, лекарите ми споделиха, че фотографията от рентгена демонстрира двустранна пневмония и би трябвало да остана най-малко още 4 дни с цел да ме долекуват. Чувствах се по добре, само че се съгласих, тъй като щом те по този начин ме поучават е редно да ги послушам. На идващия ден сутринта влезе различен доктор и ми споделя, че съм добре, няма смисъл да съм тук и ще ме изпишат по- късно през днешния ден за домашно лекуване. Имах и негативен PCR тест, което беше най- хубавото и ме успокои, че в случай че изляза не съм опасност за хората. Трябваше да ме изпишат в 13:00 часа, само че това не се случи. Бях изписан в 19:00 часа!!! Организация под всякаква рецензия! Лежиш в болница и не знаеш здравното си положение. Правят ти рентген - не знаеш резултата. Един доктор ти споделя, че би трябвало още 4 дни лекуване, а другият: няма потребност ще си вървиш.
Сестрите са изморени… Груби и нервни. Крещят за дислокиран абокат… Крещят за какво ги викаш в стаята… На потегляне едната безусловно изтръгна абоката от ръката ми, в следствие, на което бях с възпалена и подута вена, която лекувах две седмици… Но все пак аз към момента имам вяра в положителното и знам, че има човечни и всеотдайни хора, дали клетва в която имат вяра.
Няма да не помни момента, в който се прибрах. Бях толкоз изтощен, че само съумях да си взема душ и заспах незабавно. Два дни по- късно започнах да се тормозя, за какво към момента нямам усет и аромат. Стана ми като фикс концепция да душа из къщи и да опитвам всякаква храна. Може да наподобява смешно, само че никой не мисли за тези рецептори, които сме приели за даденост. По- неприятното е да се подадеш и да започнеш да четеш из интернет или да гледаш вести. Толкова нелепости се пишат и толкоз доста боязън всяват, че е задоволително за човек с нежна душeвност, да се подаде на цялата тази мръсотия.
Пиша това, тъй като в интервал от две седмици аз изпаднах в доста тежко депресивно положение. Вманиачих се да замирисвам всевъзможни етерични масла, парфюми, отпадък даже. Имаше интервали, в който усещах и помирисвах, само че вечер се губеше още веднъж.
Не спях с цел да не го изгубя отново… Бях замислен в това да имам усет и аромат и това ме караше да се шашардисвам. Но в последна сметка нещата се възстановиха.
Започнах да чета научни публикации и да чувам положителни лекари, който ме успокояваха, че всичко ще е наред. Единствено би трябвало време. Периодът на възобновяване е дълъг.
Днес, деня в който пиша това са минали тъкмо 43 дни от както стартира всичко това. Преди дни си направих ПКК и рентген. Всичко е в нормата, както и двустранната пневмония, която имах към този момент е доста по- добре. Пуснах си тест за антитела и резултата ми е 7,6. На моята другарка е 2,5.
Искам да благодаря на хората, които ми даваха кураж и същински се интересуваха по какъв начин съм. Тези хора са същински! Дори да не са били най- околните ми другари, те се оказаха с огромни и положителни сърца. Благодаря на Лео за поддръжката в този тежък миг. Благодаря ти, бро! Искам да се обърна към всички, които се борят с този вирус. Бъдете мощни, бъдете здрави и имайте религия, тъй като в тези дни ние всички имаме потребност от нея. Потърсете незабавна помощ, когато усетите потребност и не се опасявайте от това.
В момента съм у дома, одобрявам само Витамин C, D и Аспирин протект. Правя гимнастика за дишане. Пия доста фрешове, чай с мед, лимон и джинджифил, и се вардя.
В тази борба не сте сами. Бъдете здрави.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ