Рано или късно всяка стена пада, а финансовата история е

Рано или късно всяка стена пада, а финансовата история е гробище на валути, които в миналото са изглеждали безконечни. Въпросът за издръжливостта на $, който до неотдавна беше територия на теоретични диспути и университетски симпозиуми, през днешния ден напуща кабинетите на икономистите и навлиза в действителната политика, където следствията се мерят не с модели, а с благосъстоянието на нациите. Това, което следим, не е просто следващият цикъл на валутни съмнения, а признак на по-дълбок систематичен дисонанс: опитът на Съединени американски щати да запазят изгодите от световната си финансова доминация, до момента в който по едно и също време с това демонтират механизмите, които я поддържат. Доларът през днешния ден се намира в парадоксална позиция – той е по едно и също време най-силното оръжие на Америка и нейната най-уязвима точка, притисната сред нуждата от световно доверие и желанието за народен протекционизъм.Дискусията за статута на зелената валута постоянно се е въртяла към салдото на изгодите и разноските, само че актуалната администрация във Вашингтон наподобява има вяра, че може да пренапише икономическите закони, задържайки единствено активите без пасивите. Идеята, че Съединени американски щати могат да употребяват нападателни мита и финансови наказания, с цел да подтикват вътрешното произвеждане, до момента в който в същото време разчитат светът да продължи да финансира техния дълг при преференциални условия, е стопански еквивалент на вървене по въже без предпазна мрежа. Данните са красноречиви, само че подтекстът е този, който трансформира играта: дългът на Съединени американски щати пораства с темпове, които исторически са били сигнал за инфлационно обезценяване, а Федералният запас е подложен на политически напън, какъвто рядко сме виждали в модерната ера. Това не е просто фискален проблем; това е тест за самата архитектура на световните финанси, който слага въпроса дали удобството на $ към момента надвишава риска от неговото държане.В макроикономически проект светът се намира в положение на нежна инерция, където навиците на предишното към момента диктуват сегашното, само че бъдещето става все по-мъгляво. Икономисти като Кенет Рогоф и Пол Блустейн, въпреки и с разнообразни подходи, стигат до сходни заключения: валутните стандарти са устойчиви с помощта на по този начин наречените „ мрежови резултати “. Колкото повече хора употребяват $, толкоз по-полезен става той за всички останали – цикъл, който основава голяма лепкавост и прави изместването му извънредно мъчно. Въпреки това, историята на английския паунд е блестящо предизвестие. Англия губи икономическото си състезание още в края на 19-ти век, само че стерлингът отстъпва дефинитивно короната едвам след 1945 година. Този лаг сред икономическата действителност и финансовия статус е зоната, в която се намираме през днешния ден – интервал, в който Америка към момента се употребява с доверието на заемодател от последна инстанция, до момента в който фундаментите ѝ от ден на ден наподобяват на тези на дебитор, който разчита на остарялата си популярност.Психологията на пазарите сега е особена примес от блаженство и потисната тревога. Инвеститорите, като че ли упоени от десетилетията на непоклатимост, са склонни да гледат на политическите разтърсвания като на краткотраен звук – „ и това ще мине “, си споделят те, разчитайки, че системата е прекомерно огромна, с цел да се провали. Но това е типичен образец за когнитивно деформиране, при което неналичието на непосредствена опция се бърка с неналичието на риск. Пазарът към момента не реагира под паника, тъй като няма къде другаде да отиде – еврото е спъвано от структурните проблеми на Европа, а юанът остава пленник на държавния надзор. Тази липса на конкуренция основава подправено чувство за сигурност, само че тъкмо тук се крие най-голямата заплаха: сривът на доверието рядко идва линейно; той нормално е неочакван, след дълъг интервал на струпване на напрежение.Историческата прилика тук е неизбежна и тя не е единствено с 20-ти век, а с всеки миг, в който хегемонът е започвал да употребява своята валута не като публично богатство, а като политически лост. Когато Съединени американски щати заплашват с ответни ограничения против страни, които търсят други възможности на $, те несъзнателно форсират процеса, който се пробват да спрат. Принудата може да работи в кратковременен проект, само че в дълготраен тя единствено валидира тезата на критиците на системата. Истинската вест през днешния ден не е, че доларът ще бъде сменен на следващия ден от друга валута, а че светът може да навлезе в епоха на валутна фрагментация. Това е сюжет, при който няма обединен стандарт, а голям брой конкуриращи се блокове – свят на по-високи транзакционни разноски, по-ниска успеваемост и по-голяма волатилност.Основната теза тук е, че доларът не губи силата си поради външна офанзива, а поради вътрешна ерозия на правилата, които го направиха незаместим. Доверието е актив, който се натрупа с десетилетия и се губи за мигове, изключително когато „ безвредният актив “ стартира да наподобява политически обагрен и фискално неизпълнителен. Пазарите може и да наподобяват спокойни през днешния ден, само че това е спокойствието на водата преди бентът да поддаде – не тъй като водата е станала по-силна, а тъй като стената е станала по-слаба.Финално, ние навлизаме в стадий, където финансовата гравитация ще би трябвало да се срещне с политическата воля. Пазарът няма потребност от съвършени данни, с цел да действа, само че има потребност от предсказуема история, а историята през днешния ден е, че „ изключителната привилегия “ към този момент не е обезпечено право, а актив с изтичащ период на валидност, чието удължение зависи напълно от способността на Вашингтон да осъзнае, че властта над международните финанси изисква повече отговорност, в сравнение с мощ.Материалът е с изчерпателен темперамент и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.