Ралица Йовкова от Фермата с болезнена изповед
Ралица Йовкова е следващият участник, който си потегля на крачка от огромния край в седмия сезон на " Фермата ". 43-годишната майсторка на керамиката от Троян – четвърто потомство, се докосна до това, което й доставя най-голямо наслаждение – достоверното българско, само че остана разочарована от колектива, в който попадна.
Ралица е спокоен, балансиран и пъстър човек – съвършеното съчетание между остарялото и новото. Поведението й във " Фермата " отразява и метода, по който живее отвън нея. Нейният труд получава самопризнание на швейцарско биенале по керамика, където тя е отличена измежду 818 претенденти от 44 страни. Получава предложения от президентите Плевнелиев и Радев за приемите в резиденция Бояна по случай 24-и май.
Ето какво показа Ралица в изявление за БЛИЦ.
- Ралица, бързо ли се върна в познатата действителност след " Фермата " или ти трябваше известно време да излезеш от стопанството?
- До някаква степен се върнах в действителността, само че не на 100%, най-малко до момента в който не приключат излъчванията и страстите, които ме държат още въображаемо вътре. Неизбежно е (усмихва се). Освен това на всички места към мен хората приказват единствено за това и в действителност няма по какъв начин да изляза умишлено напълно от " Фермата " все още, само че се пробвам.
- След като излезе показа, че не ти е достигнала мощна воля при последната борба, само че също по този начин и че не си имала самообладание да се върнеш назад в своя свят…
- Точно по този начин беше, да. Стана по този начин, тъй като още при влизането си аз нямах за цел да се боря за огромната премия, нито да оставам до края. Моята визия беше да изкарам вътре задоволително време, да видя всичко, да го усещам, да се срещна с нови и прелестни хора, да свърша много задания. Но не се получи по този начин и останах съвсем до края. Като видях кои хора остават, кои са дамите, които ще се борят във финала, ми беше явен развоя на събитията. Просто изгубих мотивация, нямаше какво повече да направя. Беше и доста дъждовно времето, нямаше какво толкоз да се работи, и малко се усещах безполезна там. Можеше да отложа излизането си с още една седмица, като гласоподавам за женски двубой, само че нямаше смисъл да го върша, просто усетих, че това е момента.
В последна сметка излязох на Арената с мисълта: или всичко, или нищо. В никакъв случай не съм се отказвала от борбата. Исках или да си потегли по найбързия метод, или да стана " Фермер на седмицата ", нещо да се случва, а не просто да участвам, без да мога да направя нещо.
От друга страна, доста желаех към този момент да мога да вляза и да се изкъпя без бански, да пуша естествени цигари, да си видя околните, бизнеса (усмихва се). Усещането, когато най-после си стягах багажа – защото всеки преди борба го прави – беше едно такова блажено, прелестно, че напряко ме извърши. Мисълта, че съм на една крачка от у дома, ми подейства доста добре и ме стимулира да се боря същински. Защото в действителност спечелилите в борбите са не толкоз физически квалифицираните хора, колкото мощно стимулираните. А при мен най-после мотивацията не беше на нужното равнище.
- Кое те разочарова най-вече?
- Аз въпреки всичко се занимавам с доста обичайно български поминък – керамиката и това е моят свят. Там, където се усещам найкомфортно и с хора, които харесват и това, което върша, и мен като човек. Сигурно щеше да ми бъде прелестно, в случай че бях срещнала такива хора и във " Фермата ", само че в един миг започнах да се усещам не на място, не харесвана, обсъждана поради това, което върша. Чувствах се отговорна, че надали не нищо не върша като работя… някак неоценена. Това ми вкара и мъка в прекарването.
Иначе сигурно щях да се боря и повече, с цел да остана, само че когато се намираш в обстановка, в която хората са настроени против теб, не изпитваш потребност нито да се обясняваш, нито да се доказваш. Оказва се, че аз не съм се научила да контактувам словесно с такива хора, като Ивайло, да вземем за пример. Просто тъй като не ми се е налагало в живота. И нямам построен метод да се оправя с тях. Затова и не изпитвах потребност да се защитя против тях, когато ме атакуваха, тъй като започнеш ли по техния метод, им слизаш на равнището, пък аз нямах такова желание. Много неприятно се получи. Не съм се чувствала по този начин от години – последно от пубертетските си години, когато към момента си доста сензитивен и те нараняват някакви хора.
Не имах вяра, че във " Фермата “ ще срещна толкоз нападателни хора, които се хранят с това и изпитват наслаждение да го вършат. Ако си малко поразумен, ще осмислиш, че това нито е красиво, нито ще реализира нещо градивно за нататък.
- А какво има на другата прекаленост, позитивната, в случай че има такава, несъмнено?
- Преживяването да си във " Фермата “ е прелестно. Всичките тези обичаи и традиции, към които се връщаш, са нещо несравнимо като чувство. Самата опция да можеш да съпреживееш това, да се докоснеш до него, даже и до чисто селския труд, който персонално на мен ми е доста на сърце. Всичко беше прелестно като се изключи хората.
- Съвсем ли нямаше никой, с който да успееш да се съчетаеш като светоглед и ценностна система?
- Не, имаше, само че то си пролича и по метода, по който се бяхме групирали. Въпреки че поголемият лагер бяха доста по-задружни и в действителност бяха съидейници и в думите, и в дейностите си. Докато при нас всеки си беше индивидуалист, ние не бяхме група. Нямаше по какъв начин да се обединим, с цел да бъдем по-силни дружно.
Георги, да вземем за пример, е доста земен, удобен човек – в него виждаш същинските полезности на живота, без преструвки, без превземки.
В Живка пък видях един същински бачкатор – толкоз оправна жена, с която мисля, че успяхме да се докоснем, макар че тя още първоначално съобщи, че не влиза във формата, с цел да основава другарства и дори се пази от това. И в този момент продължаваме да се чуваме, и постоянно има какво да си кажем.
Няма по какъв начин да не загатна и Ваня, която е доста слънчево момиче, просто малко повече се въздейства. Ще порасне (усмихва се). Тя доста се въздейства от непознатото мнение, примерно от това на родителите си, само че ние продължаваме да си я обичаме.
Важно е да виждаме във всеки хубавото, знаейки, че всеки има и неприятна, и хубава страна. Не като Кирил, при който отрицателното вземаше връх. При Ивайло провокациите поскоро бяха на равнище " чесане на езика “ – той не е толкоз черен в душата си, просто обича да предизвика, да наблюдава по-късно реакциите, да се стигне до един хубав спор. Докато Кирил просто си е черен в душата, по този начин го чувствам. Но добре, че има и такива хора, другояче няма по какъв начин да създадем разликата, нито да се замислим дотолкоз.
- Има ли някаква последователност сред това, с което се занимаваш в действителния си живот и присъединяване във " Фермата “?
- Има, да, несъмнено. Мога да кажа, че това, с което се занимавам, е една доста щастлива специалност. Нещо, което в никакъв случай не ти тежи. Когато създаваш нещо с ръцете си, влагаш доста сила, душа, обич. Правиш нещо красиво, което те радва, когато го изработиш. А още поголяма е премията, когато то радва и други хора. Тук не е въпроса да изработиш някакъв съд, който човек да употребява. Всеки може да отиде и да си купи всичко – железно канче, най-обикновена китайска чаша, каквото и да е. Но не! Радвам се, че има хора и в България, и по света, които ценят ръчния труд – в който се усеща цялата сила. Този съд по-късно грее, той е друг и неповторим. И друго е ясно – занаятчиите в никакъв случай няма да станем богати, само че това, което този труд носи, е доста поценно.
- Помниш ли по кое време избра да продължиш фамилната традиция с керамиката?
- О, в никакъв случай не съм се замисляла действително с какво ще се занимавам в живота си. Просто съм знаела от дребна. Може би татко ми е водел такава политика, тъй като аз съм израснала в грънчарските ателиета (смее се). Даже не знам в кой миг тъкмо съм се научила да наточвам на грънчарско колело, а това по принцип е доста мъчно. Например, за човек, който не е пипал глина, му лишава към 3 месеца по 8 часа дневно да се пробва и най-после може и да излезе нещо, само че отново няма да е тънко, изтънчено. Години лишава, с цел да станеш един добър занаятчия. Но очевидно си е и ген, който се предава през поколенията.
- Имаш 16-годишни близначки. Те имат ли към този момент увлечение към този поминък и би ли желала да продължат традицията?
- О, да, бих се радвала. В Троян има художествена гимназия за приложни изкуства, в която те учат в този момент, която съм приключила и аз, както и моят татко, дядо прародител преди този момент. Керамиката е основен специфичен предмет и децата ми го обожават. Това са им обичаните задания, само че за жалост са онлайн в този момент. Виждам в тях голям копнеж и предпочитание. Но в този момент им предстоят и матури, тъй че залягат над другите предмети. Ще пристигна обаче времето и ще продължат. Иска ми се доста да ги изпратя във Франция да учат керамика, откакто завършат тук, тъй като баба им е найдобрата учителка по френски и ще им помогне с езика. А във Франция равнището на хармония е доста високо.
А даже и да попиеш от самата среда и сила, е задоволително, с цел да бъдеш по-късно на светлинни години като светоглед, когато се върнеш в България. Тогава би имал доста поголям шир за развиване. Защото те занапред се притесняват от това, че тъй като майка им е от известните керамици в България, те постоянно ще са в сянка – по този начин, както беше с мен и татко ми. Отне ми години да се потвърдя, даже и в родния си град, тъй като хората постоянно сравняваха с това, което прави татко ми. Но когато човек в действителност знае какво прави и си следва пътя, хората в един миг проглеждат и го правят оценка.
- Да се върнем най-после още веднъж в атмосферата във " Фермата “, с цел да те попитам за кого стискаш палци на финала, който е след броени дни?
- Моите любимци последователно отпадат един по един, само че в този момент притискам палци на Живка, която съгласно мен е найстойностния човек на финала. Много ще се веселя тя да победи!
Ралица е спокоен, балансиран и пъстър човек – съвършеното съчетание между остарялото и новото. Поведението й във " Фермата " отразява и метода, по който живее отвън нея. Нейният труд получава самопризнание на швейцарско биенале по керамика, където тя е отличена измежду 818 претенденти от 44 страни. Получава предложения от президентите Плевнелиев и Радев за приемите в резиденция Бояна по случай 24-и май.
Ето какво показа Ралица в изявление за БЛИЦ.
- Ралица, бързо ли се върна в познатата действителност след " Фермата " или ти трябваше известно време да излезеш от стопанството?
- До някаква степен се върнах в действителността, само че не на 100%, най-малко до момента в който не приключат излъчванията и страстите, които ме държат още въображаемо вътре. Неизбежно е (усмихва се). Освен това на всички места към мен хората приказват единствено за това и в действителност няма по какъв начин да изляза умишлено напълно от " Фермата " все още, само че се пробвам.
- След като излезе показа, че не ти е достигнала мощна воля при последната борба, само че също по този начин и че не си имала самообладание да се върнеш назад в своя свят…
- Точно по този начин беше, да. Стана по този начин, тъй като още при влизането си аз нямах за цел да се боря за огромната премия, нито да оставам до края. Моята визия беше да изкарам вътре задоволително време, да видя всичко, да го усещам, да се срещна с нови и прелестни хора, да свърша много задания. Но не се получи по този начин и останах съвсем до края. Като видях кои хора остават, кои са дамите, които ще се борят във финала, ми беше явен развоя на събитията. Просто изгубих мотивация, нямаше какво повече да направя. Беше и доста дъждовно времето, нямаше какво толкоз да се работи, и малко се усещах безполезна там. Можеше да отложа излизането си с още една седмица, като гласоподавам за женски двубой, само че нямаше смисъл да го върша, просто усетих, че това е момента.
В последна сметка излязох на Арената с мисълта: или всичко, или нищо. В никакъв случай не съм се отказвала от борбата. Исках или да си потегли по найбързия метод, или да стана " Фермер на седмицата ", нещо да се случва, а не просто да участвам, без да мога да направя нещо.
От друга страна, доста желаех към този момент да мога да вляза и да се изкъпя без бански, да пуша естествени цигари, да си видя околните, бизнеса (усмихва се). Усещането, когато най-после си стягах багажа – защото всеки преди борба го прави – беше едно такова блажено, прелестно, че напряко ме извърши. Мисълта, че съм на една крачка от у дома, ми подейства доста добре и ме стимулира да се боря същински. Защото в действителност спечелилите в борбите са не толкоз физически квалифицираните хора, колкото мощно стимулираните. А при мен най-после мотивацията не беше на нужното равнище.
- Кое те разочарова най-вече?
- Аз въпреки всичко се занимавам с доста обичайно български поминък – керамиката и това е моят свят. Там, където се усещам найкомфортно и с хора, които харесват и това, което върша, и мен като човек. Сигурно щеше да ми бъде прелестно, в случай че бях срещнала такива хора и във " Фермата ", само че в един миг започнах да се усещам не на място, не харесвана, обсъждана поради това, което върша. Чувствах се отговорна, че надали не нищо не върша като работя… някак неоценена. Това ми вкара и мъка в прекарването.
Иначе сигурно щях да се боря и повече, с цел да остана, само че когато се намираш в обстановка, в която хората са настроени против теб, не изпитваш потребност нито да се обясняваш, нито да се доказваш. Оказва се, че аз не съм се научила да контактувам словесно с такива хора, като Ивайло, да вземем за пример. Просто тъй като не ми се е налагало в живота. И нямам построен метод да се оправя с тях. Затова и не изпитвах потребност да се защитя против тях, когато ме атакуваха, тъй като започнеш ли по техния метод, им слизаш на равнището, пък аз нямах такова желание. Много неприятно се получи. Не съм се чувствала по този начин от години – последно от пубертетските си години, когато към момента си доста сензитивен и те нараняват някакви хора.
Не имах вяра, че във " Фермата “ ще срещна толкоз нападателни хора, които се хранят с това и изпитват наслаждение да го вършат. Ако си малко поразумен, ще осмислиш, че това нито е красиво, нито ще реализира нещо градивно за нататък.
- А какво има на другата прекаленост, позитивната, в случай че има такава, несъмнено?
- Преживяването да си във " Фермата “ е прелестно. Всичките тези обичаи и традиции, към които се връщаш, са нещо несравнимо като чувство. Самата опция да можеш да съпреживееш това, да се докоснеш до него, даже и до чисто селския труд, който персонално на мен ми е доста на сърце. Всичко беше прелестно като се изключи хората.
- Съвсем ли нямаше никой, с който да успееш да се съчетаеш като светоглед и ценностна система?
- Не, имаше, само че то си пролича и по метода, по който се бяхме групирали. Въпреки че поголемият лагер бяха доста по-задружни и в действителност бяха съидейници и в думите, и в дейностите си. Докато при нас всеки си беше индивидуалист, ние не бяхме група. Нямаше по какъв начин да се обединим, с цел да бъдем по-силни дружно.
Георги, да вземем за пример, е доста земен, удобен човек – в него виждаш същинските полезности на живота, без преструвки, без превземки.
В Живка пък видях един същински бачкатор – толкоз оправна жена, с която мисля, че успяхме да се докоснем, макар че тя още първоначално съобщи, че не влиза във формата, с цел да основава другарства и дори се пази от това. И в този момент продължаваме да се чуваме, и постоянно има какво да си кажем.
Няма по какъв начин да не загатна и Ваня, която е доста слънчево момиче, просто малко повече се въздейства. Ще порасне (усмихва се). Тя доста се въздейства от непознатото мнение, примерно от това на родителите си, само че ние продължаваме да си я обичаме.
Важно е да виждаме във всеки хубавото, знаейки, че всеки има и неприятна, и хубава страна. Не като Кирил, при който отрицателното вземаше връх. При Ивайло провокациите поскоро бяха на равнище " чесане на езика “ – той не е толкоз черен в душата си, просто обича да предизвика, да наблюдава по-късно реакциите, да се стигне до един хубав спор. Докато Кирил просто си е черен в душата, по този начин го чувствам. Но добре, че има и такива хора, другояче няма по какъв начин да създадем разликата, нито да се замислим дотолкоз.
- Има ли някаква последователност сред това, с което се занимаваш в действителния си живот и присъединяване във " Фермата “?
- Има, да, несъмнено. Мога да кажа, че това, с което се занимавам, е една доста щастлива специалност. Нещо, което в никакъв случай не ти тежи. Когато създаваш нещо с ръцете си, влагаш доста сила, душа, обич. Правиш нещо красиво, което те радва, когато го изработиш. А още поголяма е премията, когато то радва и други хора. Тук не е въпроса да изработиш някакъв съд, който човек да употребява. Всеки може да отиде и да си купи всичко – железно канче, най-обикновена китайска чаша, каквото и да е. Но не! Радвам се, че има хора и в България, и по света, които ценят ръчния труд – в който се усеща цялата сила. Този съд по-късно грее, той е друг и неповторим. И друго е ясно – занаятчиите в никакъв случай няма да станем богати, само че това, което този труд носи, е доста поценно.
- Помниш ли по кое време избра да продължиш фамилната традиция с керамиката?
- О, в никакъв случай не съм се замисляла действително с какво ще се занимавам в живота си. Просто съм знаела от дребна. Може би татко ми е водел такава политика, тъй като аз съм израснала в грънчарските ателиета (смее се). Даже не знам в кой миг тъкмо съм се научила да наточвам на грънчарско колело, а това по принцип е доста мъчно. Например, за човек, който не е пипал глина, му лишава към 3 месеца по 8 часа дневно да се пробва и най-после може и да излезе нещо, само че отново няма да е тънко, изтънчено. Години лишава, с цел да станеш един добър занаятчия. Но очевидно си е и ген, който се предава през поколенията.
- Имаш 16-годишни близначки. Те имат ли към този момент увлечение към този поминък и би ли желала да продължат традицията?
- О, да, бих се радвала. В Троян има художествена гимназия за приложни изкуства, в която те учат в този момент, която съм приключила и аз, както и моят татко, дядо прародител преди този момент. Керамиката е основен специфичен предмет и децата ми го обожават. Това са им обичаните задания, само че за жалост са онлайн в този момент. Виждам в тях голям копнеж и предпочитание. Но в този момент им предстоят и матури, тъй че залягат над другите предмети. Ще пристигна обаче времето и ще продължат. Иска ми се доста да ги изпратя във Франция да учат керамика, откакто завършат тук, тъй като баба им е найдобрата учителка по френски и ще им помогне с езика. А във Франция равнището на хармония е доста високо.
А даже и да попиеш от самата среда и сила, е задоволително, с цел да бъдеш по-късно на светлинни години като светоглед, когато се върнеш в България. Тогава би имал доста поголям шир за развиване. Защото те занапред се притесняват от това, че тъй като майка им е от известните керамици в България, те постоянно ще са в сянка – по този начин, както беше с мен и татко ми. Отне ми години да се потвърдя, даже и в родния си град, тъй като хората постоянно сравняваха с това, което прави татко ми. Но когато човек в действителност знае какво прави и си следва пътя, хората в един миг проглеждат и го правят оценка.
- Да се върнем най-после още веднъж в атмосферата във " Фермата “, с цел да те попитам за кого стискаш палци на финала, който е след броени дни?
- Моите любимци последователно отпадат един по един, само че в този момент притискам палци на Живка, която съгласно мен е найстойностния човек на финала. Много ще се веселя тя да победи!
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ