Защо първата жертва на космическите пътешествия се случва на Земята
Ракетните инженери са една изключително смела порода от хора, които прекарват целия си живот в основаването на летателни апарати, способни да доближават други планети или да улесняват доста човешкия живот в по-сериозни дестинации за пътешестване.
Изключваме оръжейната промишленост, която постоянно има потребност от устойчиво гориво, с цел да доближава задачите си. Фокусът е ориентиран към тези, които са желали да намерят по-добър вид за превозване на хора, освен това за минимално време. Модерните учени имат разполагаем компютри, най-различни симулатори и изчислителна техника, с която да създадат по-устойчиви машини, по-добро гориво и даже да открият съвършената аеродинамика.
Има нещо вълнуващо в тяхната специалност, смесването на напълно гориво, окисляването с О2 под налягане и основаването на огън, са единствено една част от основаването на ракетен мотор. Учените изясняват този развой като измерването на детонация и задържането ѝ в границите на допустимото.
Единственият проблем е, че всичко това се случва през днешния ден, само че в предишното, множеството иноватори е трябвало да вършат всички сметки и калкулации в главата си, без да употребяват силата на изчислителна техника или по-малки модели, с които да опитват. 30-те години на предишния век са тъмните епохи на ракетната просвета и бързо демонстрират, че играта на инженерно надхитряне може да има много съдбовен край.
Самолет с реактивен мотор.
Макс Валиер е тъкмо подобен човек и един от най-хубавите ракетни инженери на 20-те години на предишния век. Идеята му и влеченията към тази технология са изключително съществени, че стартира да приказва още тогава за полети в космоса. Разбира се, нужни са спонсори и по-добро финансиране на опитите, само че преди галактическата авантюра да стартира, Макс взема решение да сложи тази технология в железниците, шейните, глайдери и най-много в спортни коли. Ентусиазмът му е доста сериозен и той самият чака да завоюва вниманието на публиката, предлагайки обществени демонстрации.
Прави няколко макета, демонстрира теоритичните им благоприятни условия и за малко време става забавен феномен в немските вестници, само че единствено с един необикновен проблем – всички считат, че това е технология, която ще бъде сполучлива в бъдещето, а не в този момент.
Осъзнавайки неналичието на по-сериозна поддръжка, Макс стартира да опитва с ракетно гориво и през 1930 година стартира да работи върху задвижване с такова гориво. Идеята на Валиер е да употребява общоприета горивна камера, изработвайки стоманена тръба. В единият край влиза ракетното гориво, а в другия се влива течен О2. С помощта на резисторен диск, Макс може да управлява или разпръсква горивото.
Запалването става благодарение на дребна горелка и пламъците ще основат мощ, с която да реалокират машината, на която са сложени. Колкото повече се отваря клапана, с цел да се влеят и двата детайла, толкоз по-висока мощ се генерира. Макс в никакъв случай не обръща внимание на сигурността на тези проби.
Никога не е носил очила или защитно облекло и даже не се е криел зад защитна стена, до момента в който множеството му сътрудници имат тази технология. Най-често Макс стои тъкмо до горивната камера с лице непосредствено към пламъците, които излизат от камерата. Тъй като не получава доста средства, с цел да построи своята машина с ракетно гориво, избира да влага в плана и по-малко в отбраната си.
На 17 май 1930 година с малко повече помощ от своите другари Уолтър Ридел и Артър Рудолф, Макс стартира проби с керосин, вода и течен О2. Заставайки на нормалното си място. Тримата стартират да покачват налягането в горивната камера, вършат два сполучливи теста и с това се е очаквало да се завърши целият работен ден. Макс е толкоз благополучен от резултата и още веднъж седи наоколо до горивната камера, като взема решение да направи един трети опит.
Макс в ракетната си кола
Отново прави всички проби на ръка, когато камерата експлодира. Ридел затваря незабавно подаването на гориво, само че по този начин и не съумява да помогне на своя сътрудник. Макс, позиционирайки се на неверното място, е ударен от шрапнел, който прерязва една от най-важните артерии в тялото му. Въпреки опитите да бъде избавен, Макс умира единствено 10 минути от загубата на кръв. Идеологът зад основаването на ракетите, галактическите пътешествия и една цяла промишленост, умира от личното си любознание на 35-годишна възраст.
Той е записан и като една от първите жертви на модерния космос, въпреки и да умира на земята, тъкмо пред погледа на своите сътрудници. Без значение от това, концепцията му продължава да се употребява и усъвършенства в идващите десетилетия, като през днешния ден самоуверено се задават въпроси за галактически пътешествия и пътешестване до Марс. Макс Валиер е имал фантазия, която продължава да живее и до през днешния ден.
