Кой разруши Константинопол преди 565 години
Ръждата на корупцията корозира мощната страна във всичките й етажи
Преди 565 години пада Константинопол. И дружно с него, скоро по-късно, приключва своето битие и византийската империя, чийто столица се явява градът на Босфора. Тя отива забравена в небитието, въпреки че не доста преди да се случат тези трагичните събития, позициите на тази страна изглеждаха непоклатими.
Византийската империя има мощна войска и флота, добре смазана държавна машина, има надали не и предани съдружници, получаващи обилно финансиране от Константинопол, и които се кълнат в непоколебима честност на империята. Това става допустимо, откакто забележителна част от византийския хайлайф, възстановява връзките си със Запада, и в реалност се причислява към фамилията на “цивилизованите нации ” на Европа, само че в действителност признава върховенството на господстващата там католическа черква.
Византия интензивно поддържа частното предприемачество и търговията, а на османците заплаща налози за своята сигурност. Е, при тази обстановка каква заплаха може да заплаши страната? – евентуално в това откровено е вярвал император Константин ХІ Палеолог Драгаш. Но в последна сметка той остава последният в многовековната история на Византия.
Все още не е ясно по какъв начин дребната, само че споена с желязна дисциплинираност и запазила и до момента своите обичаи Османска страна не оставя камък върху камък необърнат от просветената и прогресивна Византия. Нека да се опитаме да разплетем тази удивителна мистерия.
Не десетилетия, а епохи Византийската империя се развива като мощна централизирана страна, в която водеща роля играе държавният бранш. Всички аспекти на живота са деликатно контролирани и следени, изключително всичко, което е обвързвано с финансирането. Разбира се, не на всички им харесвала тази несвобода, изключително измежду кръга на авторитетните византийци. В последна сметка желанието на този хайлайф стана закон. На власт идва император модернизатор и задухват ветровете на смяната за сърцата на тези, които не желаят да видят своето предприемачество, лимитирано от потребностите на плебса.
В резултат на тези нововъведения, е сложено началото на злополуката на Босфора от византийския император Юстиниан, който съвсем трансформира страната в пустиня, без каквито и да е нападения от прилежащите номади. Много от византийците, най-вероятно са се досещали за главната причина за икономическите разтърсвания. Ръждата на корупцията безусловно корозира мощната на външен тип страна във всичките й етажи. Инфекцията на алчността за пари прониква във всички пори на изглеждащия външно здрав държавен организъм.
Император Юлиан се пробва да се бори с този проблем, само че не съумява да реализира доста триумфи. Много провинции, под прикритието на промените, безусловно са ограбени от локалните царе, които не били доста покорни на Константинопол в интервалите на неговото намаляване. А в неговия залез стартират намерено да лавират и без особена битка да се предават на набиращата мощ османска страна.
Икономическата полза надвива над патриотичните усеща в забележителна част от ръководещите кръгове на Източноримската империя.
Възможно ли е било Византия да бъде избавена от някакво знамение? Да, можело е, в случай че всички нейни пластове, прослойки, групи на въздействие измежду самия хайлайф се бяха обединили незабавно в името на спасението на своята татковина. Но това, уви, при византийците, не се случва.
Социалното разслоение в края на Византия е пагубно. То е и измежду знатните люде, потънали в разкош, както и измежду възходящата маса на бързо обедняващите селяни и занаятчии. В самите трудови прослойки има разслоение и на фона на гладните тълпи се отличават късметлии от дребния и междинния бизнес, които живеят релативно добре. Но и те, както и другите, уверено се опълчват на аристокрацията, която в действителност единствено изсмуква всички запаси на страната.
В резултат на това общественото напрежение нараства. През 1345 година в Солун има действителна буржоазна гражданска война. Заелите за известно време властта зилоти, византийските леви, освободили селяните. Всички без изключение. Разбира се, това не се харесало на феодалните господари, в това число и на не най-богатите, които незабавно минали на страната на аристокрацията, с цел да си възвърнат статуквото.
Управляващите кръгове на Византия ловко употребяват разслоението по линията на благосъстоятелност и си играят с тези несъгласия. И те по този начин и не схващат, че по този метод и със личните си ръце подписват смъртната присъда на родната си Византия.
Част от ръководещия хайлайф, евентуално е предполагала какво ще се случи, само че е предпочела да подписа договорка зад тила на народа, а императора на другарски начала с бъдещите завоеватели. Още повече, че постоянно сменящите се корумпирани византийски служители подробно са следени от османската администрация и обилно й дават от ден на ден благоприятни условия да реализира дребен и междинен бизнес. Османците избират да не се намесват ненужно и не са раздразнени от другите типове подкупи.
Голяма част от бизнесмените нехае за ползите на страната не одобряват османците за нашественици, а персоналните им бизнес ползи са най-важни за тях. Разбира се, не всички предприемачески кръгове разсъждават по този начин, само че и те морално предават личната си татковина Византия.
Османският султан Мехмед ІІ Завоевателя е последният, който смазва Константинопол. Около век и половина, преди този момент, през 1204 година “вторият Рим ” пада под удара на западноевропейските кръстоносци и по този начин и не може да се възвърне след този удар.
В момента на завоюването на Константинопол от османците, всичко на което е можело да разчита последният византийски император, е или да бъде надвит, или сълзливо да съобщи прогнилата си страна. Османците, преди този момент са завзели тези страни, които биха могли да обезпечат на Византия същинска военна помощ. Под техните удари пада България, а след епичната борба за Косово Сърбия става марионетка в ръцете на султана. В резултат на това, тогавашният сръбски шеф Юрий Бранкович вместо да се бие дружно с византийците против общия им зложелател, поддържа войските на Мехмед ІІ Завоевателя.
Само след една година за “благодарност ” към своя обезверен съдружник, Мехмед ІІ Завоевателя нападна страната му. Сърбия елементарно е превзета от османците единствено пет години откакто Константинопол е завоюван от тях.
Загубили всичките си обичайни съдружници, византийските императори се пробват да търсят такива измежду античните си врагове. Заради това императорът Йоан VIII Палеолог даже стига до признание на действителното господство на Католическата над Православната черква, към която се придържа болшинството във Византия. И той освен признава това, а постанова това самопризнание на цялата страна. Следва още едно разединение във византийското общество, даже и измежду част от членовете на делегацията на тази страна, които под напън, подписват тази уния. В самата Византия забележителна част от обществото не приема това, тъй като му наподобява на вероотстъпническа договорка.
По времето на османския взлом на Константинопол, войските на западноевропейските монарси не бързат да му се притекат на помощ и да го избавят. Само венецианската флота се опита да стори това, както и някои генуезци. Онези, които са се заселили в по този начин нареченият квартал Галата, предават освен византийците, само че и личните си сънародници, като стартират най-безсрамно да оказват помощ на султана.
Ако е могла, Русия сигурно е щяла да се притече на помощ, по този начин както нееднократно го е правила за всички, които са потърпевши от турското господство. Но по това време страната към момента не се е освободила от игото на ордата. Има и друго, в случай че руснаците са били помогнали на византийците, те сигурно са щели да се сблъскат с ожесточената опозиция на западноевропейските страни, по този начин както се случва това нееднократно, започвайки от XVIII век.
Византия остава сама против мощен съперник и не може да издържи на натиска му. За три дни Константинопол е завзет и безусловно заровен под труповете на своите бранители и мирни поданици. След рухването на Византия Москва се трансформира в новия център на Православието. Така на бял свят се появява известната идея за “Третия Рим ”. С пророчеството, че “четвърти Рим ” няма да има.
(С дребни съкращения, превод за „ Труд ” Павел Павлов)
Преди 565 години пада Константинопол. И дружно с него, скоро по-късно, приключва своето битие и византийската империя, чийто столица се явява градът на Босфора. Тя отива забравена в небитието, въпреки че не доста преди да се случат тези трагичните събития, позициите на тази страна изглеждаха непоклатими.
Византийската империя има мощна войска и флота, добре смазана държавна машина, има надали не и предани съдружници, получаващи обилно финансиране от Константинопол, и които се кълнат в непоколебима честност на империята. Това става допустимо, откакто забележителна част от византийския хайлайф, възстановява връзките си със Запада, и в реалност се причислява към фамилията на “цивилизованите нации ” на Европа, само че в действителност признава върховенството на господстващата там католическа черква.
Византия интензивно поддържа частното предприемачество и търговията, а на османците заплаща налози за своята сигурност. Е, при тази обстановка каква заплаха може да заплаши страната? – евентуално в това откровено е вярвал император Константин ХІ Палеолог Драгаш. Но в последна сметка той остава последният в многовековната история на Византия.
Все още не е ясно по какъв начин дребната, само че споена с желязна дисциплинираност и запазила и до момента своите обичаи Османска страна не оставя камък върху камък необърнат от просветената и прогресивна Византия. Нека да се опитаме да разплетем тази удивителна мистерия.
Не десетилетия, а епохи Византийската империя се развива като мощна централизирана страна, в която водеща роля играе държавният бранш. Всички аспекти на живота са деликатно контролирани и следени, изключително всичко, което е обвързвано с финансирането. Разбира се, не на всички им харесвала тази несвобода, изключително измежду кръга на авторитетните византийци. В последна сметка желанието на този хайлайф стана закон. На власт идва император модернизатор и задухват ветровете на смяната за сърцата на тези, които не желаят да видят своето предприемачество, лимитирано от потребностите на плебса.
В резултат на тези нововъведения, е сложено началото на злополуката на Босфора от византийския император Юстиниан, който съвсем трансформира страната в пустиня, без каквито и да е нападения от прилежащите номади. Много от византийците, най-вероятно са се досещали за главната причина за икономическите разтърсвания. Ръждата на корупцията безусловно корозира мощната на външен тип страна във всичките й етажи. Инфекцията на алчността за пари прониква във всички пори на изглеждащия външно здрав държавен организъм.
Император Юлиан се пробва да се бори с този проблем, само че не съумява да реализира доста триумфи. Много провинции, под прикритието на промените, безусловно са ограбени от локалните царе, които не били доста покорни на Константинопол в интервалите на неговото намаляване. А в неговия залез стартират намерено да лавират и без особена битка да се предават на набиращата мощ османска страна.
Икономическата полза надвива над патриотичните усеща в забележителна част от ръководещите кръгове на Източноримската империя.
Възможно ли е било Византия да бъде избавена от някакво знамение? Да, можело е, в случай че всички нейни пластове, прослойки, групи на въздействие измежду самия хайлайф се бяха обединили незабавно в името на спасението на своята татковина. Но това, уви, при византийците, не се случва.
Социалното разслоение в края на Византия е пагубно. То е и измежду знатните люде, потънали в разкош, както и измежду възходящата маса на бързо обедняващите селяни и занаятчии. В самите трудови прослойки има разслоение и на фона на гладните тълпи се отличават късметлии от дребния и междинния бизнес, които живеят релативно добре. Но и те, както и другите, уверено се опълчват на аристокрацията, която в действителност единствено изсмуква всички запаси на страната.
В резултат на това общественото напрежение нараства. През 1345 година в Солун има действителна буржоазна гражданска война. Заелите за известно време властта зилоти, византийските леви, освободили селяните. Всички без изключение. Разбира се, това не се харесало на феодалните господари, в това число и на не най-богатите, които незабавно минали на страната на аристокрацията, с цел да си възвърнат статуквото.
Управляващите кръгове на Византия ловко употребяват разслоението по линията на благосъстоятелност и си играят с тези несъгласия. И те по този начин и не схващат, че по този метод и със личните си ръце подписват смъртната присъда на родната си Византия.
Част от ръководещия хайлайф, евентуално е предполагала какво ще се случи, само че е предпочела да подписа договорка зад тила на народа, а императора на другарски начала с бъдещите завоеватели. Още повече, че постоянно сменящите се корумпирани византийски служители подробно са следени от османската администрация и обилно й дават от ден на ден благоприятни условия да реализира дребен и междинен бизнес. Османците избират да не се намесват ненужно и не са раздразнени от другите типове подкупи.
Голяма част от бизнесмените нехае за ползите на страната не одобряват османците за нашественици, а персоналните им бизнес ползи са най-важни за тях. Разбира се, не всички предприемачески кръгове разсъждават по този начин, само че и те морално предават личната си татковина Византия.
Османският султан Мехмед ІІ Завоевателя е последният, който смазва Константинопол. Около век и половина, преди този момент, през 1204 година “вторият Рим ” пада под удара на западноевропейските кръстоносци и по този начин и не може да се възвърне след този удар.
В момента на завоюването на Константинопол от османците, всичко на което е можело да разчита последният византийски император, е или да бъде надвит, или сълзливо да съобщи прогнилата си страна. Османците, преди този момент са завзели тези страни, които биха могли да обезпечат на Византия същинска военна помощ. Под техните удари пада България, а след епичната борба за Косово Сърбия става марионетка в ръцете на султана. В резултат на това, тогавашният сръбски шеф Юрий Бранкович вместо да се бие дружно с византийците против общия им зложелател, поддържа войските на Мехмед ІІ Завоевателя.
Само след една година за “благодарност ” към своя обезверен съдружник, Мехмед ІІ Завоевателя нападна страната му. Сърбия елементарно е превзета от османците единствено пет години откакто Константинопол е завоюван от тях.
Загубили всичките си обичайни съдружници, византийските императори се пробват да търсят такива измежду античните си врагове. Заради това императорът Йоан VIII Палеолог даже стига до признание на действителното господство на Католическата над Православната черква, към която се придържа болшинството във Византия. И той освен признава това, а постанова това самопризнание на цялата страна. Следва още едно разединение във византийското общество, даже и измежду част от членовете на делегацията на тази страна, които под напън, подписват тази уния. В самата Византия забележителна част от обществото не приема това, тъй като му наподобява на вероотстъпническа договорка.
По времето на османския взлом на Константинопол, войските на западноевропейските монарси не бързат да му се притекат на помощ и да го избавят. Само венецианската флота се опита да стори това, както и някои генуезци. Онези, които са се заселили в по този начин нареченият квартал Галата, предават освен византийците, само че и личните си сънародници, като стартират най-безсрамно да оказват помощ на султана.
Ако е могла, Русия сигурно е щяла да се притече на помощ, по този начин както нееднократно го е правила за всички, които са потърпевши от турското господство. Но по това време страната към момента не се е освободила от игото на ордата. Има и друго, в случай че руснаците са били помогнали на византийците, те сигурно са щели да се сблъскат с ожесточената опозиция на западноевропейските страни, по този начин както се случва това нееднократно, започвайки от XVIII век.
Византия остава сама против мощен съперник и не може да издържи на натиска му. За три дни Константинопол е завзет и безусловно заровен под труповете на своите бранители и мирни поданици. След рухването на Византия Москва се трансформира в новия център на Православието. Така на бял свят се появява известната идея за “Третия Рим ”. С пророчеството, че “четвърти Рим ” няма да има.
(С дребни съкращения, превод за „ Труд ” Павел Павлов)
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ