Радостта от големите ни успехи в последната година трае дни,

Радостта от огромните ни триумфи в последната година трае дни, а свадите около тях - с месеци

Живеем във времена, които никога не са гладни. Историята на света и на България помни доста по-мрачни десетилетия. Днес имаме всичко належащо, с цел да градим, да мечтаем, да се гордеем. И все пак – народът е разтревожен, нервиран, сив, като че ли постоянно търсещ отговорен за личното си отчаяние.

На какво ли се дължи това национално отчаяние?

Нека се огледаме в спорта – едно от най-ярките огледала на една нация. В последните месеци спортната ни хроника би могла да наподобява като ария на триумфа, в случай че не беше упоритият рефрен на дребното, на разделянето, на „ българската работа “, както би споделил Иван Хаджийски.



Нашите волейболисти, момчетата, които ни накараха да крещим пред тв приемниците „ Българи юнаци! “, приключиха втори в света. У нас насладата, уви, търпя единствено една седмица. После пристигна абсурдът. Федерацията взема решение еднолично – идващото Европейско състезание, на което сме домакини, няма да е във Варна, както е било контрактувано, а в София.

Председателят Любо Ганев изяснява: „ В столицата залата е по-голяма, повече хора ще поддържат нашите. “ Варна отвръща: „ Ние се готвим две години! Това е изменничество. “ И ето – от герои, които сплотяват, още веднъж стигаме до обстановката лагер против лагер. Успехът е помрачен от дребнавостта.



Същият сюжет, различен род – щангите. Карлос Насар стана преди броени дни международен първенец. Само дни след златото към този момент не приказваме за върха му, а за абсурда към него. Федерацията не дала и лев за подготовка. Той се оправял със спонсори. От федерацията пък отвръщат: „ От екипа на Насар не желаят да подпишат контракт, имат изключителни искания. “ Отново – никой не посредничи. Никой не пита: „ Какво е нужно, с цел да има ред, бистрота, поддръжка? “

Футболът ни от дълго време е в безтегловност. Борбата, леката атлетика, даже олимпийските структури са парализирани от персонални упоритости и институционален безпорядък. Българският олимпийски комитет е огледало на парадокса – ръководен по едно и също време от две популярни дами, което на процедура значи, че не се ръководи от никого.



А спортният министър? Той е като фантом от остарял филм – появява се рядко, ненадейно, и изчезва преди някой да успее да му зададе въпрос. Няма визия, няма тактика, няма престиж. Неговата най-забележима функционалност като че ли е да не бъде забелязван.

И ето по този начин самолетът на българския спорт лети – без водач, без навигация, с вятъра на случайността за мотор. Отделните гении, обособените триумфи се появяват като светкавици в нощта – ярки, само че краткотрайни. А системата? Тя е все по този начин ръждясала от чиновническо безхаберие, персонални ползи и безконечната ни некадърност да работим в синхрон, в екип.

Може би по тази причина сме постоянно недоволни – тъй като надълбоко в себе си усещаме, че можем повече.

Може би по тази причина всеки триумф у нас приключва със скандал – тъй като не сме се научили да пазим постигнатото, да градим върху него.

А може би просто, както през предишния век писа Иван Хаджийски, ние още не сме се отърсили от онази особена национална линия, наречена „ българска работа “.