Аз съм мързелива майка. Освен това съм безгрижна егоистка!
Работата ми в детска градина ме срещна с доста деца, с най-различни характери и особености, само че няма да не помни едно момченце, което бе принуждавано от родителите си постоянно да изяжда всичко, което е сложено в чинията му, без значение дали му харесва или не.
В резултат на тези наставнически правила бе развило съществено хранително разстройство и не умееше да се храни единствено. То механично дъвчеше и прегръщаше всичко, което някой му поднасяше към устата и не бе в положение да направи собствен личен избор . Достатъчно бе да има някой, който да цялостни и да му подава лъжицата, а то дъвчеше и преглъщаше.
Веднъж го попитах: " Искаш ли овесена каша? "
Детето ми отговори: " Не ". Въпреки това стоеше против мен с отворена уста, готово да одобри следващата лъжица овесена каша, която в действителност не искаше да яде.
" Искаш ли още? " – попитах аз, вдигайки още веднъж лъжицата към устата му.
" Не " – отговори ми то, само че продължи да си отворя устата.
Тогава аз му споделих: " Ако не искаш или не ти харесва, не е нужно да го ядеш. "
Очите на детето се разшириха от изненада. То нямаше ни най-малка визия, че е допустимо да откаже , че въобще това е допустимо.
Веднъж осъзнало, че може да откаже да се храни по обвързване, детето стартира да пие единствено сокове, а след време стартира да яде единствено това, което му харесва. Постепенно, постепенно и мъчно това дете се научи въпреки всичко да прави свои лични избори и да ги декларира . Тогава отпадна и нуждата да бъде хранено от възрастен, тъй като храненето се трансформира в естествена потребност за него.
Аз съм прекомерно мързелива майка, с цел да храня децата си. Щом започнахме да ги слагаме на масата при възрастните, им връчих по една лъжица и ги оставих да се хранят сами. Това бе към първата им годинка. До година и половина те към този момент можеха да се хранят и с вилица.
Другата естествена човешка нужда, обвързвана с храненето е дефекацията. Момченцето, за което описах нагоре вършеше тази нужда в гащите. Съветът, който ни даде майка му, бе да го слагаме на гърнето на всеки два часа. Той не можеше да си показа , че може да каже, че може да иде до тоалетната и единствено, в случай че някой преднамерено не го заведе до там. То чакаше някой да го постави на гърне, а когато чакането бе прекомерно дълго, естествено той свършваше " работата " в панталоните и даже не се опитваше да ги смъкна по-късно или да помоли някой от личния състав да направи това.
