Незабравимите цитати от романа Птиците умират сами
Птиците умират сами е безсмъртна любовта история, която може да трогне всеки. Тя е паметна за нейната авторка Колийн Маккълоу, която е съумяла да покаже хубостта на любовта посредством слово.
Има една легенда за птичката, която пее единствено един път в живота си, само че по-сладко от всяко друго земно творение. Още щом напусне гнездото си, тя дири бодлив шубрак и няма покой, до момента в който не го откри. Тогава запява измежду безпощадните му клончета, притискайки гръд към най-дългия им и изострен шип, с цел да почине, извисена над своята мъка, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна ария, заплатена с живота. Но целият свят притихва, заслушан, и даже Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива единствено с цената на огромна болка… или най-малко по този начин е съгласно легендата.
Постепенно споменът за него поизбледня, както става с всички мемоари, даже и с тези, свързани с доста любов; като че ли в самите нас протича някакъв неволен лековит развой, който оздравява раните, макар обезверената ни решителност в никакъв случай да не забравим.
Обичаш ли хората – убиват те!
Онзи, който няма какво да губи, може да завоюва всичко, а човек без усеща не може да бъде засегнат.
Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отхвърли, даже то да ни кара да вием от болежка и да призоваваме гибелта. Такива сме и това е. Като в остарялата келтска легенда за птичката с бодил, забит в гърдите, която излива в ария сърцето си и умира. Защото не може другояче – нещо от вътрешната страна я тласка. А ние, хората, осъзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, само че въпреки да познаваме себе си, отново не можем да променим ориста си, нали? Всеки от нас пее своята ария, уверен, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и дори не се питаме за какво. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава.
Казваш, че ме обичаш, само че нямаш визия какво е любов; единствено редиш думи, които си научил наизуст, тъй като ти се коства, че звучат добре!
Защото единствено оня, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя.
Птичката с тръна в гърдите следва немилостив закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да почине, пеейки. Когато острият бодил я пронизва, тя не подозира, че я чака смърт; единствено пее и пее, до момента в който не ѝ останат сили да издаде нито тон повече. Но ние – когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И въпреки всичко го вършим. Все отново го вършим.
