В България расте skype–поколение
Проучването, което откри, че всяко четвърто дете у нас е с най-малко един родител на работа зад граница, е освен шокиращо, само че и ужасно. Масовата имиграция през миналите десетилетия сътвори обстановка, към която всички ние малко или доста се приобщихме, само че тя е неуместна. По време на прехода България се трансформира във фабрика за имигранти. Приятелят, комшийката, братовчедката, съученичката, вместо да се разхождат по улиците на нашия град, бързат по пътя си някъде в Гърция, Италия, Испания, Англия и Германия, Холандия. Рядко към този момент чуваме за тях, още по-рядко ги виждаме. Масовата имиграция 1990 2000 година сътвори българското skype –семейство. Създаде нация, напускана от своите най-млади и дееспособни хора – нещо като организъм с отворена вена, от която се излива кръв.
Пpeз пъpвoтo дeceтилeтиe oт влизaнeтo нa Бългapия в Eвpoпeйc?ия cъюз (EC) бългapcкитe eмигpaнти – гурбетчии изпратиха нaд 8 милиapдa eвpo в poдинaтa cи. Те не престават да изпращат пари, само че бъдещето на една страна зависи първо от нейните хора и след това място от парите.
Кой е пресметнал психичните и възпитателни последици на това всеобщо събитие? Никой. Но ние всички ще забележим контузиите на въпросното skype -поколение, когато стане пълнолетно и се влее в обществото и производството. Страна, в която всяко четвърто дете пораства без ежедневна топлота и майчина грижа, без бащина отбрана и надзор и не може да има положително бъдеще. Мислите в главите на дребните деца, които не израстват в естествени условия, са напряко плашещи.
Естествен постепенен развой е всяко потомство да се възпитава от идващото. Българчето на 2019 година обаче не научава за света от родените през 1989 година негови родители, от поколението на родените през 1958 година – това на бабите и дядовците. Така едно на четири деца живее и да се възпитава в България на Живков.
Възрастни хора, които съвсем нямат визия от актуалния свят, се наемат да възпитават деца, които би трябвало да оцелеят в комплицираното и електронно международно село на 2030 година Хора, които са живели в затворено общество без контакт с външния свят зад граница, които не могат да вдървен функционалността на компютъра и терминологията на младежа, могат ли да бъдат потребни на децата, които отглеждат?
Разбира се, дядовците и бабите гледат децата с грижи и любов, само че това не е задоволително. Тези деца изпитват едно непрекъснато възприятие на липса и един безусловно понятен комплекс по отношение на другите техни връстници, които живеят с родителите си. Всички тези неща в миналото ще дадат забележим резултат.
Не желая да предизвикам възприятие за виновност у стотиците хиляди родители, които са оставили децата си в България. Те работят непрекъснато в чужбина, с цел да им изпратят пари. Не оборвам техните положителни планове, нито тяхната битка, само че техните чеда към този момент вървят по пътища, които те като родители изобщо не могат да си показват. Научени сме на лесните приказки за отговорността на страната, само че първо ние, техните родители би трябвало да проявим отговорност към тях.
Ако през 1990 година беше разумно да се излива емигрантска вълна от България в чужбина заради стопански аргументи, то през 2018 година това към този момент не важи. Нашата страна е в стопански напредък. Бизнесът се развива. Защо един българин би трябвало да живее в Гърция, където надниците са ниски, а цените високи, когато може да откри работа в България, където о противоположното? Защо би трябвало да оставя децата си на бабата и да търси работа в Атина, когато в София работодателите търсят служащи, само че не намират?
За страдание, поколението българи, отпътували в чужбина, в зората на демокрацията не престават да пазят загатна за предходната България? Те не са разбрали, че страната им се трансформира, че е заличила огромна част от разликата, изключително спрямо Южна Европа, в която обитаваме.
Продължаваме като народ да страдаме от синдрома на чуждопоклонничеството, обвързван със остарелия комунистически режим. Тази жадност, която изпитвахме в миналото да излезем от нашите граници и да отидем там, където има светлини, витрини, живот, консумация, независимост, продължава да съществува надълбоко в нашето ДНК. Продължаваме да култивираме лъжливата заблуда, че положителният живот се намира на всяко друго място в света, само че не и в нашата татковина. Това е излишък от предишното, който не желаеме да преодолеем.
България се готви да внася работна ръка заради липса на такава, а самите българи отхвърлят да се завърнат в своята татковина. Гръцките бизнесмени или пенсионери идват в страната ни за работа и по-добър живот, до момента в който българите остават да живеят в Гърция, която продължава да се намира в стопански провал.
Родителите виждат децата си през skype, а когато се върнат в България, ще ги посрещнат чужденци. Защото техните деца знаят, че родителите им са избрали някоя непозната страна и надълбоко в себе си считат, че тя е по-добра от тяхната. Напускаме родината си и по-късно я упрекваме, че няма живот в нея. Ако българите не се върнат в България, няма да се съживят улиците и магазините, тъй като живот има там, където има хора…
Празниците на дребната Натали
Малката Натали, чиято майка е на гурбет в Гърция, вечеря с баба си и татко си на всички коледни и новогодишни празници. След всяка вечеря таткото включва компютъра и настанява пред монитора с 5-годишната си щерка. На skype чакат „ зеленото кръгче “, което да покаже, че мама е на линия. Следват дълги диалози от 1000 км разстояние. Докато траят те, баба си поплаква. Така честват децата в skype-семействата на гурбетчиите…
Пpeз пъpвoтo дeceтилeтиe oт влизaнeтo нa Бългapия в Eвpoпeйc?ия cъюз (EC) бългapcкитe eмигpaнти – гурбетчии изпратиха нaд 8 милиapдa eвpo в poдинaтa cи. Те не престават да изпращат пари, само че бъдещето на една страна зависи първо от нейните хора и след това място от парите.
Кой е пресметнал психичните и възпитателни последици на това всеобщо събитие? Никой. Но ние всички ще забележим контузиите на въпросното skype -поколение, когато стане пълнолетно и се влее в обществото и производството. Страна, в която всяко четвърто дете пораства без ежедневна топлота и майчина грижа, без бащина отбрана и надзор и не може да има положително бъдеще. Мислите в главите на дребните деца, които не израстват в естествени условия, са напряко плашещи.
Естествен постепенен развой е всяко потомство да се възпитава от идващото. Българчето на 2019 година обаче не научава за света от родените през 1989 година негови родители, от поколението на родените през 1958 година – това на бабите и дядовците. Така едно на четири деца живее и да се възпитава в България на Живков.
Възрастни хора, които съвсем нямат визия от актуалния свят, се наемат да възпитават деца, които би трябвало да оцелеят в комплицираното и електронно международно село на 2030 година Хора, които са живели в затворено общество без контакт с външния свят зад граница, които не могат да вдървен функционалността на компютъра и терминологията на младежа, могат ли да бъдат потребни на децата, които отглеждат?
Разбира се, дядовците и бабите гледат децата с грижи и любов, само че това не е задоволително. Тези деца изпитват едно непрекъснато възприятие на липса и един безусловно понятен комплекс по отношение на другите техни връстници, които живеят с родителите си. Всички тези неща в миналото ще дадат забележим резултат.
Не желая да предизвикам възприятие за виновност у стотиците хиляди родители, които са оставили децата си в България. Те работят непрекъснато в чужбина, с цел да им изпратят пари. Не оборвам техните положителни планове, нито тяхната битка, само че техните чеда към този момент вървят по пътища, които те като родители изобщо не могат да си показват. Научени сме на лесните приказки за отговорността на страната, само че първо ние, техните родители би трябвало да проявим отговорност към тях.
Ако през 1990 година беше разумно да се излива емигрантска вълна от България в чужбина заради стопански аргументи, то през 2018 година това към този момент не важи. Нашата страна е в стопански напредък. Бизнесът се развива. Защо един българин би трябвало да живее в Гърция, където надниците са ниски, а цените високи, когато може да откри работа в България, където о противоположното? Защо би трябвало да оставя децата си на бабата и да търси работа в Атина, когато в София работодателите търсят служащи, само че не намират?
За страдание, поколението българи, отпътували в чужбина, в зората на демокрацията не престават да пазят загатна за предходната България? Те не са разбрали, че страната им се трансформира, че е заличила огромна част от разликата, изключително спрямо Южна Европа, в която обитаваме.
Продължаваме като народ да страдаме от синдрома на чуждопоклонничеството, обвързван със остарелия комунистически режим. Тази жадност, която изпитвахме в миналото да излезем от нашите граници и да отидем там, където има светлини, витрини, живот, консумация, независимост, продължава да съществува надълбоко в нашето ДНК. Продължаваме да култивираме лъжливата заблуда, че положителният живот се намира на всяко друго място в света, само че не и в нашата татковина. Това е излишък от предишното, който не желаеме да преодолеем.
България се готви да внася работна ръка заради липса на такава, а самите българи отхвърлят да се завърнат в своята татковина. Гръцките бизнесмени или пенсионери идват в страната ни за работа и по-добър живот, до момента в който българите остават да живеят в Гърция, която продължава да се намира в стопански провал.
Родителите виждат децата си през skype, а когато се върнат в България, ще ги посрещнат чужденци. Защото техните деца знаят, че родителите им са избрали някоя непозната страна и надълбоко в себе си считат, че тя е по-добра от тяхната. Напускаме родината си и по-късно я упрекваме, че няма живот в нея. Ако българите не се върнат в България, няма да се съживят улиците и магазините, тъй като живот има там, където има хора…
Празниците на дребната Натали
Малката Натали, чиято майка е на гурбет в Гърция, вечеря с баба си и татко си на всички коледни и новогодишни празници. След всяка вечеря таткото включва компютъра и настанява пред монитора с 5-годишната си щерка. На skype чакат „ зеленото кръгче “, което да покаже, че мама е на линия. Следват дълги диалози от 1000 км разстояние. Докато траят те, баба си поплаква. Така честват децата в skype-семействата на гурбетчиите…
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ