Пропаст дели любовта и омразата. В моя случай обаче това

Пропаст дели любовта и омразата. В моя случай обаче това се оказа илюзия. Не можех да понасям ироничната му усмивка, с която всякога ме гледаше.

И високомерния взор - като че ли съм по-долно равнище, надалеч от неговото. Лошото е, че имах нещастието да го срещам всеки ден. Освен че следвахме в един и същи институт и се засичахме на някои лекции, живеехме и един против различен. Прозорците ни безусловно гледаха един в различен като хищно впили се в съперника очи. На всичко от горната страна той мразеше завесите. И обичаше да се разхожда гол в жилището си. Като че ли преднамерено ме предизвикваше, знаейки, че няма по какъв начин да не го видя. Изглежда му доставяше наслаждение да ме нервира.

Казваше се Константин. Не бе някакъв необикновен красавец, само че притежаваше такава харизма, която го правеше неудържим - и за двата пола. Не в библейския смисъл, а като въздействие върху хората. Влияние, което постигаше, без доста да се старае. Достатъчна бе появяването му, с цел да се събере навалица от жужащи фенове. Аз ги назовах точно фенове, за-щото в очите им грееше същинско страхопочитание. Все едно пред тях стоеше някакъв кумир, който благосклонно им даваше късмет да се допрян и поддържат връзка с него. Такъв бе Константин.

Дълго време търпях присмеха, с който ме гледа, до момента в който един ден просто не устоях и му заявих в прав текст какво мисля за самовлюбеното му държание. Говорих, приказвах, приказвах..., а той продължаваше да ме гледа с тънка усмивчица. Ах, какъв брой я мразех!

- Свърши ли? - сподели на финала с дълбокия си, сетивен глас.

Ако бях от армията влюбени в него последователки, несъмнено щях да се подмокря от неспокойствие. Но аз го мразех. Както и той мен, апропо. Как другояче да обясня метода, по който ме гледаше, щом се срещнехме? Защо? На този въпрос към този момент нямах отговор. Нищо не му бях направила, даже не бяхме съперници в региона, в която учехме.

Този вербален конфликт сред нас бе предстоящ - най-малко от мен. Рано или късно, трябваше да застанем очи в очи -като прозорците ни, и да изясним връзките си. Само че от моята дрънканица нямаше резултат. Само този негов въпрос, който увисна във въздуха сред нас.

Константин просто се усмихна и... отмина. Вътрешно кипях от гняв.
Ето че се случи това, от което се опасявах. Както споделих, с Константин имахме някои взаимни лекции. В края на следването ни, се наложи да работим по групи върху заложени планове. Професорът ни разпредели дружно, обяснявайки на висок глас, че като гледа искрите сред нас, няма метод това да не докара до най-малко едно потребно късо съединяване в името на физиката.

Горкият! Зле беше разтълкувал искрите. Не бяха подбудени от привличане, а от тъкмо противоположното възприятие. Не знам дали измежду всички студенти имаше двама, които толкоз да не се харесват и неприкрито да показват омразата си.

За страдание нямаше опция. Трябваше да стиснем зъби и да се опитаме да работим дружно.

От това зависеха доста неща - и за мен, и за него. Така че бе време да „ заровим томахавките “ и да създадем компромис. Лошото бе, че трябваше да се поносим най-малко няколко месеца.

Общуването с Константин се оказа по-сложно, в сравнение с чаках. Той направи толкоз неосезаем компромис, че даже не знам дали можеше да го броя за подобен. За моя наслада обаче към нас се причисли неговият най-хубав другар. А Борето беше напълно друга бира. Шегобиец, постоянно ухилен, подготвен постоянно
за развлечение. Той бе всичко, което човек можеше да чака от другар. Неусетно се трансформира и в мой най-хубав другар.

А месец по-късно сред мен и Борето пламна пристрастеност, каква-то единствено в романите разказват. Константин стана тъмен и въобще не правеше опити да крие повече иронията си. На моменти даже бе прекомерно безсрамен.

Връзката ми с Борето обаче цъфтеше. А аз добих храброст и на няколко пъти злостно засичах Константин, когато опитваше да се заяде с мен за следващ път.

Омразата сред нас доближи такова равнище, че една вечер, инцидентно или не, забравих да пусна завесите на моята стая, давайки му опция да се наслаждения на някои горещи подиуми сред мен и неговия другар.

Наближаваше последният период за предаване на плановете. С Константин бяхме до на никое място. Но се успокоявах, че виновността не е единствено моя, а и на двамата. И двамата ставахме от ден дневно все по-мрачни. Добре че бе любовта с Борето - ярък лъч в живота ми.

Но лъчът ненадейно угасна. Просто Борето си откри по-интересен обект. В смешки и закачки ми изясни, че по този начин е в живота - всички хубави работи рано или късно свършват. Дори не направи опит да ми се извини, считаше го за напълно задоволително.

Стиснах зъби и сдържах сълзите си. Не желаех да му демонстрирам какъв брой ме е наранил. Не че щеше да му направи усещане. За него животът бе безконечен празник, цялостен с смешки и занимания.

Самоконтролът ми завърши сега, в който се изправих пред мрачния Константин. Сълзите потекоха като река от очите ми. Хлипайки съумях единствено да му кажа, че всичко сред мен и Борето свърши, и че приятелят му е... Хайде, няма да пиша тази нецензурна дума.

Още по-изненадваща развръзка!

И в този трагичен за мен миг, Константин направи непредвиденото. Без да
споделя и дума, ме придърпа към себе си, прегърна ме нежно и ме остави да напоя със сълзи ризата на рамото му. Нищо не сподели, единствено ме утешаваше.

След като се наплаках, с подпухнали очи пробвах да му благодаря. Но не намирах точните думи. Всичко, което мислех да кажа, щеше да звучи неуместно. Та нали бяхме врагове?

И в този момент се случи нещо още по-изненадващо, което ме остави без мирис. Константин погали нежно мократа ми буза и впи буйно устни в моите. Това бе... най-горещата целувка, която в миналото съм получавала. Ако не ме държеше крепко в прегръдката си, несъмнено щях да се срина на земята -толкова ми бяха омекнали краката.

Тази история приключи в действителност красиво. Оказа се, че зад маските, които и двамата си бяхме наложили да носим от години, се крие нещо друго. Моят зложелател се оказа най-хубавият ми другар. Нещо повече - това бе мъжът, за който бях мечтала цялостен живот.

Прав бе остарелият професор. Вече не се постанова да спускам завесите на жилището си. Но пък той постави пердета на неговото. Все отново нямахме желание от отсрещните жилища да ни следят. А зад завесите се случваше нещо в действителност доста горещо.