Д-р Захари Зарков, началник на сектор „Психично здраве” към НЦОЗА пред „Труд”: Една пета от нацията е с психични проблеми
Програма на Центъра понижава самоубийствата
Д-р Захари Зарков приключва медицина през 1997 година, а от 2005 година е експерт психиатър. Работил е като психиатър в поделение към МБАЛ-Монтана и в Университетската клиника на УМБАЛ ”Александровска ”. Има ползи и опит в терапия на афективни и тревожни разстройства, преодоляване на рецесии, водене на профилактика при депресии и шизофрения. В момента е шеф бранш „ Психично здраве ” в Национален център по публично здраве и разбори и зам.-ръководител на план „ Подобрени услуги за психологично здраве ”.
– Д-р Зарков, какъв % от хората страда от някаква форма на психологично разстройство?
– Много мъчно е да се каже какъв брой хора имат сега симптоматика на някаква психологична рецесия. Предишното ни изследване от 2007 година сподели, че към 19,5% от българската популация в някакъв стадий от живота си имат постоянно срещано психиатрично разстройство. Това са тревожните и депресивните разстройства. И тук не са включени деменция, шизофрения, биполярна болест. Последните ни данни от 2017-а демонстрират понижаване на тревогите и депресиите на 14,5% и оживление на процентите вътре, при самите заболявания. Това е добре спрямо 2007 година, само че не е цялата психиатрична картина за жалост. Има 1-2% хора с шизофрения, настрана са деменциите, личностовите разстройства, епилепсиите и така нататък Може да се каже, че към една пета от нацията ни има психиатрични проблеми.
– Според последното изследване на Националния център по публично здраве и разбори обаче българинът дава относително висока самокритика на психологичното си здраве. Доколко реалистично е това?
– Интервюто не е самооценъчно, то се организира от анкетьор и върви по особено направен и структуриран въпросник. Т.е. не се попълня анкета и интервюираните не правят оценка сами себе си. Въпросникът се назовава Съставно интернационално диагностично изявление и в него има както очевидни, по този начин и скрити въпроси. Резултатите демонстрират, че българинът недооценява обстановката към психологичното си здраве, не си дава и задоволително ясна сметка какво се има поради под понятията психологично здраве и качество на живот. Ако пък схваща, прикрива някакъв проблем, тъй като счита, че с неприличен, тъй като има стигма.
– Това ли е повода да се усеща българинът дискомфортно във връзка с лечението при психиатър или психолог?
– Все повече хора стартират да се обръщат при потребност към подобен експерт. Особено младежи, които имат прочувствен проблем, обвързван с обич, разлъка, фамилни връзки. Професионалната психична и психиатрична помощ се търси все по-често у нас, само че до неотдавна не беше по този начин. Това се отнася най-много за хората във възрастовата група 25-55, които са интензивно работещи и които осъзнават, че проблемите им не са неврологични или кардиологични. Данните от първото изследване посочваха, че единствено 20% от имащите потребност, са получили помощ и едвам 5% от тях са се съветвали с психиатър, а останалите – с други експерти. Това е единствено една пета от всички, които са се нуждаели. Една от аргументите е психиатричната стигма и е доста мъчно, изключително по-възрастните хора, да бъдат уверени в потребността от професионална психиатрична помощ. Има и хора, които вместо това са потърсили други медицински експерти, а сред 4 и 6% са избрали нетрадиционни способи. По-лесно е да се повярва на магичното, на ирационалното. Това отсрочва решението на казуса, губи се време.
– В последния отчет на Европейската психиатрична асоциация за България се показва, че психиатричните грижи са пред срив поради недофинансиране на бранша, дефицит на човешки запас, погазват се съществени човешки права на пациентите, изискванията в психиатриите са тежки и така нататък Как бихте коментирали това?
– Това се отнася за психиатричните стационари – държавните психиатрии и центровете за психологична помощ, които имат леглова база. Те фактически не са в положително положение, липсват им запаси, не са обезпечени кадрово и това се знае. Държавата и Министерството на здравеопазването са тези, които би трябвало да обезпечат условия за естественото действие на тези стационари. Но липсва воля за решаването на казуса. Единствено за психиатрия няма нито една клинична пътека. Амбулаторната психиатрията не е пред срив, само че не е задоволителна. Има потребност от добре оборудвани и работещи стационари. В отчета има 20 рекомендации и в случай че се изпълнят даже единствено половината, нещата ще тръгнат по-добре. Няма рекомендация за закриване на кревати и психиатрии, а в противен случай – да се назначи повече личен състав, да се вдигнат заплатите, с цел да стане специалността по-привлекателна, да се вкара в допълнение образование на личния състав, да се основат рехабилитационни стратегии в стационарите, където са тежките случаи като шизофрения, тежка биполярна болест, деменция и пациентите, които са рискови за близките или за себе си. Много работа има за извършване в този бранш.
– Има ли отчетът някакъв санкциониращ механизъм, какво следва оттук насетне?
– Не, няма. Но в случай че желаеме да сме европейци, би трябвало да се съобразим с него. Министерството на здравеопазването е поело ангажимент в лицето на зам.-министрите да се работи за решение на проблемите. До огромна степен казусът е и в честата промяна на министри и работата на парче. Отделно приоритет за министерството са най-вече лечебните заведения, диализните центрове и така нататък и по този начин то се трансформира в министерство на заболяването. Приоритет би трябвало да е предварителната защита на заболяванията, средства би трябвало да се дават за опазването на здравето, освен за лекуване, с цел да е в действителност министерство на опазването на здравето.
– Кои проблеми са най-наболели във връзка с хората със зависимост/и?
– Проблемът със зависимостите също е сериозен, още повече, че става въпрос за младежи. Ако приказваме за тежките зависимости, има метадонови стратегии и те са налични. Ако приказваме обаче за зависимости към алкохол и никотин, там нещата са по-постни. Има една клиника в Суходол и тя не в положително положение. Организират се и групи за взаимопомощ. Зависимостта се лекува с психотерапия. В България обаче закон за психотерапията няма. При нея има правила, които би трябвало да се съблюдават, само че това не е регламентирано у нас.
– Каква е честотата на зависимостите у нас?
– Наше проучване през 2007 година демонстрира, че 3,3% от хората имат взаимозависимост (към алкохол или друга субстанция). Според данните от 2017 година 4,76% злоупотребяват с нещо.
– По какви изследвания се работи сега?
– Работихме три години по огромен норвежки план, който включваше образование на общопрактикуващи лекари, психолози и обществени служащи за разкриване на тревога и депресии, направихме обществена акция за проблемите на психологичното здраве и разработихме осведомителна система за самоубийствата. Обучихме 1700 души в четири от шестте статистически района на страната – Югозападен, Южен Централен, Югоизточен и Североизточен. Останаха необучени експертите от Северен Централен и Северозападен район – Плевен, Враца, Монтана и други Идеята беше да забележим – на база данните за самоубийства и суицидни опити – има ли смисъл да образоваме джипита, психолози и обществени служащи да откриват в точния момент тревога и меланхолия. Анализите, с които ни оказват помощ сътрудници от Норвежкия институт по публично здраве, демонстрират, че броят на хората, умряли вследствие на самоубийство, е намалял в тези четири района спрямо останалите два. Данните са настоящи и ще продължим да ги проучваме. Те демонстрират, че има смисъл да се работи в тази посока, тъй като броят на умиранията понижава в районите, където има подготвени експерти.
Д-р Захари Зарков приключва медицина през 1997 година, а от 2005 година е експерт психиатър. Работил е като психиатър в поделение към МБАЛ-Монтана и в Университетската клиника на УМБАЛ ”Александровска ”. Има ползи и опит в терапия на афективни и тревожни разстройства, преодоляване на рецесии, водене на профилактика при депресии и шизофрения. В момента е шеф бранш „ Психично здраве ” в Национален център по публично здраве и разбори и зам.-ръководител на план „ Подобрени услуги за психологично здраве ”.
– Д-р Зарков, какъв % от хората страда от някаква форма на психологично разстройство?
– Много мъчно е да се каже какъв брой хора имат сега симптоматика на някаква психологична рецесия. Предишното ни изследване от 2007 година сподели, че към 19,5% от българската популация в някакъв стадий от живота си имат постоянно срещано психиатрично разстройство. Това са тревожните и депресивните разстройства. И тук не са включени деменция, шизофрения, биполярна болест. Последните ни данни от 2017-а демонстрират понижаване на тревогите и депресиите на 14,5% и оживление на процентите вътре, при самите заболявания. Това е добре спрямо 2007 година, само че не е цялата психиатрична картина за жалост. Има 1-2% хора с шизофрения, настрана са деменциите, личностовите разстройства, епилепсиите и така нататък Може да се каже, че към една пета от нацията ни има психиатрични проблеми.
– Според последното изследване на Националния център по публично здраве и разбори обаче българинът дава относително висока самокритика на психологичното си здраве. Доколко реалистично е това?
– Интервюто не е самооценъчно, то се организира от анкетьор и върви по особено направен и структуриран въпросник. Т.е. не се попълня анкета и интервюираните не правят оценка сами себе си. Въпросникът се назовава Съставно интернационално диагностично изявление и в него има както очевидни, по този начин и скрити въпроси. Резултатите демонстрират, че българинът недооценява обстановката към психологичното си здраве, не си дава и задоволително ясна сметка какво се има поради под понятията психологично здраве и качество на живот. Ако пък схваща, прикрива някакъв проблем, тъй като счита, че с неприличен, тъй като има стигма.
– Това ли е повода да се усеща българинът дискомфортно във връзка с лечението при психиатър или психолог?
– Все повече хора стартират да се обръщат при потребност към подобен експерт. Особено младежи, които имат прочувствен проблем, обвързван с обич, разлъка, фамилни връзки. Професионалната психична и психиатрична помощ се търси все по-често у нас, само че до неотдавна не беше по този начин. Това се отнася най-много за хората във възрастовата група 25-55, които са интензивно работещи и които осъзнават, че проблемите им не са неврологични или кардиологични. Данните от първото изследване посочваха, че единствено 20% от имащите потребност, са получили помощ и едвам 5% от тях са се съветвали с психиатър, а останалите – с други експерти. Това е единствено една пета от всички, които са се нуждаели. Една от аргументите е психиатричната стигма и е доста мъчно, изключително по-възрастните хора, да бъдат уверени в потребността от професионална психиатрична помощ. Има и хора, които вместо това са потърсили други медицински експерти, а сред 4 и 6% са избрали нетрадиционни способи. По-лесно е да се повярва на магичното, на ирационалното. Това отсрочва решението на казуса, губи се време.
– В последния отчет на Европейската психиатрична асоциация за България се показва, че психиатричните грижи са пред срив поради недофинансиране на бранша, дефицит на човешки запас, погазват се съществени човешки права на пациентите, изискванията в психиатриите са тежки и така нататък Как бихте коментирали това?
– Това се отнася за психиатричните стационари – държавните психиатрии и центровете за психологична помощ, които имат леглова база. Те фактически не са в положително положение, липсват им запаси, не са обезпечени кадрово и това се знае. Държавата и Министерството на здравеопазването са тези, които би трябвало да обезпечат условия за естественото действие на тези стационари. Но липсва воля за решаването на казуса. Единствено за психиатрия няма нито една клинична пътека. Амбулаторната психиатрията не е пред срив, само че не е задоволителна. Има потребност от добре оборудвани и работещи стационари. В отчета има 20 рекомендации и в случай че се изпълнят даже единствено половината, нещата ще тръгнат по-добре. Няма рекомендация за закриване на кревати и психиатрии, а в противен случай – да се назначи повече личен състав, да се вдигнат заплатите, с цел да стане специалността по-привлекателна, да се вкара в допълнение образование на личния състав, да се основат рехабилитационни стратегии в стационарите, където са тежките случаи като шизофрения, тежка биполярна болест, деменция и пациентите, които са рискови за близките или за себе си. Много работа има за извършване в този бранш.
– Има ли отчетът някакъв санкциониращ механизъм, какво следва оттук насетне?
– Не, няма. Но в случай че желаеме да сме европейци, би трябвало да се съобразим с него. Министерството на здравеопазването е поело ангажимент в лицето на зам.-министрите да се работи за решение на проблемите. До огромна степен казусът е и в честата промяна на министри и работата на парче. Отделно приоритет за министерството са най-вече лечебните заведения, диализните центрове и така нататък и по този начин то се трансформира в министерство на заболяването. Приоритет би трябвало да е предварителната защита на заболяванията, средства би трябвало да се дават за опазването на здравето, освен за лекуване, с цел да е в действителност министерство на опазването на здравето.
– Кои проблеми са най-наболели във връзка с хората със зависимост/и?
– Проблемът със зависимостите също е сериозен, още повече, че става въпрос за младежи. Ако приказваме за тежките зависимости, има метадонови стратегии и те са налични. Ако приказваме обаче за зависимости към алкохол и никотин, там нещата са по-постни. Има една клиника в Суходол и тя не в положително положение. Организират се и групи за взаимопомощ. Зависимостта се лекува с психотерапия. В България обаче закон за психотерапията няма. При нея има правила, които би трябвало да се съблюдават, само че това не е регламентирано у нас.
– Каква е честотата на зависимостите у нас?
– Наше проучване през 2007 година демонстрира, че 3,3% от хората имат взаимозависимост (към алкохол или друга субстанция). Според данните от 2017 година 4,76% злоупотребяват с нещо.
– По какви изследвания се работи сега?
– Работихме три години по огромен норвежки план, който включваше образование на общопрактикуващи лекари, психолози и обществени служащи за разкриване на тревога и депресии, направихме обществена акция за проблемите на психологичното здраве и разработихме осведомителна система за самоубийствата. Обучихме 1700 души в четири от шестте статистически района на страната – Югозападен, Южен Централен, Югоизточен и Североизточен. Останаха необучени експертите от Северен Централен и Северозападен район – Плевен, Враца, Монтана и други Идеята беше да забележим – на база данните за самоубийства и суицидни опити – има ли смисъл да образоваме джипита, психолози и обществени служащи да откриват в точния момент тревога и меланхолия. Анализите, с които ни оказват помощ сътрудници от Норвежкия институт по публично здраве, демонстрират, че броят на хората, умряли вследствие на самоубийство, е намалял в тези четири района спрямо останалите два. Данните са настоящи и ще продължим да ги проучваме. Те демонстрират, че има смисъл да се работи в тази посока, тъй като броят на умиранията понижава в районите, където има подготвени експерти.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ