Урокът от катедралата на Дан Браун в Рослин
Проф. Любомир Халачев
Когато приказваме за ремонтите, неизбежно опираме до диалог за майсторлъка. Особено разбиране, което в нашия обичай е придобило смисъла на извънредно значимо за живота ни умеене. Разбира се, всичко това си има смисъл.
В доста европейски страни
понятието „ занаятчия “ не съществува
в актуалния език, тъй като е сменено от понятието „ лиценз “ или „ тапия “- тапия за водопроводчик, за стругар, зидаро-мазач, механик, строител с друга подготовка, шивач, електротехник и така нататък и тъй наречените Обществото в тези страни е решило, че най-удобно в сходни случаи е да създадеш орган, който да дава удостоверения на тези младежи, които желаят да си изкарват хляба със умелост на ръцете и умения в разнообразни сфери. Идеята е прелестна и тя дава доста положителни резултати в тези страни, в които се практикува. Подобна процедура е съществувала и в България - припомнете си разказите на Николай Хайтов за това по какъв начин се е ставало занаятчия през 20-те години на предишния век.
Но кажете ми по какъв начин през днешния ден да следим кой защо дава дипломи? Как да следим дали вярно се раздават
дипломите за зидаро-мазач или водопроводчик
откакто дипломи за професори, доктори на науките и, несъмнено, свидетелства за ръководство на МПС се дават даже когато (в някои случаи) въпросните претенденти не могат добре да четат. Не става дума за професорите, несъмнено, те могат добре да четат, само че не всеки път могат добре да пишат. Но, това е проблем на тези, които са им дали дипломите и на тези, които са им повярвали и са ги назначили на съответното работно място, като са приели за същински съответните дипломи.
Нашата паника стартира от момента, в който разберем, че един ремонт или един градеж е неприятно изработен. Хвърлени са милиони левове, труд, време, очаквания – и всичко е на вятъра. Защо? Няма смисъл да търсим законови нормативи, административни решения или нарушавания, тъй като проблемите са в неприятната работа на служащите или по-точно в неналичието на класическите умения.
Ще дам образец с катедралата в Рослин, по-известна като катедралата, в която се развива романът на Дан Браун „ Шифърът на Леонардо “. След като към тази катедрала беше възбуден голям интерес (между другото това е образец и за нашите специалисти по културен туризъм) и милиони туристи започнаха да я посещават, се стартира огромна реорганизация на всички каменни колони, фигури, витражи и фрески. От кого се правеха тези поправки? От майсторите, които към момента съществуват в модерната и високо развита Англия. Която, апропо, доста държи на запазването на майсторлъка в такива „ демодирани “ специалности като дърводелец, майстор- железар, занаятчия на кожени произведения (като съоръжение за коне), каменоделец и др.под.
Има специфични учебни заведения за сходни специалности
както има и доста младежи, които са родени със качества да работят с ръцете си и да основават неща, които са изключително нужни на хората. Държавата се грижи посредством многочислени камари за узаконяване на уменията на тези младежи. Тези умения се удостоверяват изключително строго - няма опция да минеш „ по втория метод “. Когато каните водопроводчик у дома, вие първо желаете да видите неговия лиценз - и по-късно му се доверявате.
У нас за жалост, както към този момент писах, от ден на ден и повече се насажда у младежите отвращение за упражняване на такива специалности. При това не става дума единствено за пари, тъй като тази работа е добре платена. Става дума за прословутото „ учи, с цел да не работиш “. В едно учебно заведение в дребен град попитах една майка какви умения желае да има нейният наследник. Тя ми отговори решително: „ Да знае британски и компютър “. Попитах я за каква специалност го готви, а тя ми отговори (вече не доста уверено): „ Ами, каквото желае, да замине на Запад и там… каквото реши. “ Вярно е, че в по-големите и по-развити стопански системи пазарът на труда е по-обещаващ, само че и там не взимат хора просто по този начин, тъй като имат огромен копнеж. У нас към този момент с една търсена специалност (в която се работи с ръцете) може да се печели добре. При това не е нужно да учиш пет години нещо, което очевидно не ти се удава единствено и единствено с цел да имаш „ висше обучение “. Знае се, че има такива университети, които одобряват всеки искащ.
В същото време у нас, както и на всички места, се раждат
деца, които имат избрани умения
сръчни са, изпитват наслаждение да работят с ръцете си и да основават нещо материално. Само че някой би трябвало въпреки всичко да ги научи. Ние унищожихме техникумите, професионалните учебни заведения, всички форми на трудово образование. Сега се опитваме да въведем някаква „ дуална “ форма - като че ли думите колеж и професионално учебно заведение към този момент са мръсни думи.
Но, тъй като започнахме да приказваме за ремонтите, да приключим с това поле на активност, което изпитва голяма потребност от положителни майстори. Тези служащи, които павират улиците (дори с жълтите павета), които вършат тротоарни плочки, които поставят бордюри и вършат всякаква строителна работа, доста рядко са приключили някакво особено учебно заведение или профилирани курсове за образование в специалността. В множеството случаи идват в София, тъй като тука има повече работа и като гледат по какъв начин работят майсторите, последователно се учат. Като последица от това - всички поправки в София (а може би и в другите огромни градове) през последните десетилетия се вършат по два пъти и даже по три пъти. Виждал съм по какъв начин работят младите служащи, по какъв начин се мъчат да създадат нещо, което не знаят по какъв начин се прави и по-късно виждаме какво остава след тях. Разходете се по улица „ Витоша “- там не минават коли, танкове или тежки камиони. Само пешеходци. Но няма квадратен метър, в който да няма хлътнала или счупена тротоарна плочка. При тази панорама се запитвам: „ Защо през днешния ден, откакто пътуваме към Космоса, не можем да сложим
хубави тротоарни плочки
А по какъв начин са ги слагали античните римляни, че стоят към този момент две хиляди години! “ Наистина въпрос, върху който можем да се замислим. Отговорът не е комплициран - тези майстори първо дълго са се учили. И то от майстори, които също на собствен ред са се учили от майстори.
Днес ние прекъснахме веригата на това образование с вярата, че тези специалности към този момент ще се правят от машини. Даже някои си мечтаят да видят скоро в работата върху тротоарните плочки въздействието на изкуствения разсъдък. Само че както разбирате, това скоро няма да стане.
А ние през това време вървим и се спъваме по тротоарните плочки.
В двайсет и първи век!
Когато приказваме за ремонтите, неизбежно опираме до диалог за майсторлъка. Особено разбиране, което в нашия обичай е придобило смисъла на извънредно значимо за живота ни умеене. Разбира се, всичко това си има смисъл.
В доста европейски страни
понятието „ занаятчия “ не съществува
в актуалния език, тъй като е сменено от понятието „ лиценз “ или „ тапия “- тапия за водопроводчик, за стругар, зидаро-мазач, механик, строител с друга подготовка, шивач, електротехник и така нататък и тъй наречените Обществото в тези страни е решило, че най-удобно в сходни случаи е да създадеш орган, който да дава удостоверения на тези младежи, които желаят да си изкарват хляба със умелост на ръцете и умения в разнообразни сфери. Идеята е прелестна и тя дава доста положителни резултати в тези страни, в които се практикува. Подобна процедура е съществувала и в България - припомнете си разказите на Николай Хайтов за това по какъв начин се е ставало занаятчия през 20-те години на предишния век.
Но кажете ми по какъв начин през днешния ден да следим кой защо дава дипломи? Как да следим дали вярно се раздават
дипломите за зидаро-мазач или водопроводчик
откакто дипломи за професори, доктори на науките и, несъмнено, свидетелства за ръководство на МПС се дават даже когато (в някои случаи) въпросните претенденти не могат добре да четат. Не става дума за професорите, несъмнено, те могат добре да четат, само че не всеки път могат добре да пишат. Но, това е проблем на тези, които са им дали дипломите и на тези, които са им повярвали и са ги назначили на съответното работно място, като са приели за същински съответните дипломи.
Нашата паника стартира от момента, в който разберем, че един ремонт или един градеж е неприятно изработен. Хвърлени са милиони левове, труд, време, очаквания – и всичко е на вятъра. Защо? Няма смисъл да търсим законови нормативи, административни решения или нарушавания, тъй като проблемите са в неприятната работа на служащите или по-точно в неналичието на класическите умения.
Ще дам образец с катедралата в Рослин, по-известна като катедралата, в която се развива романът на Дан Браун „ Шифърът на Леонардо “. След като към тази катедрала беше възбуден голям интерес (между другото това е образец и за нашите специалисти по културен туризъм) и милиони туристи започнаха да я посещават, се стартира огромна реорганизация на всички каменни колони, фигури, витражи и фрески. От кого се правеха тези поправки? От майсторите, които към момента съществуват в модерната и високо развита Англия. Която, апропо, доста държи на запазването на майсторлъка в такива „ демодирани “ специалности като дърводелец, майстор- железар, занаятчия на кожени произведения (като съоръжение за коне), каменоделец и др.под.
Има специфични учебни заведения за сходни специалности
както има и доста младежи, които са родени със качества да работят с ръцете си и да основават неща, които са изключително нужни на хората. Държавата се грижи посредством многочислени камари за узаконяване на уменията на тези младежи. Тези умения се удостоверяват изключително строго - няма опция да минеш „ по втория метод “. Когато каните водопроводчик у дома, вие първо желаете да видите неговия лиценз - и по-късно му се доверявате.
У нас за жалост, както към този момент писах, от ден на ден и повече се насажда у младежите отвращение за упражняване на такива специалности. При това не става дума единствено за пари, тъй като тази работа е добре платена. Става дума за прословутото „ учи, с цел да не работиш “. В едно учебно заведение в дребен град попитах една майка какви умения желае да има нейният наследник. Тя ми отговори решително: „ Да знае британски и компютър “. Попитах я за каква специалност го готви, а тя ми отговори (вече не доста уверено): „ Ами, каквото желае, да замине на Запад и там… каквото реши. “ Вярно е, че в по-големите и по-развити стопански системи пазарът на труда е по-обещаващ, само че и там не взимат хора просто по този начин, тъй като имат огромен копнеж. У нас към този момент с една търсена специалност (в която се работи с ръцете) може да се печели добре. При това не е нужно да учиш пет години нещо, което очевидно не ти се удава единствено и единствено с цел да имаш „ висше обучение “. Знае се, че има такива университети, които одобряват всеки искащ.
В същото време у нас, както и на всички места, се раждат
деца, които имат избрани умения
сръчни са, изпитват наслаждение да работят с ръцете си и да основават нещо материално. Само че някой би трябвало въпреки всичко да ги научи. Ние унищожихме техникумите, професионалните учебни заведения, всички форми на трудово образование. Сега се опитваме да въведем някаква „ дуална “ форма - като че ли думите колеж и професионално учебно заведение към този момент са мръсни думи.
Но, тъй като започнахме да приказваме за ремонтите, да приключим с това поле на активност, което изпитва голяма потребност от положителни майстори. Тези служащи, които павират улиците (дори с жълтите павета), които вършат тротоарни плочки, които поставят бордюри и вършат всякаква строителна работа, доста рядко са приключили някакво особено учебно заведение или профилирани курсове за образование в специалността. В множеството случаи идват в София, тъй като тука има повече работа и като гледат по какъв начин работят майсторите, последователно се учат. Като последица от това - всички поправки в София (а може би и в другите огромни градове) през последните десетилетия се вършат по два пъти и даже по три пъти. Виждал съм по какъв начин работят младите служащи, по какъв начин се мъчат да създадат нещо, което не знаят по какъв начин се прави и по-късно виждаме какво остава след тях. Разходете се по улица „ Витоша “- там не минават коли, танкове или тежки камиони. Само пешеходци. Но няма квадратен метър, в който да няма хлътнала или счупена тротоарна плочка. При тази панорама се запитвам: „ Защо през днешния ден, откакто пътуваме към Космоса, не можем да сложим
хубави тротоарни плочки
А по какъв начин са ги слагали античните римляни, че стоят към този момент две хиляди години! “ Наистина въпрос, върху който можем да се замислим. Отговорът не е комплициран - тези майстори първо дълго са се учили. И то от майстори, които също на собствен ред са се учили от майстори.
Днес ние прекъснахме веригата на това образование с вярата, че тези специалности към този момент ще се правят от машини. Даже някои си мечтаят да видят скоро в работата върху тротоарните плочки въздействието на изкуствения разсъдък. Само че както разбирате, това скоро няма да стане.
А ние през това време вървим и се спъваме по тротоарните плочки.
В двайсет и първи век!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ