проф.д.н. Ивайло ХристовСекретът за разбирането личността на Левски е нейното

проф.д.н. Ивайло Христов

Секретът за разбирането личността на Левски е нейното непроменяемо настоящо наличие в живота на българите и преди, и след неговата гибел. Известно е, че историята познава значително обществени придвижвания, в които е имало фанатично предани борци, само че които, заради утопичните си идеали и цели не съумяват да станат национални герои. Левски, в противен случай, се ангажира с огромна и действителна историческа задача – политическото избавление на България.

 

Тръгвайки към Апостола е нужно да имаме поради, че пред нас стои едно извънредно събитие в българската национална история, оставило трайна следа освен върху събитията от своето време, само че и в по-сетнешното развиване на националното ни съществуване.

 

Основните линии, които обрисува облика на Левски са на първо място в неговите гениални политически прозрения за устройството на обществото, за правилата, върху които би трябвало да се устрои това общество и за бъдещето на неговото развиване.

 

Изключителната лоялност на Левски към концепциите на действителната непорочност, безспорната безкористност в политическата битка, посвещението напълно на една социална идея – това не са толкоз чести мерила в историята. Без освен това да е маниак, тъй като доста постоянно нравствените персони стават фанатици и употребяват своите правила, с цел да бият по главата другите с тях и да изискват повече от тях, в сравнение с от себе си, вместо да раздават себе си или да се пожертват. Делото на Левски е и постоянно ще бъде базисна константа, вътрешен стожер, вътрешна нравствена опора.

 

В това отношение той е без аналог и с течение на времето името на Апостола от ден на ден се свързва с високите нравствено-етични и морални стойности, осъществени в неговата могъща персона. Може без подозрение да се каже, че той е самобитно генеративно начало, което задава система от полезности, знак на освобождението и постоянно нужен на обществото при спешни обстановки.

Поради това ще бъде потребно да цитираме още веднъж това многозначително „ Народе???? ”, записано в тефтерчето на Апостола, с поредицата от питанките най-после: Какво в действителност е желал да каже Левски? Дали в този възглас е кондензирал цялата си непомерна и неизтощима обич към българския народ? Или е показал състрадателно схващане и одобрявани ва кривиците и историческите обременености на българите? А може би там прозира възторжено, ликуващо предчувствие за блестящото му бъдеще? “

 

Тази фраза постоянно е звучала, звучи и през днешния ден (и би трябвало постоянно да звучи) като глас на камбана, с цел да могат тези синове и дъщери на българския народ, които мислят за българското бъдеще, в никакъв случай да не не помнят, че би трябвало да са мъдри, смели, новатори, цялостни персони като Апостола, с цел да може нацията и страната да се развиват непрекъснато към нови върхове.

 

Само тогава те ще бъдат такива, каквито Левски виждаше българите в своите фантазии! И само тогава те ще са почтени членове на фамилията от културни нации на новия, глобализиращ се свят.

За страдание литературата за Левски е пренатоварена с прекомерно доста несвойствени за него страсти, измислици и пикантерии, в които се удавя неговият облик за сметка на сериозните, трагичните неща в живота му.

 

Но при всяко състояние: Съществуват минимум три неща, които имаме пред очи, когато приказваме за Левски: кой в действителност е бил този извънреден българин? Как е считал да реализира българското избавление? Какво са споделили за него поколенията българи, пръкнали се след гибелта му?

 

На първия от тези въпроси няма по какъв начин да отговорим, тъй като сходна еманация на расово-антропологичния талант на племето ни е неизповедима загадка на битието. И даже учудващо е, че сходна персона е могла да се роди у нас.

 

Вторият въпрос е много проучен и обсъждан. Налице са голям брой отзиви, измежду които най-ценни са може би обобщенията на проф. Николай Генчев. За огромно наше страдание „ чистата и свята ” република на Апостола и до през днешния ден не е осъществена.

 

Третият въпрос можем да съпоставим с един постоянно отворен конгрес, тъй като надали има българин, който да не желае да каже нещо за Апостола и да не счита, че може да каже нещо ново. Левски е фигура безспорна като Иисус Христос и отношението към него е някакво съвсем ритуално поклонение.

И в предишното, и през днешния ден Апостола не е преставал да бъде мярка за човешко съвършенство и образец за поколенията, въплъщение на мъдростта, носещ неизмеримо мощен дух. Всяко допиране до Левски е среща с цяла галактика от прекарвания и равносметки, от фантазии и подвизи. С пророческата си заложба Левски не престава да въодушевява и увлича с чистия си национализъм, с необятно демократичния темперамент на своите политически възгледи, с безкористността си при служенето на националната идея.

 

Обръщайки се към Ботев той споделя: „ Вие сте хора учени, постъпвайте по този начин, щото да предизвикате почитта на другите ни братя. Учете ги с перо и думи какво значи независимост, родно място, човечност, почтеност, неизменност и обич един към другиго. “ Всяко едно завръщане към Левски е завръщане към истините за нашата национална орис, към повратните точки на националното ни себепознание.

 

Обичайното волнодумство на българина, което не е пожалило, както е известно, ни живи, ни мъртви, нито великаните, нито елементарните рожби на родната наша земя, в никакъв случай не се е одързостило да се допре до Апостола. Нашите историци и писатели за всякого са споделили по някоя и друга, заслужена или незаслужена горчива дума, само че за Левски е направено извънредно, неизмеримо, смайващо изключение.

Съпоставяйки Апостола на свободата с останалите възрожденски дейци и със строителите на модерна България, без никакво съмнение можем да кажем, че той е най-популярната и обичана историческа фигура. Не единствено тъй като е най-лесен за митологизиране: умира млад, няма семейство, за персоналния му живот са знае относително малко (преките свидетелства и мемоари за него са прекомерно оскъдни), а на първо място, поради идеала му. Защото, както бележи Пламен Митев, идеалът на Левски за самостоятелна, целокупна и мощна България показва в синтезиран израз най-съкровените въжделения на българите през цялата ни 14-вековна история.

 

Апостола вярваше във възкресението на свободна България и посвещава цялата си сила за постигането на тази цел…Представите на Апостола за бъдещето на свободна България обрисуват един нов, чужд и бленуван от всички български свят, свят на истинната демократска република на справедливостта и на равенството пред закона, свят, в който няма да бъдеш преследван за политическите си хрумвания или за религиозните си вярвания, свят, в който без значение от етническия си генезис всички ще имат равни права и отговорности, равни шансове и благоприятни условия за изява.

Апостола излага вижданията си за бъдещата страна и нейното устройство с държавническо мислене, което надалеч надвишава времето. Той вижда България като страна с самостоятелна външна политика, а българският народ с национално самочувствие, владетел на личната си орис. Неговите проблеми са в огромна степен и модерни проблеми: за гражданската съвест, за чистотата на индивида, за градивната мощ на концепцията. Защото концепцията прави индивида, както и назад – индивидът прави концепцията. Левски е образец за това по какъв начин едвам велика концепция, каквато е несъмнено тази за освобождението на България, може да хвърли един човек във висините. Ако не беше тази концепция да го въодушеви, да го въодушеви, да му даде сили, Апостола надали щеше да бъде подобен, какъвто е.

 

При Левски концепцията за освобождението е била толкоз мощна и мобилизираща, че като сияен лъч е събрала всичките му качества. Това се демонстрира и при общуването му с хората. Той да вземем за пример е бил прочут с умеенето си да убеждава, да прави и най-недоверчивите предани на делото. Опорните точки в биографията на Левски го разкриват като ексцентрична, ренесансова персона, за която самостоятелния и публичният триумф са вероятни единствено въз основата на съответното нововъведение и креативния на практика метод, отчитащи конкретиката на родното съществуване.

 

С цялата си революционна активност той е образец за това какви качества е нужно да има огромният политически водач. Най-вече освен да имаш виждане какво и по какъв начин да се направи, само че и с персоналния си образец да докажеш, че саможертвата не е единствено да думи, само че и на каузи, че да ръководиш значи и да носиш отговорност. Но тук е и драмата на Апостола, чийто корени са в неговия присъщ либерализъм, във вярата във вишегласието, за което той непрекъснато написа и приказва. Левски е имал всички качества на началник от огромен мащаб, а точно: въображение, познания, организаторски качества и увереност, само че не и коравосърдечието.

 

Обратно, Левски е бил добър, милосърден, либерален, отстъпчив, черти, които не са типични за балканската реалност и в някаква степен предопределят и неговата трагична крах. Оттук и една от болките му: Апостола е мразел насилието, ненавиждале е проливането на кръв, а е трябвало да го прави в името на освобождението.

Без визията за живота на Апостола, всяко българско потомство би живяло някакъв доста по-непоследователен, в избрана степен безреден и като предписание непроизводителен живот. В облика на Левски българите въплъщават концепцията за личния си растеж. Апостола сплотява, а не разделя, основава националната ни заварка. Осмисляйки делото на Левски, генерациите се пробват да се самодисциплинират, да се самоорганизират и да дадат нов смисъл на своето време, подражавайки на този неповторим човешки пример. От делата и документалното завещание на Левски ясно се вижда, че той е желал да трансформира българския народ във фактор за решение на личната му орис. Имал е недвусмислено отношение към ползите на великите сили. Когато става дума примерно за Русия, той споделя:

 

„ Цели сме изгорели от парене и отново не знаем да духаме “. Или когато споделя, че: „ Докога ние толкоз време викаме за независимост и на нашия предразнял глас няма кой да отвърне. Къде им е човечеството и образованието на Европа? “, с цел да каже най-после „ Работим чисто български и няма да се водим по никого отвън България. “ Друг е въпросът, че малко от неговите стремления се сбъдват. Левски става кумир на българите в контрастност с всичко това, което става незабавно след Освобождението. Имаме опиянението, че е основана страна, опиянението, че имаме свое Народно заседание, войска, учители, железници и прочие. Но в това време имаме и мъка, и оскърбление освен поради териториалните ампутации, само че и поради това, че настава една дебелашка атмосфера, един необикновен политически климат се основава, при който малко от светлите идеали на Левски, свързани със обществената и битовата конюнктура в страната, са осъществени.

Неслучайно народът го е посочил „ Апостол на свободата “. Това фразеология съдържа освен това от концепцията за национално избавление, а побира в себе си свободата във всичките й вероятни измерения. В своя единствен стихотворен опит за „ автобиография “ Левски споделя, че не желае да бъде „ турски и никакъв плебей “. Никакъв плебей в човешки, политически и обществен смисъл. И нещо доста значимо: за Левски подарената независимост не е същинска независимост. Апостола знае, че свободата е вътрешно положение на духа, че не е допустимо да пет века да тънеш в „ иго “ и за момент да се събудиш самостоятелен. Мисълта на Левски, че този, който ни „ освободи “ сигурно по-късно ще ни „ пороби “ е една от водещите есенции в писмено му завещание.

 

След него Пенчо Славейков ще напише, че „ освободените имат повече потребност от независимост в сравнение с робът “. В издадената през 1883 година от Захари Стоянов биография на Левски, Летописеца предава популярните думи на Апостола: „ Никому не се надявайте, в случай че ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме почтени да имаме и независимост “.

Ето заради това, изучавайки делото на Апостола, сравнявайки го с достиженията на останалите нации, българинът постоянно е можел и през днешния ден може с горделивост и достолепие да се съпоставя с тях – и то на равна нога! Като един почитан член на цивилизования свят. Защото писаното и изреченото от Апостола е благосъстояние освен за българската, само че и за европейската политическа цивилизация.

 

Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в  и !