Проф. Александър Маринов: Не гледай в бездната, защото бездната ще започне да те гледа
Проф. Александър Маринов, ръководител на Стратегическия съвет при президента и консултант на служебния министър-председател Гълъб Донев, в изявление за годишния преглед на Радио " Фокус “.
Проф. Маринов, вие сте първият посетител на Радио " Фокус “ за годишния преглед на политиката и властта. Каква година бе 2022-ра?
Няколко неща могат да се кажат. На първо място една от най-драматичните, най-тежки години освен през последното десетилетие, изобщо най-много заради събитията отвън България. Една напълно изменена външна среда. Не че преди не е имало външни рецесии, само че след поредност от такива рецесии, които в действителност се отразиха върху България, този път имаме нещо по-голямо, евентуално трайно, което и през година, и през идващите ще въздейства върху страната ни. Второ, безспорно вътрешно трагична година, тежка, спорна освен поради съответни събития, въпреки всичко доста неща се случиха за пръв път през тази 2022 година. Например, за първи път съумя избор на недоверието, отбелязахме и връх, който евентуално няма да е финален – брой избори за къс интервал от време. Аз персонално считам обаче, че с изключение на обичайния взор към най-запомнящите се събития, би трябвало да се огледа на тази година и като израз на наклонност, т.е. да се впише 2022-ра година в един по-дълъг интервал или по-дълъг развой, който за жалост не е добър. Ние с вас сме го коментирали този развой на крах на тежко да кажа боледуване на българската партийно-политическа система, оттова и на институциите, които в България са в доста огромна степен под въздействието на партиите. И тази наклонност, тя изяснява и политическата неустойчивост, и неспособността да се сформира държавно управление, и патологично влошените връзки сред партиите и политическите водачи. Т.е. тази година бележи нова фаза на утежняване на непродуктивността на политиката изобщо като публично събитие от позиция на главното й предопределение. Т.е. имаме несъмнено неподходящи учредения да определим годината като тежка, сложна, в прочут смисъл можем да кажем неприятна. И това е неприятната оценка. Обаче има и по-лоша оценка, а точно, че наклонността, която отбелязва тази година, е низходяща, т.е. реализмът изисква да оценим идната година като продължение и утежняване на тази наклонност.
Влошаване в каква посока?
Първо, от позиция на управляемостта на страната, от позиция на способността на институциите да извършват своите предопределения, и най-много на Народното събрание, който е по силата на Българската конституция водещата държавна институция, без да подценяваме останалите. Това, несъмнено, няма по какъв начин да не се отрази и ще се отразява на цялостния социално-икономически живот и на другите публични сфери, защото политика и действието на страната не са нещо самоцелно или нещо откъснато от цялостния живот на обществото. И естествено за това нещо още в по-голяма степен можем да бъдем песимисти заради извънредно сложната интернационална среда, трендовете в Европа, в близкия район, които надали ще бъдат нормализирани или усъвършенствани през идната година.
Защо през 2022-ра година се отвори такава солидна политическа рецесия, в която партиите се ненавиждат между тях и всяка търси изкупителна жертва, с цел да й метне всички грехове?
Отново ще си разреша да кажа, че това, което се случи през тази година, е изцяло разумно предвид на това, което се случи предходната и по-миналата година, т.е. това е израз на зависимостта от предходните събития и процеси. Имаме нещо изключително, което се е случвало в избрани интервали в последните 30 и няколко години, това е появяването на опция за положителна смяна, най-малко по този начин, както я разбираше болшинството от обществото, към смяна на модела на ръководство на страната. На тази основа породиха огромни очаквания, дръзвам да настоявам в някаква степен наивни. Т.е. ние сякаш възприехме мечтаното за фактически, и респективно неуспеха на тези очаквания, имам поради това, което се случи с държавното управление на четворната коалиция, което беше натоварено с вярата да осъществя тези промени към по-добро. За страдание това не се случи. И тук стигаме до две доста значими условия, които са свързани с отговора на вашия въпрос. Първо, за какво партиите се оказват толкоз неспособни, толкоз ялови в осъществяването на своите функционалности? Първо, тъй като явно демонстрират некадърност да видят действителностите. У нас всеки се оправдава с другите, с всевъзможни тайни процеси, със заприказва. Разбира се, доста постоянно се оправдават с гласоподавателите, с жителите било тъй като не гласоподават вярно, било тъй като въобще не желаят да гласоподават. И повода естествено е във всички останали, не и в този, който се оправдава. Тази некадърност за справедлив, неутрален разбор, включително и самокритичен разбор, подкопава способността на партиите да вършат сериозна политика. И второто, и то е обвързвано с първото, е неспособността да се реагира на отрицателните трендове, тъй като ние виждаме, че всяка една от партиите, без значение от това по какъв начин се показва на дадени избори през последните години, съвсем всяка една от партиите утежнява своето показване предвид на доверието, което получава от жителите. Процентите може и да варират, някои от партиите задържат или даже малко качват своите резултати, обаче в случай че погледнем нещата в по-далечна вероятност, да вземем за пример за 5-годишен интервал, ще забележим, че съвсем всички партии, евентуално като се изключи Движение за права и свободи и несъмнено на " Възраждане “, вървят надолу. Реакцията обаче е несъответстваща, бих споделил зловредна освен с оглед последствията за обособените партии, а изобщо за политиката и политическото в България, а точно свиването на поддръжката за партиите ги кара да залагат на несъмнено, т.е. на най-твърдите си ядра, да се стремят да ги запазят, и в случай че могат нещо да създадат повече, това е по-скоро да отхвърлен гласоподавателите да не гласоподават за съперниците, а не толкоз да ги привлекат на своя страна. Това води до една порочна серпантина, до един кръг на невъзможност, тъй като спада изборната интензивност, само че и поддръжката за партиите спада. И тук получаваме нещо, което е особено да кажем за избрани зависимости от опиати: когато оферирате на своите най-твърди последователи все по-силни и все по-яростни квалификации, когато ставате все по-непримирими и представяте това за праволинейност и отбрана на избрани позиции, тогава се получава противоположната реакция – гласоподавателите стават също прекомерно радикални, все по-малко на брой, само че все по-радикални. И ние виждаме заради това, че се изкопаха разнообразни пропасти, начертаха се всевъзможни вероятни разумни и ирационални червени линии. И всичко това прави към този момент доста мъчно тези разлики да бъдат по някакъв метод преосмислени и респективно да се стигне даже до някакъв естествен диалог. Аз ще ви дам един образец, който евентуално е индивидуален, тъй като ме визира персонално: неотдавна в едно изявление на въпроса какви са връзките сред президента и Бойко Борисов или президента и ГЕРБ, аз споделих, че има търпимост. И тогава ръководителят на Българска социалистическа партия го даде това като някакъв извънреден образец за някаква ужасна безпринципна сделка за някакво безусловно неприемливо държание. Всъщност кое е синонимът на търпимост – ами толерантност, приемливост. Нима е допустима някаква политика изобщо без най-малко цивилизовано отношение сред участниците в политическия живот? Това не значи, че те би трябвало да се договарят безпринципно, значи, че просто би трябвало да си приказват, по опция без да се оскърбяват, без да вършат клюки, без да се демонизират в името на някакви криворазбрани правила или по-точно в името на отстояване на нежеланието да се разговоря, да се вършат взаимни отстъпки, да се търси някакво взаимно задоволително решение. Това е единствено един образец. Той е образец за глупостта в този метод на мислене и това до каква степен той ще докара. Защото той в никакъв случай не може да докара до положително. Той ще докара до по-нататъшно стесняване на поддръжката за партиите, до най-радикалните да не кажа в някакъв смисъл фанатизираните последователи. Затова някои партии, които постоянно съм считал за носители на прекомерно отрицателни неща, за мое удивление започнаха да се държат по-адекватно, смъкнаха градуса на напрежението, смъкнаха децибелите на рецензии против другите, почнаха да основават усещане, че са подготвени за разговор, което не постоянно е по този начин, само че даже самия факт, че те заложиха на сдържаност и на демонстриране на предпочитание за диалогичност, значи, че напипват някакви трендове или линии в публичното въодушевление, които са значими, и други, които залагат единствено на едно непрестанно отричане, на настъпателност, да не приказвам към този момент на откровени неистини във връзка с своите съперници действителни или измислени.
Проф. Маринов, в случай че институциите са ни заболели, а партиите колабират, какво се случва с политическата система? Доколко тя може да се задържи в този тип, в който е? Какво би могло да я замести: дали нови партии, дали нов вид прегрупиране, дали нов вид структуриране?
Първо да кажа, че когато едно публично събитие, една социална система или подсистема не извършва своето предопределение, естествено поражда въпросът за смисъла от нейното битие, респективно за замяната й с нещо по-добро. И това е напълно обикновено във всяка сфера на публичен живот, тъй като хората, обществата имат потребност да живеят обикновено, тези неща, които са основани от вековната история на демокрацията да работят дейно, а не просто да бъдат някаква фасада. От тази позиция е напълно разумно, първо, че когато се случва това, което се случва да кажем в настоящия парламент, с тези настоящи лица, доста хора стартират да си задават въпроса: какво се случва и дали изобщо може да се усъвършенства в границите на тази система или не може? Аз полу на смешка, полу с горчива нотка споделям, че при тези днешни бранители на парламентаризма той няма потребност от врагове. Оттук насетне, евентуално ще се повторя, има кардинално два разновидността. Единият вид е в границите на сегашната система на парламентарна народна власт и настоящия вид на партийно-политическата система с всички правила, които я контролират, да се получи някакво излекуване, което значи партиите и политическите водачи да стартират да се държат по различен метод, да дават различен резултат, и на основата на това да насочат друго обръщение към обществото. Това теоретично не може да се оспори и не трябва и да се отхвърля като опция, само че признавам искрено, че с всеки изминат ден от това, което следим в Народното събрание, отвън Народното събрание като наблюдаване на партийните най-много управления, не насочва упованията в тази посока. Малко евентуално наподобява, в случай че мога по този начин да се изразя, да се случи това мечтано преобразяване, това възкресение, в случай че мога даже да се изразя. Другият вид е да стартират да пораждат стремежи за сериозна смяна, като тук са вероятни най-различни разновидности – от напълно рационални, рационални, почерпени от международния либерален опит, до най-различни радикални и повече или по-малко рискови за обществото хрумвания. Това е изцяло разумно, ние не можем да кажем, че търсенето на нови решения безусловно ще води до положително и единствено до раждане на положителни разновидности. Между другото всеки опит за смяна, даже подбудена от най-хубави планове, може да приключи несполучливо или даже печално. В дадения случая това, което се случи с четворната коалиция и нейното държавно управление през тази година, е илюстрация, че предпочитание може би е имало, обаче явно нямаше качества, нямаше подготвеност, нямаше качества евентуално. И по този метод аз считам, че първо, никакви благоприятни условия не биват априори изключвани, в случай че те не са явно недемократични. Давам ви един образец: в този момент надали не се разяснява с някакъв подобен квазирелигиозен смут концепцията за президентска република в най-общия смисъл на думата. Тук аз не приказвам за това, че в действителност няма съществени политически субекти, които да са почнали съответни дейности в тази посока, няма да разясня даже изключителната компликация при реализацията на тази концепция от позиция на всички нужни конституционни и други политически условия. Аз имам поради обстоятелството, по какъв начин истерично се реагира на тази концепция и се показва за някакъв пълзящ, злокобен авторитаризъм, както да вземем за пример някои политически водачи упрекват президента, макар че той няма никакво отношение към тази наклонност. Проблемът е в това, че хората стартират да мислят в тази посока. А също така, има една немалка част от българските жители, които са задоволително осведомени, и те знаят, че на доста места по света работят такива системи, и то работят нелошо, водят до положителни резултати, освен при най-известните образци Съединени американски щати и Франция, а да вземем за пример в Кипър, Южна Корея, в редица латиноамерикански страни и така нататък Т.е. не можеш да кажеш: " Няма да обсъждате това “ без да можеш да предложиш никаква добра, рационална опция. И в този смисъл ще има търсене на нови разновидности. Това е без подозрение. Друг е въпросът, че би трябвало да се обоснове, не да се заявява, не да се съобщи с пропагандистки средства, би трябвало да се обоснове, къде е допустимата граница на търсене на някакви нови решения. Ако остарялото все по-зле работи, ясно е, че обществото ще търси нови решения, това можем да бъдем сигурни.
А тъй като се провали политическият разговор сред президента и парламентарно показаните партии?
Този разговор в никакъв случай не е бил изключително потребен, приказвам от 2017 година насетне, въпреки и в разнообразни степени и по разнообразни аргументи. Според мен общата причина е, когато поставите под общ знаменател процесите преди 2020 година и по-късно, че множеството партии изрично не обичат и не желаят да бъдат подложени на критика. Не са подготвени да чуят друго мнение, не са подготвени да си признаят грешките. Всяка рецензия се трансформира в някакъв надали не акт на война и тази нетърпимост към особеното мнение, към сериозното мнение до някаква степен характеризираше и ГЕРБ, когато управляваше, и в огромна степен някои, множеството от партиите на четворната коалиция след избирането на тяхното държавно управление. В частност друга причина е, че несъмнено, тук играят и избрани особености на обстановката, и избрани персонални особености, евентуално партиите бяха привикнали с президенти, които не реагират на техните враждебни дейности, президенти, които по една или друга причина са били склони или да преглътнат, да си замълчат смирено, или да отговорят асиметрично с някакви неявни или по този начин да кажем прикрити способи на опозиция. В случая с президента Радев, той е различен вид човек: той е открит, бих споделил непосредствен, и когато нещо не му харесва, или когато бъде нападнат с неприемливи средства, той може известно време да потърпи, да потърпи, най-сетне дава отговор и назовава нещата с същинските им имена. Това, несъмнено, не се харесва и води до нова ескалация на неприязън. В края на краищата обаче не е важно по какъв начин партиите или другите участниците в политическия живот дефинират нещата, въпросът е, по какъв начин ги дефинира висшият суверен. От тази позиция без значение, че и президентът носи вреди от това изостряне на връзките с партии, с които преди е бил в положителни връзки, в края на краищата ние виждаме в този момент по какъв начин жителите преценят, кой е прав и кой е крив. По всичко проличава, че президентът без значение от тези вреди, които понася, остава индивидът с най-голямо публично доверие, най-големи очаквания са адресирани към него. Друг е въпросът, че ние би трябвало да търсим отговори на още едно съществено несъгласие: президентът доста постоянно, ролята му на въплъщение на единството доста постоянно се схваща като роля да балансира, да се схваща, да демонстрира учтивост към политическите партии. Това, несъмнено, не е правилно, тъй като партиите в положителния случай са представители на ползите и на възгледите на една огромна част от обществото, в по-лошия случай те са представители на дребна част от обществото. Вие знаете, че сега партиите, излъчени в българския парламент, съставляват сред 1/5 и 1/4 от хората с право на глас в България. При това състояние доста по-важно е да се чуе и да се показва разнообразието от гледни точки, което не може да установим от трибуната на Народното събрание или не можем да го установим в достоверен тип, тъй като там всички претендират и показват обособени, да ги назовем по този начин откъслечни стремежи на обособени елементи от обществото, само че доста постоянно те са вътрешно спорни, както виждаме от опита за съставяне на всевъзможни мимолетни и взаимно изключващи се " обединения “ през последните 3 месеца. Тук към този момент е въпрос на позиция, кой какъв президент избира, дали избира някакъв снишаващ се индивид, който по-скоро наподобява на конферансие или оберкелнер, или човек, който ще показва мнение друго, ще опонира на партиите по някои въпроси на едни, по други въпроси на други партии, всичко зависи от наличието на политиките. В положение, когато партиите са в толкоз неприятна кондиция, явно боледуват и губят доверие, въпреки всичко президентът остава този стабилизиращ фактор, който продължава да крепи някакво равнище на действие на държавността.
Какви са провокациите пред 2023 година?
О, това е доста сложен въпрос, защото се притеснявам, че екстраполацията на всички съществуващи провокации през тази година няма да е задоволително. Ние не можем за жалост да забележим всички проблеми, всички опасности. Аз още веднъж дублирам, че за жалост няма справедливи учредения да чакаме нещата бързо сензитивно да се подобрят през идната година. Със сигурност в случай че се опитаме да се ограничим до това, което е в нашия мироглед, и което е до някаква степен е под наше влияние, т.е. вътрешната политика, огромното предизвикателство ще бъде способността да се излъчи някакво задоволително стабилно, задоволително представително и задоволително дейно ръководство. По опция най-добре би било това да може да го стори Народното събрание. Очевидно е, че в това Народно заседание вероятността клони към нулата. Дали ще бъде допустимо в идващото, ми е мъчно да кажа. Ако нещата не престават по същия метод, вероятността също не е огромна, само че дано да се надяваме, че може да се прояви някакъв разсъдък или някаква точка на съгласие, другояче при задълбочаване на тази некадърност ще има неприятни на практика последствия. Тук не приказваме единствено в низходящата наклонност в доверието, в публичните показа за политиката. Ясно е, че без работещ парламент най-малкото, а той по принцип изисква лъчение на държавно управление, ще е доста мъчно да се вземат решение редица проблеми, тъй като тук става дума за бюджет, тук става дума за значими закони, тук става дума за промени, които не са свързани единствено с усвояването на някакви пари от Европейския съюз, както постоянно се разсъждава напълно лимитирано. Мисля, че сложни неща ни чакат през идната година. Не мога да кажа тъкмо какви, тъй като не желая да предсказвам, нито пък да виждам в бездната, тъй като знаете тази остаряла мисъл: не гледай в бездната, тъй като бездната ще стартира да те гледа.
Проф. Маринов, вие сте първият посетител на Радио " Фокус “ за годишния преглед на политиката и властта. Каква година бе 2022-ра?
Няколко неща могат да се кажат. На първо място една от най-драматичните, най-тежки години освен през последното десетилетие, изобщо най-много заради събитията отвън България. Една напълно изменена външна среда. Не че преди не е имало външни рецесии, само че след поредност от такива рецесии, които в действителност се отразиха върху България, този път имаме нещо по-голямо, евентуално трайно, което и през година, и през идващите ще въздейства върху страната ни. Второ, безспорно вътрешно трагична година, тежка, спорна освен поради съответни събития, въпреки всичко доста неща се случиха за пръв път през тази 2022 година. Например, за първи път съумя избор на недоверието, отбелязахме и връх, който евентуално няма да е финален – брой избори за къс интервал от време. Аз персонално считам обаче, че с изключение на обичайния взор към най-запомнящите се събития, би трябвало да се огледа на тази година и като израз на наклонност, т.е. да се впише 2022-ра година в един по-дълъг интервал или по-дълъг развой, който за жалост не е добър. Ние с вас сме го коментирали този развой на крах на тежко да кажа боледуване на българската партийно-политическа система, оттова и на институциите, които в България са в доста огромна степен под въздействието на партиите. И тази наклонност, тя изяснява и политическата неустойчивост, и неспособността да се сформира държавно управление, и патологично влошените връзки сред партиите и политическите водачи. Т.е. тази година бележи нова фаза на утежняване на непродуктивността на политиката изобщо като публично събитие от позиция на главното й предопределение. Т.е. имаме несъмнено неподходящи учредения да определим годината като тежка, сложна, в прочут смисъл можем да кажем неприятна. И това е неприятната оценка. Обаче има и по-лоша оценка, а точно, че наклонността, която отбелязва тази година, е низходяща, т.е. реализмът изисква да оценим идната година като продължение и утежняване на тази наклонност.
Влошаване в каква посока?
Първо, от позиция на управляемостта на страната, от позиция на способността на институциите да извършват своите предопределения, и най-много на Народното събрание, който е по силата на Българската конституция водещата държавна институция, без да подценяваме останалите. Това, несъмнено, няма по какъв начин да не се отрази и ще се отразява на цялостния социално-икономически живот и на другите публични сфери, защото политика и действието на страната не са нещо самоцелно или нещо откъснато от цялостния живот на обществото. И естествено за това нещо още в по-голяма степен можем да бъдем песимисти заради извънредно сложната интернационална среда, трендовете в Европа, в близкия район, които надали ще бъдат нормализирани или усъвършенствани през идната година.
Защо през 2022-ра година се отвори такава солидна политическа рецесия, в която партиите се ненавиждат между тях и всяка търси изкупителна жертва, с цел да й метне всички грехове?
Отново ще си разреша да кажа, че това, което се случи през тази година, е изцяло разумно предвид на това, което се случи предходната и по-миналата година, т.е. това е израз на зависимостта от предходните събития и процеси. Имаме нещо изключително, което се е случвало в избрани интервали в последните 30 и няколко години, това е появяването на опция за положителна смяна, най-малко по този начин, както я разбираше болшинството от обществото, към смяна на модела на ръководство на страната. На тази основа породиха огромни очаквания, дръзвам да настоявам в някаква степен наивни. Т.е. ние сякаш възприехме мечтаното за фактически, и респективно неуспеха на тези очаквания, имам поради това, което се случи с държавното управление на четворната коалиция, което беше натоварено с вярата да осъществя тези промени към по-добро. За страдание това не се случи. И тук стигаме до две доста значими условия, които са свързани с отговора на вашия въпрос. Първо, за какво партиите се оказват толкоз неспособни, толкоз ялови в осъществяването на своите функционалности? Първо, тъй като явно демонстрират некадърност да видят действителностите. У нас всеки се оправдава с другите, с всевъзможни тайни процеси, със заприказва. Разбира се, доста постоянно се оправдават с гласоподавателите, с жителите било тъй като не гласоподават вярно, било тъй като въобще не желаят да гласоподават. И повода естествено е във всички останали, не и в този, който се оправдава. Тази некадърност за справедлив, неутрален разбор, включително и самокритичен разбор, подкопава способността на партиите да вършат сериозна политика. И второто, и то е обвързвано с първото, е неспособността да се реагира на отрицателните трендове, тъй като ние виждаме, че всяка една от партиите, без значение от това по какъв начин се показва на дадени избори през последните години, съвсем всяка една от партиите утежнява своето показване предвид на доверието, което получава от жителите. Процентите може и да варират, някои от партиите задържат или даже малко качват своите резултати, обаче в случай че погледнем нещата в по-далечна вероятност, да вземем за пример за 5-годишен интервал, ще забележим, че съвсем всички партии, евентуално като се изключи Движение за права и свободи и несъмнено на " Възраждане “, вървят надолу. Реакцията обаче е несъответстваща, бих споделил зловредна освен с оглед последствията за обособените партии, а изобщо за политиката и политическото в България, а точно свиването на поддръжката за партиите ги кара да залагат на несъмнено, т.е. на най-твърдите си ядра, да се стремят да ги запазят, и в случай че могат нещо да създадат повече, това е по-скоро да отхвърлен гласоподавателите да не гласоподават за съперниците, а не толкоз да ги привлекат на своя страна. Това води до една порочна серпантина, до един кръг на невъзможност, тъй като спада изборната интензивност, само че и поддръжката за партиите спада. И тук получаваме нещо, което е особено да кажем за избрани зависимости от опиати: когато оферирате на своите най-твърди последователи все по-силни и все по-яростни квалификации, когато ставате все по-непримирими и представяте това за праволинейност и отбрана на избрани позиции, тогава се получава противоположната реакция – гласоподавателите стават също прекомерно радикални, все по-малко на брой, само че все по-радикални. И ние виждаме заради това, че се изкопаха разнообразни пропасти, начертаха се всевъзможни вероятни разумни и ирационални червени линии. И всичко това прави към този момент доста мъчно тези разлики да бъдат по някакъв метод преосмислени и респективно да се стигне даже до някакъв естествен диалог. Аз ще ви дам един образец, който евентуално е индивидуален, тъй като ме визира персонално: неотдавна в едно изявление на въпроса какви са връзките сред президента и Бойко Борисов или президента и ГЕРБ, аз споделих, че има търпимост. И тогава ръководителят на Българска социалистическа партия го даде това като някакъв извънреден образец за някаква ужасна безпринципна сделка за някакво безусловно неприемливо държание. Всъщност кое е синонимът на търпимост – ами толерантност, приемливост. Нима е допустима някаква политика изобщо без най-малко цивилизовано отношение сред участниците в политическия живот? Това не значи, че те би трябвало да се договарят безпринципно, значи, че просто би трябвало да си приказват, по опция без да се оскърбяват, без да вършат клюки, без да се демонизират в името на някакви криворазбрани правила или по-точно в името на отстояване на нежеланието да се разговоря, да се вършат взаимни отстъпки, да се търси някакво взаимно задоволително решение. Това е единствено един образец. Той е образец за глупостта в този метод на мислене и това до каква степен той ще докара. Защото той в никакъв случай не може да докара до положително. Той ще докара до по-нататъшно стесняване на поддръжката за партиите, до най-радикалните да не кажа в някакъв смисъл фанатизираните последователи. Затова някои партии, които постоянно съм считал за носители на прекомерно отрицателни неща, за мое удивление започнаха да се държат по-адекватно, смъкнаха градуса на напрежението, смъкнаха децибелите на рецензии против другите, почнаха да основават усещане, че са подготвени за разговор, което не постоянно е по този начин, само че даже самия факт, че те заложиха на сдържаност и на демонстриране на предпочитание за диалогичност, значи, че напипват някакви трендове или линии в публичното въодушевление, които са значими, и други, които залагат единствено на едно непрестанно отричане, на настъпателност, да не приказвам към този момент на откровени неистини във връзка с своите съперници действителни или измислени.
Проф. Маринов, в случай че институциите са ни заболели, а партиите колабират, какво се случва с политическата система? Доколко тя може да се задържи в този тип, в който е? Какво би могло да я замести: дали нови партии, дали нов вид прегрупиране, дали нов вид структуриране?
Първо да кажа, че когато едно публично събитие, една социална система или подсистема не извършва своето предопределение, естествено поражда въпросът за смисъла от нейното битие, респективно за замяната й с нещо по-добро. И това е напълно обикновено във всяка сфера на публичен живот, тъй като хората, обществата имат потребност да живеят обикновено, тези неща, които са основани от вековната история на демокрацията да работят дейно, а не просто да бъдат някаква фасада. От тази позиция е напълно разумно, първо, че когато се случва това, което се случва да кажем в настоящия парламент, с тези настоящи лица, доста хора стартират да си задават въпроса: какво се случва и дали изобщо може да се усъвършенства в границите на тази система или не може? Аз полу на смешка, полу с горчива нотка споделям, че при тези днешни бранители на парламентаризма той няма потребност от врагове. Оттук насетне, евентуално ще се повторя, има кардинално два разновидността. Единият вид е в границите на сегашната система на парламентарна народна власт и настоящия вид на партийно-политическата система с всички правила, които я контролират, да се получи някакво излекуване, което значи партиите и политическите водачи да стартират да се държат по различен метод, да дават различен резултат, и на основата на това да насочат друго обръщение към обществото. Това теоретично не може да се оспори и не трябва и да се отхвърля като опция, само че признавам искрено, че с всеки изминат ден от това, което следим в Народното събрание, отвън Народното събрание като наблюдаване на партийните най-много управления, не насочва упованията в тази посока. Малко евентуално наподобява, в случай че мога по този начин да се изразя, да се случи това мечтано преобразяване, това възкресение, в случай че мога даже да се изразя. Другият вид е да стартират да пораждат стремежи за сериозна смяна, като тук са вероятни най-различни разновидности – от напълно рационални, рационални, почерпени от международния либерален опит, до най-различни радикални и повече или по-малко рискови за обществото хрумвания. Това е изцяло разумно, ние не можем да кажем, че търсенето на нови решения безусловно ще води до положително и единствено до раждане на положителни разновидности. Между другото всеки опит за смяна, даже подбудена от най-хубави планове, може да приключи несполучливо или даже печално. В дадения случая това, което се случи с четворната коалиция и нейното държавно управление през тази година, е илюстрация, че предпочитание може би е имало, обаче явно нямаше качества, нямаше подготвеност, нямаше качества евентуално. И по този метод аз считам, че първо, никакви благоприятни условия не биват априори изключвани, в случай че те не са явно недемократични. Давам ви един образец: в този момент надали не се разяснява с някакъв подобен квазирелигиозен смут концепцията за президентска република в най-общия смисъл на думата. Тук аз не приказвам за това, че в действителност няма съществени политически субекти, които да са почнали съответни дейности в тази посока, няма да разясня даже изключителната компликация при реализацията на тази концепция от позиция на всички нужни конституционни и други политически условия. Аз имам поради обстоятелството, по какъв начин истерично се реагира на тази концепция и се показва за някакъв пълзящ, злокобен авторитаризъм, както да вземем за пример някои политически водачи упрекват президента, макар че той няма никакво отношение към тази наклонност. Проблемът е в това, че хората стартират да мислят в тази посока. А също така, има една немалка част от българските жители, които са задоволително осведомени, и те знаят, че на доста места по света работят такива системи, и то работят нелошо, водят до положителни резултати, освен при най-известните образци Съединени американски щати и Франция, а да вземем за пример в Кипър, Южна Корея, в редица латиноамерикански страни и така нататък Т.е. не можеш да кажеш: " Няма да обсъждате това “ без да можеш да предложиш никаква добра, рационална опция. И в този смисъл ще има търсене на нови разновидности. Това е без подозрение. Друг е въпросът, че би трябвало да се обоснове, не да се заявява, не да се съобщи с пропагандистки средства, би трябвало да се обоснове, къде е допустимата граница на търсене на някакви нови решения. Ако остарялото все по-зле работи, ясно е, че обществото ще търси нови решения, това можем да бъдем сигурни.
А тъй като се провали политическият разговор сред президента и парламентарно показаните партии?
Този разговор в никакъв случай не е бил изключително потребен, приказвам от 2017 година насетне, въпреки и в разнообразни степени и по разнообразни аргументи. Според мен общата причина е, когато поставите под общ знаменател процесите преди 2020 година и по-късно, че множеството партии изрично не обичат и не желаят да бъдат подложени на критика. Не са подготвени да чуят друго мнение, не са подготвени да си признаят грешките. Всяка рецензия се трансформира в някакъв надали не акт на война и тази нетърпимост към особеното мнение, към сериозното мнение до някаква степен характеризираше и ГЕРБ, когато управляваше, и в огромна степен някои, множеството от партиите на четворната коалиция след избирането на тяхното държавно управление. В частност друга причина е, че несъмнено, тук играят и избрани особености на обстановката, и избрани персонални особености, евентуално партиите бяха привикнали с президенти, които не реагират на техните враждебни дейности, президенти, които по една или друга причина са били склони или да преглътнат, да си замълчат смирено, или да отговорят асиметрично с някакви неявни или по този начин да кажем прикрити способи на опозиция. В случая с президента Радев, той е различен вид човек: той е открит, бих споделил непосредствен, и когато нещо не му харесва, или когато бъде нападнат с неприемливи средства, той може известно време да потърпи, да потърпи, най-сетне дава отговор и назовава нещата с същинските им имена. Това, несъмнено, не се харесва и води до нова ескалация на неприязън. В края на краищата обаче не е важно по какъв начин партиите или другите участниците в политическия живот дефинират нещата, въпросът е, по какъв начин ги дефинира висшият суверен. От тази позиция без значение, че и президентът носи вреди от това изостряне на връзките с партии, с които преди е бил в положителни връзки, в края на краищата ние виждаме в този момент по какъв начин жителите преценят, кой е прав и кой е крив. По всичко проличава, че президентът без значение от тези вреди, които понася, остава индивидът с най-голямо публично доверие, най-големи очаквания са адресирани към него. Друг е въпросът, че ние би трябвало да търсим отговори на още едно съществено несъгласие: президентът доста постоянно, ролята му на въплъщение на единството доста постоянно се схваща като роля да балансира, да се схваща, да демонстрира учтивост към политическите партии. Това, несъмнено, не е правилно, тъй като партиите в положителния случай са представители на ползите и на възгледите на една огромна част от обществото, в по-лошия случай те са представители на дребна част от обществото. Вие знаете, че сега партиите, излъчени в българския парламент, съставляват сред 1/5 и 1/4 от хората с право на глас в България. При това състояние доста по-важно е да се чуе и да се показва разнообразието от гледни точки, което не може да установим от трибуната на Народното събрание или не можем да го установим в достоверен тип, тъй като там всички претендират и показват обособени, да ги назовем по този начин откъслечни стремежи на обособени елементи от обществото, само че доста постоянно те са вътрешно спорни, както виждаме от опита за съставяне на всевъзможни мимолетни и взаимно изключващи се " обединения “ през последните 3 месеца. Тук към този момент е въпрос на позиция, кой какъв президент избира, дали избира някакъв снишаващ се индивид, който по-скоро наподобява на конферансие или оберкелнер, или човек, който ще показва мнение друго, ще опонира на партиите по някои въпроси на едни, по други въпроси на други партии, всичко зависи от наличието на политиките. В положение, когато партиите са в толкоз неприятна кондиция, явно боледуват и губят доверие, въпреки всичко президентът остава този стабилизиращ фактор, който продължава да крепи някакво равнище на действие на държавността.
Какви са провокациите пред 2023 година?
О, това е доста сложен въпрос, защото се притеснявам, че екстраполацията на всички съществуващи провокации през тази година няма да е задоволително. Ние не можем за жалост да забележим всички проблеми, всички опасности. Аз още веднъж дублирам, че за жалост няма справедливи учредения да чакаме нещата бързо сензитивно да се подобрят през идната година. Със сигурност в случай че се опитаме да се ограничим до това, което е в нашия мироглед, и което е до някаква степен е под наше влияние, т.е. вътрешната политика, огромното предизвикателство ще бъде способността да се излъчи някакво задоволително стабилно, задоволително представително и задоволително дейно ръководство. По опция най-добре би било това да може да го стори Народното събрание. Очевидно е, че в това Народно заседание вероятността клони към нулата. Дали ще бъде допустимо в идващото, ми е мъчно да кажа. Ако нещата не престават по същия метод, вероятността също не е огромна, само че дано да се надяваме, че може да се прояви някакъв разсъдък или някаква точка на съгласие, другояче при задълбочаване на тази некадърност ще има неприятни на практика последствия. Тук не приказваме единствено в низходящата наклонност в доверието, в публичните показа за политиката. Ясно е, че без работещ парламент най-малкото, а той по принцип изисква лъчение на държавно управление, ще е доста мъчно да се вземат решение редица проблеми, тъй като тук става дума за бюджет, тук става дума за значими закони, тук става дума за промени, които не са свързани единствено с усвояването на някакви пари от Европейския съюз, както постоянно се разсъждава напълно лимитирано. Мисля, че сложни неща ни чакат през идната година. Не мога да кажа тъкмо какви, тъй като не желая да предсказвам, нито пък да виждам в бездната, тъй като знаете тази остаряла мисъл: не гледай в бездната, тъй като бездната ще стартира да те гледа.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ