Ако са безконтролни, службите за сигурност се превръщат в заплаха
Проблем е, че младежите в България не знаят съвсем нищо за Държавна сигурност, за лагерите, за изтезанията, за тайните банкрути по време на комунистическата тирания. Това твърди доктор Кристофер Неринг, публицист и откривател от Германия, който в продължение на години е изследвал архива на българската Държавна сигурност. Д-р Неринг е посетител учител във Факултета по публицистика и всеобща връзка на Софийския университет по покана на Медийната стратегия на Фондация " Конрад Аденауер ". Занимава се с въпроси на взаимоотношението сред службите за сигурност и медиите. Владее чудесно български език.
Д-р Неринг, преподавате тематиката за Държавна сигурност на студентите по публицистика в Софийския университет. Смятате ли, че тя е настояща над 30 години след началото на демократичните промени в България?
Убеден съм, че тематиката остава доста настояща, въпреки че в обществото този въпрос през последните години не получава задоволително внимание. Предвид огромните митинги предходната година, виждам, че хората се интересуват повече за корупцията, проведената престъпност и задкулисието, а всички тези тематики са свързани и имат генезиса си в Държавна сигурност и комунистическата партия. Знаем, че когато те се разформироват през 1990 година, фрагменти от партията и от Държавна сигурност трансформират политическата си власт в икономическа и стартират да употребяват преимуществата си – мрежи, контакти, запаси и т. н. Така че, поради всичко това, тематиката за Държавна сигурност е доста настояща.
На уъркшоп с ваше присъединяване доцент Георги Лозанов съобщи, че Държавна сигурност към момента въздейства върху публичното мнение в България и че това, че не се приказва за Държавна сигурност, е разработка на Държавна сигурност. Съгласен ли сте с тези изказвания?
Аз бих го споделил по този начин: Темата с Държавна сигурност в България по този начин и не получи това внимание, което заслужава. Фактът, че няма лустрация, че липсва просвета в образованието за памет и преосмисляне на комунистическото минало, е обвързван с въздействието на Държавна сигурност в актуалното общество. Най-младите генерации не знаят съвсем нищо за Държавна сигурност и за комунистическата тирания, за лагерите, за изтезанията, за тайните банкрути на страната, за това по какъв начин Държавна сигурност е правила убийства, контрабанда или всеобщо е следила популацията, за тайните мрежи и някогашните сътрудници на Държавна сигурност в политиката, в стопанската система, в медиите и в образованието.
Доста е говорено у нас по тази тематика, само че сякаш нищо изключително не е направено. Какво по-различно трябваше България да направи по тази тематика?
Имаше редица ограничения, които можеха да се подхващат. Сега казусът е, че са минали 30 години и че за някои неща е късно. През 90-те години се говореше доста по тази тематика в Народното събрание и на площадите, само че действително нищо не бе направено. Архивът на Държавна сигурност не беше отворен в точния момент, не беше извършена лустрация и доста някогашни сътрудници на Държавна сигурност съумяха да основат доста мощни предприятия, медийни и други организации. Дори когато доста се говореше по тематиката, нямаше действителни дейности против въздействието на някогашните комунистически фрагменти в политиката, в стопанската система, в обществото.
А особено в стопанската система какво можеше да се направи?
В предишното огромните бизнес империи бяха основани от някогашни сътрудници на Държавна сигурност. Знаете, че при започване на 90-те години партията и Държавна сигурност раздадоха големи пари на своите мрежи, използваха задграничните компании, източиха държавни и партийни пари, с цел да запазят властта си. Сега тези предприятия са в наследниците на някогашните комунистически фрагменти. Те към този момент са интегрирани в модерната стопанска система и е доста по-сложно да се вземат ограничения. Пък и не виждам предпочитание за това.
Изучавали сте с години архивите на Държавна сигурност и ЩАЗИ. Има ли забавни прилики и разлики сред работата на двете секрети служби? Има ли разлики сред въздействието им в посткомунистическите общества и в метода към тях в България и Германия след краха на тоталитарните режими?
До 1990 година двете служби доста си приличаха във всяко отношение – по структурата, манталитета, по метода на работа. Това бяха секрети полиции по руски пример. След 1990 година историята на трансформацията в Германия и в България са доста разнообразни. Германия е огромното изключение в Европа, тъй като някогашната Източна Германия се причисли към Западна Германия, т.е. към демократична страна с построени институции и правов ред. Службите за сигурност бяха разформировани и ЩАЗИ нямаше действително въздействие в посткомунистическото общество, за разлика от това, което се случи в страните от Централна и Източна Европа.
Как някогашните сътрудници на ЩАЗИ бяха изключени от публичния живот в Германия?
Институциите и организациите непринудено се отхвърлиха да одобряват тези хора. Имаше консенсус, че е недопустимо, само че това не бе записано в закона, не бе формализирано. Няма и официално наказване за множеството чиновници на ЩАЗИ.
В посткомунистическа България не се състоя разграничение сред сътрудниците на Държавна сигурност, които на практика са били жертви, и тези, които действително са осъществявали репресията. В Германия направи ли се сходно разграничаване?
Въпросът е в какъв подтекст. При отварянето на архива на ЩАЗИ беше направена такава разлика. Например нямаше достъп до документи за някогашни чиновници, които са били репресирани или жертви на ЩАЗИ. Докато документите за причинителите на репресиите са налични.
Късно ли се случи отварянето на архива на Държавна сигурност в България?
Да, това се случи доста късно – действително 2009 – 2010 година, т.е. 20 години след краха на комунизма. Освен това процесът се случи много официално около присъединението на България в Европейски Съюз. Нямаше каквито и да било действителни последици за някогашните сътрудници.
А публичността малко ли е?
Ефектът не беше огромен. Интересът към досиетата беше най-силен сред 2009 и 2013 година След това има внезапен спад.
Кога дефинитивно ще скъсаме с Държавна сигурност и с нейното въздействие?
Има разнообразни етапи. Но съгласно мен не би трябвало да скъсваме с това, тъй като то би трябвало да се помни. Младите хора би трябвало да знаят какво е правила тайната полиция преди 1990 година и какво – по-късно, какво споделя това за днешното общество, с цел да си създадем извода в какво общество желаеме да живеем. От друга страна, ще навлезем в една нова фаза, когато към този момент и последното потомство на чиновници на Държавна сигурност си отиде от този свят. Но структурите, институциите и организациите, основани от тях, добили власт, пари и други запаси, ще продължат да съществуват.
Как да сме сигурни, че днешните служби за сигурност работят в интерес на обществото? Какви са механизмите за либерален надзор върху тях?
Механизмите са многочислени. Важно е контролът да е действителен – посредством медиите, посредством Народното събрание, посредством комисиите за отбрана на персоналните данни и посредством правораздаването. Трябва да има правна опция обществото и другите институции да управляват работата на службите за сигурност. Нужни са и ясни правила за достъп до класифицирана информация, както и ясни правила за използване на СРС. В България такива правила има, само че въпросът е и по какъв начин се ползват. Ако няма действителен надзор, службите за сигурност се трансформират в опасност за сигурността. Случаите с Емилиян Гебрев, с шпионския скандал или подслушването и полицейското принуждение против протестиращите демонстрират, че тези правила не са били спазени.
България има нов парламент. Трябва ли да са засекретени съвещанията на парламентарните комисии, които се занимават със службите за сигурност и външната политика, или би трябвало да има повече бистрота?
Прозрачността и секретността би трябвало да бъдат уравновесени във всяка народна власт. Има информация за националната сигурност, за която има смисъл да е предпазена и загадка за избран период. За да се балансира сред бистрота и секретност, би трябвало да има ясни правила за достъпа и те да се реформират през избран интервал от време. Освен това би трябвало да има институция, която да следи за спазването на тези правила. На обществото му би трябвало бистрота изключително при дефинирането на националната сигурност. В Германия да вземем за пример има обществени и секрети съвещания на парламентарните комисии. И в двете има смисъл, само че има и негативи.
По света и в България работят уеб сайтове за проверяваща публицистика, за които доста хора се съмняват, че получават информацията си от службите за сигурност. Как да отличим достоверната проверяваща публицистика от намесата на службите за сигурност в онлайн пространството?
Разследващата публицистика и тайните служби имат доста общо във връзка с методите си. Това важи изключително за цифровите принадлежности, тъй като те към този момент са обществено налични. Има обаче и доста основна разлика сред двете. Журналистите разгласяват работата си и изясняват от кое място имат тази информация и по какъв начин вършат изводите си. Има един метод, по който можем да разграничаваме медиите, които се употребяват от тайните служби, и тези, които фактически се занимават с проверяваща публицистика. Качествените медии доста по-ясно изясняват методите си на работа и показват от кое място имат дадена информация в самите публикации. Службите обичат да употребяват едни и същи медии или публицисти наново, тъй че те да стартират обещано събитие или позиция.
Накрая един въпрос за образованието. Вие сте посетител учител във Факултета по публицистика и всеобща връзка. Какво е усещането Ви от положението на българското висше обучение?
Много се веселя, че преподавам в СУ и че Медийната стратегия на Фондация " Конрад Аденауер " ми дава такава опция. Интересно ми е да работя със студентите, младите публицисти и професорите тук. Да се прави това по време на пандемия е много комплицирано, изключително в журналистическата специалност, в която персоналните срещи, контактите и практическите извършения са доста значими. Виждам един тип отмалялост от пандемията и цифровото предподаване. Освен това ми прави усещане, че всеобщата медийна просветеност на най-младите е много ниска. Много студенти не вършат никаква разлика сред типичен медии, обществени медии и платформи като Ютюб или Facebook, които не създават вести, а единствено ги популяризират. Класическите пълномощия да разграничават сред качествена публицистика и други форми, сред изказвания и обстоятелства, сред обстоятелства и хипотези не са задоволително добре развити. Това равнище на всички места пада, само че в България доста си проличава. Но когато студентите влизат в университета, към този момент е късно да се образуват тези умения. Още в учебно заведение би трябвало да има уроци по медийна подготвеност.
Друг проблем е, че образователният развой е малко въздържан, което си проличава доста във времената на пандемия. Все още няма тактика за това по какъв начин ще реформираме образованието в пандемията, защото обстановката евентуално още години наред ще остане такава. Аз мисля, че пандемията ще промени образованието фундаментално. Дори да достигнем до някакво положение, в което пандемията е минало, образованието и доста други сфери на живота няма да са същите като през 2019 година Ще има доста повече цифрово преподаване, тъй като има и изгода от това, само че и доста отрицателни последици.
Д-р Неринг, преподавате тематиката за Държавна сигурност на студентите по публицистика в Софийския университет. Смятате ли, че тя е настояща над 30 години след началото на демократичните промени в България?
Убеден съм, че тематиката остава доста настояща, въпреки че в обществото този въпрос през последните години не получава задоволително внимание. Предвид огромните митинги предходната година, виждам, че хората се интересуват повече за корупцията, проведената престъпност и задкулисието, а всички тези тематики са свързани и имат генезиса си в Държавна сигурност и комунистическата партия. Знаем, че когато те се разформироват през 1990 година, фрагменти от партията и от Държавна сигурност трансформират политическата си власт в икономическа и стартират да употребяват преимуществата си – мрежи, контакти, запаси и т. н. Така че, поради всичко това, тематиката за Държавна сигурност е доста настояща.
На уъркшоп с ваше присъединяване доцент Георги Лозанов съобщи, че Държавна сигурност към момента въздейства върху публичното мнение в България и че това, че не се приказва за Държавна сигурност, е разработка на Държавна сигурност. Съгласен ли сте с тези изказвания?
Аз бих го споделил по този начин: Темата с Държавна сигурност в България по този начин и не получи това внимание, което заслужава. Фактът, че няма лустрация, че липсва просвета в образованието за памет и преосмисляне на комунистическото минало, е обвързван с въздействието на Държавна сигурност в актуалното общество. Най-младите генерации не знаят съвсем нищо за Държавна сигурност и за комунистическата тирания, за лагерите, за изтезанията, за тайните банкрути на страната, за това по какъв начин Държавна сигурност е правила убийства, контрабанда или всеобщо е следила популацията, за тайните мрежи и някогашните сътрудници на Държавна сигурност в политиката, в стопанската система, в медиите и в образованието.
Доста е говорено у нас по тази тематика, само че сякаш нищо изключително не е направено. Какво по-различно трябваше България да направи по тази тематика?
Имаше редица ограничения, които можеха да се подхващат. Сега казусът е, че са минали 30 години и че за някои неща е късно. През 90-те години се говореше доста по тази тематика в Народното събрание и на площадите, само че действително нищо не бе направено. Архивът на Държавна сигурност не беше отворен в точния момент, не беше извършена лустрация и доста някогашни сътрудници на Държавна сигурност съумяха да основат доста мощни предприятия, медийни и други организации. Дори когато доста се говореше по тематиката, нямаше действителни дейности против въздействието на някогашните комунистически фрагменти в политиката, в стопанската система, в обществото.
А особено в стопанската система какво можеше да се направи?
В предишното огромните бизнес империи бяха основани от някогашни сътрудници на Държавна сигурност. Знаете, че при започване на 90-те години партията и Държавна сигурност раздадоха големи пари на своите мрежи, използваха задграничните компании, източиха държавни и партийни пари, с цел да запазят властта си. Сега тези предприятия са в наследниците на някогашните комунистически фрагменти. Те към този момент са интегрирани в модерната стопанска система и е доста по-сложно да се вземат ограничения. Пък и не виждам предпочитание за това.
Изучавали сте с години архивите на Държавна сигурност и ЩАЗИ. Има ли забавни прилики и разлики сред работата на двете секрети служби? Има ли разлики сред въздействието им в посткомунистическите общества и в метода към тях в България и Германия след краха на тоталитарните режими?
До 1990 година двете служби доста си приличаха във всяко отношение – по структурата, манталитета, по метода на работа. Това бяха секрети полиции по руски пример. След 1990 година историята на трансформацията в Германия и в България са доста разнообразни. Германия е огромното изключение в Европа, тъй като някогашната Източна Германия се причисли към Западна Германия, т.е. към демократична страна с построени институции и правов ред. Службите за сигурност бяха разформировани и ЩАЗИ нямаше действително въздействие в посткомунистическото общество, за разлика от това, което се случи в страните от Централна и Източна Европа.
Как някогашните сътрудници на ЩАЗИ бяха изключени от публичния живот в Германия?
Институциите и организациите непринудено се отхвърлиха да одобряват тези хора. Имаше консенсус, че е недопустимо, само че това не бе записано в закона, не бе формализирано. Няма и официално наказване за множеството чиновници на ЩАЗИ.
В посткомунистическа България не се състоя разграничение сред сътрудниците на Държавна сигурност, които на практика са били жертви, и тези, които действително са осъществявали репресията. В Германия направи ли се сходно разграничаване?
Въпросът е в какъв подтекст. При отварянето на архива на ЩАЗИ беше направена такава разлика. Например нямаше достъп до документи за някогашни чиновници, които са били репресирани или жертви на ЩАЗИ. Докато документите за причинителите на репресиите са налични.
Късно ли се случи отварянето на архива на Държавна сигурност в България?
Да, това се случи доста късно – действително 2009 – 2010 година, т.е. 20 години след краха на комунизма. Освен това процесът се случи много официално около присъединението на България в Европейски Съюз. Нямаше каквито и да било действителни последици за някогашните сътрудници.
А публичността малко ли е?
Ефектът не беше огромен. Интересът към досиетата беше най-силен сред 2009 и 2013 година След това има внезапен спад.
Кога дефинитивно ще скъсаме с Държавна сигурност и с нейното въздействие?
Има разнообразни етапи. Но съгласно мен не би трябвало да скъсваме с това, тъй като то би трябвало да се помни. Младите хора би трябвало да знаят какво е правила тайната полиция преди 1990 година и какво – по-късно, какво споделя това за днешното общество, с цел да си създадем извода в какво общество желаеме да живеем. От друга страна, ще навлезем в една нова фаза, когато към този момент и последното потомство на чиновници на Държавна сигурност си отиде от този свят. Но структурите, институциите и организациите, основани от тях, добили власт, пари и други запаси, ще продължат да съществуват.
Как да сме сигурни, че днешните служби за сигурност работят в интерес на обществото? Какви са механизмите за либерален надзор върху тях?
Механизмите са многочислени. Важно е контролът да е действителен – посредством медиите, посредством Народното събрание, посредством комисиите за отбрана на персоналните данни и посредством правораздаването. Трябва да има правна опция обществото и другите институции да управляват работата на службите за сигурност. Нужни са и ясни правила за достъп до класифицирана информация, както и ясни правила за използване на СРС. В България такива правила има, само че въпросът е и по какъв начин се ползват. Ако няма действителен надзор, службите за сигурност се трансформират в опасност за сигурността. Случаите с Емилиян Гебрев, с шпионския скандал или подслушването и полицейското принуждение против протестиращите демонстрират, че тези правила не са били спазени.
България има нов парламент. Трябва ли да са засекретени съвещанията на парламентарните комисии, които се занимават със службите за сигурност и външната политика, или би трябвало да има повече бистрота?
Прозрачността и секретността би трябвало да бъдат уравновесени във всяка народна власт. Има информация за националната сигурност, за която има смисъл да е предпазена и загадка за избран период. За да се балансира сред бистрота и секретност, би трябвало да има ясни правила за достъпа и те да се реформират през избран интервал от време. Освен това би трябвало да има институция, която да следи за спазването на тези правила. На обществото му би трябвало бистрота изключително при дефинирането на националната сигурност. В Германия да вземем за пример има обществени и секрети съвещания на парламентарните комисии. И в двете има смисъл, само че има и негативи.
По света и в България работят уеб сайтове за проверяваща публицистика, за които доста хора се съмняват, че получават информацията си от службите за сигурност. Как да отличим достоверната проверяваща публицистика от намесата на службите за сигурност в онлайн пространството?
Разследващата публицистика и тайните служби имат доста общо във връзка с методите си. Това важи изключително за цифровите принадлежности, тъй като те към този момент са обществено налични. Има обаче и доста основна разлика сред двете. Журналистите разгласяват работата си и изясняват от кое място имат тази информация и по какъв начин вършат изводите си. Има един метод, по който можем да разграничаваме медиите, които се употребяват от тайните служби, и тези, които фактически се занимават с проверяваща публицистика. Качествените медии доста по-ясно изясняват методите си на работа и показват от кое място имат дадена информация в самите публикации. Службите обичат да употребяват едни и същи медии или публицисти наново, тъй че те да стартират обещано събитие или позиция.
Накрая един въпрос за образованието. Вие сте посетител учител във Факултета по публицистика и всеобща връзка. Какво е усещането Ви от положението на българското висше обучение?
Много се веселя, че преподавам в СУ и че Медийната стратегия на Фондация " Конрад Аденауер " ми дава такава опция. Интересно ми е да работя със студентите, младите публицисти и професорите тук. Да се прави това по време на пандемия е много комплицирано, изключително в журналистическата специалност, в която персоналните срещи, контактите и практическите извършения са доста значими. Виждам един тип отмалялост от пандемията и цифровото предподаване. Освен това ми прави усещане, че всеобщата медийна просветеност на най-младите е много ниска. Много студенти не вършат никаква разлика сред типичен медии, обществени медии и платформи като Ютюб или Facebook, които не създават вести, а единствено ги популяризират. Класическите пълномощия да разграничават сред качествена публицистика и други форми, сред изказвания и обстоятелства, сред обстоятелства и хипотези не са задоволително добре развити. Това равнище на всички места пада, само че в България доста си проличава. Но когато студентите влизат в университета, към този момент е късно да се образуват тези умения. Още в учебно заведение би трябвало да има уроци по медийна подготвеност.
Друг проблем е, че образователният развой е малко въздържан, което си проличава доста във времената на пандемия. Все още няма тактика за това по какъв начин ще реформираме образованието в пандемията, защото обстановката евентуално още години наред ще остане такава. Аз мисля, че пандемията ще промени образованието фундаментално. Дори да достигнем до някакво положение, в което пандемията е минало, образованието и доста други сфери на живота няма да са същите като през 2019 година Ще има доста повече цифрово преподаване, тъй като има и изгода от това, само че и доста отрицателни последици.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ