Идва ли залезът на маскарите?
Признавам си, че с цел да седна и да напиша тази публикация, ми беше належащо много време и сила. Доста мислих, следих организма, наименуван „ общество ” и разсъждавах над тематиките, които ни вълнуваха през последните дни, седмици и месеци. Защото всеки ден, всеки час има нова „ шокираща ” вест, нов „ гейт ”, нов скандал, участниците, в които, се оказват инцидентни артисти в публичната постановка.
Всичко от заплащането на медицински бележки, през закупуването на военни самолети, чак до битката за самостоятелност на Каталуния. Теми, в които, уверена съм, не всеки е движимост. Теми, които оформят образа на актуалното българско общество, поставят знак за тъждество сред „ интелигенция ” и „ елементарни хора ” и много постоянно
дискредитират мнението на специалистите,
поставяйки на напред във времето позицията на масите. Теми, които неумишлено лишават вниманието ни от същински значимите неща, замъглявайки мозъка ни със случки от злободневното всекидневие.
Дали ще се заплащат медицинските бележки съумя да стане тематика номер едно, само че къде остана тематиката за надалеч по-важното – бюджет 2018? Изборът какво да следим може би е неволен (пустият стаден принцип!) и това постоянно е подбудено от тематики – ластици, които разрешават на нажежени и атрактивни телевизионни разногласия да запълват медийното време.
Оставяйки настрани хегемонията на цирковото изкуство в ефира, аз съм извънредно удовлетворена от това провокиране на обществените пластове, разговор, напрежение, поляризиране – един бълбукащ казан, цялостен с разнообразие от отзиви и ясно (и къде не чак толкова) аргументирани позиции. Не единствено, тъй като в „ разногласието ” се ражда истината, само че и тъй като това е явен белег, на инат на необятно публикуваното мнение за цензура, че вървим по стъпките на разрастващ се субект, който търси себе си.
Ако позволите тази метафора, бих сравнила България сега с тийнейджър-бунтар, който се пробва да откри посока в живота си с цената на доста „ гейтове ” и малко успокоение. Защото това кърмаче, което се хранеше на кръговиден час и спазваше добре познатите правила на социализма преди 30 години, към този момент порасна. И към този момент
оспорваме
всеки един закон,
разпоредба и предложение освен тъй като желаеме или би трябвало, а тъй като можем.
От късия ми опит в държавната администрация си дадох сметка, че страната е детайл, който непрекъснато и непредсказуемо трансформира агрегатното си положение – за секунди се вледенява, нажежава, а от време на време и избухва в пламъци. Управлението на тези процеси е толкоз комплицирано, че може би цялостен един живот не би стигнал да вникнеш в същината им радикално. И въпреки да бях част от скептиците, които с лекост повтарят думите на вездесъщия (ще употребявам този настоящ епитет) воин на Алеко Константинов – Бай Ганьо, че всички са „ маскари ”, мога изрично да заявя, че не всички са такива. Поставянето под общ знаменател е
белег на една маргинализация
на обществото от политическия живот в последните години ( а и не само). Има толкоз доста хора, обществнопризнати персони, които работят в посока възстановяване на живота в България, само че остават незабелязани, тъй като младежът не прави оценка напъните на родителите си, когато му купят нова раница – той единствено мрънка, че не е отишъл на дискотека.
„ Маскарите ” са синдром на недоволството на един подрастващ, който в търсене на себе си, обругава всеки престиж, който се пробва да му даде посока. „ Маскари ” можем да станем и ние, в случай че в един миг от живота си решим да дадем нещо от себе си, в името на България, тъй като нали „ всички са идентични ”.
„ Маскари ”, обаче, не е единствено център на негодуванието на един народ – това е и модел на обири, които остават заметени под черджето на входа на институциите. Усилията за основаване на ново антикорупционно звено („ Антимаскари ”, за какво пък не?!) водят единствено до следващия медиен blur, от който не излиза наяве – ще се борим ли с корупцията по високите етажи или ще си седим на партера, залавяйки служители на реда от Пловдив за „ такса успокоение ” на телефонните измамници?
Обществото ни се развива с бързи темпове и все по-често ще задава въпроси. И всеки, който е част от политическия и дипломатически кръг, ще би трябвало да се научи да употребява думите по-умело. Нима и Христо Стоичков не подбра неверните думи в неверния миг? Липсващото звено в израстването от младеж до зрял човек е поемането на отговорност. Нещо, на което към момента не сме се научили.
Бълваме словесни нападки,
само че не се ангажираме с казаното и сега, в който следващият гейт чука на врата, идва и следващото дело за клюка – иди доказвай кой крив, кой прав. Руският режисьор Андрей Кончаловски е споделил: „ Аз не знам, какво е това интелигенция, аз знам, какво е това образован човек – това е човек, който е осъзнал отговорностите си повече, в сравнение с своите права ”. Отговорността да бъдеш е надалеч по-тежка от правото да бъдеш – тъй като едното ти се поставя по хипотеза, а другото е функционалност на твоята обществена ангажираност. Да застанеш зад думите си, зад дейностите си, зад всичко това, което те прави пълноправен член на обществото.
Когато проумеем това, България ще порасне и ще бъде не просто като 110 хиляди квадратни километра на картата на Европа, само че като седем милиона европейци интензивно работещи в името на постоянна стопанска система и здрав социум. Когато проумеем това, ще пристигна и залезът на „ маскарите ”, с цел да направи място на изгрева – изгревът на една нова България. Защото постоянно съм била на мнение, че образованият, мислещ и зает народ е по-лесен за ръководство и по-труден за операция.
*Авторката е публицист, блогър, пиар и представител на служебното държавно управление на проф. Огнян Герджиков. Тя беше и водеща на предаването “Десет ” на телевизия Bulgaria ON AIR.
Всичко от заплащането на медицински бележки, през закупуването на военни самолети, чак до битката за самостоятелност на Каталуния. Теми, в които, уверена съм, не всеки е движимост. Теми, които оформят образа на актуалното българско общество, поставят знак за тъждество сред „ интелигенция ” и „ елементарни хора ” и много постоянно
дискредитират мнението на специалистите,
поставяйки на напред във времето позицията на масите. Теми, които неумишлено лишават вниманието ни от същински значимите неща, замъглявайки мозъка ни със случки от злободневното всекидневие.
Дали ще се заплащат медицинските бележки съумя да стане тематика номер едно, само че къде остана тематиката за надалеч по-важното – бюджет 2018? Изборът какво да следим може би е неволен (пустият стаден принцип!) и това постоянно е подбудено от тематики – ластици, които разрешават на нажежени и атрактивни телевизионни разногласия да запълват медийното време.
Оставяйки настрани хегемонията на цирковото изкуство в ефира, аз съм извънредно удовлетворена от това провокиране на обществените пластове, разговор, напрежение, поляризиране – един бълбукащ казан, цялостен с разнообразие от отзиви и ясно (и къде не чак толкова) аргументирани позиции. Не единствено, тъй като в „ разногласието ” се ражда истината, само че и тъй като това е явен белег, на инат на необятно публикуваното мнение за цензура, че вървим по стъпките на разрастващ се субект, който търси себе си.
Ако позволите тази метафора, бих сравнила България сега с тийнейджър-бунтар, който се пробва да откри посока в живота си с цената на доста „ гейтове ” и малко успокоение. Защото това кърмаче, което се хранеше на кръговиден час и спазваше добре познатите правила на социализма преди 30 години, към този момент порасна. И към този момент
оспорваме
всеки един закон,
разпоредба и предложение освен тъй като желаеме или би трябвало, а тъй като можем.
От късия ми опит в държавната администрация си дадох сметка, че страната е детайл, който непрекъснато и непредсказуемо трансформира агрегатното си положение – за секунди се вледенява, нажежава, а от време на време и избухва в пламъци. Управлението на тези процеси е толкоз комплицирано, че може би цялостен един живот не би стигнал да вникнеш в същината им радикално. И въпреки да бях част от скептиците, които с лекост повтарят думите на вездесъщия (ще употребявам този настоящ епитет) воин на Алеко Константинов – Бай Ганьо, че всички са „ маскари ”, мога изрично да заявя, че не всички са такива. Поставянето под общ знаменател е
белег на една маргинализация
на обществото от политическия живот в последните години ( а и не само). Има толкоз доста хора, обществнопризнати персони, които работят в посока възстановяване на живота в България, само че остават незабелязани, тъй като младежът не прави оценка напъните на родителите си, когато му купят нова раница – той единствено мрънка, че не е отишъл на дискотека.
„ Маскарите ” са синдром на недоволството на един подрастващ, който в търсене на себе си, обругава всеки престиж, който се пробва да му даде посока. „ Маскари ” можем да станем и ние, в случай че в един миг от живота си решим да дадем нещо от себе си, в името на България, тъй като нали „ всички са идентични ”.
„ Маскари ”, обаче, не е единствено център на негодуванието на един народ – това е и модел на обири, които остават заметени под черджето на входа на институциите. Усилията за основаване на ново антикорупционно звено („ Антимаскари ”, за какво пък не?!) водят единствено до следващия медиен blur, от който не излиза наяве – ще се борим ли с корупцията по високите етажи или ще си седим на партера, залавяйки служители на реда от Пловдив за „ такса успокоение ” на телефонните измамници?
Обществото ни се развива с бързи темпове и все по-често ще задава въпроси. И всеки, който е част от политическия и дипломатически кръг, ще би трябвало да се научи да употребява думите по-умело. Нима и Христо Стоичков не подбра неверните думи в неверния миг? Липсващото звено в израстването от младеж до зрял човек е поемането на отговорност. Нещо, на което към момента не сме се научили.
Бълваме словесни нападки,
само че не се ангажираме с казаното и сега, в който следващият гейт чука на врата, идва и следващото дело за клюка – иди доказвай кой крив, кой прав. Руският режисьор Андрей Кончаловски е споделил: „ Аз не знам, какво е това интелигенция, аз знам, какво е това образован човек – това е човек, който е осъзнал отговорностите си повече, в сравнение с своите права ”. Отговорността да бъдеш е надалеч по-тежка от правото да бъдеш – тъй като едното ти се поставя по хипотеза, а другото е функционалност на твоята обществена ангажираност. Да застанеш зад думите си, зад дейностите си, зад всичко това, което те прави пълноправен член на обществото.
Когато проумеем това, България ще порасне и ще бъде не просто като 110 хиляди квадратни километра на картата на Европа, само че като седем милиона европейци интензивно работещи в името на постоянна стопанска система и здрав социум. Когато проумеем това, ще пристигна и залезът на „ маскарите ”, с цел да направи място на изгрева – изгревът на една нова България. Защото постоянно съм била на мнение, че образованият, мислещ и зает народ е по-лесен за ръководство и по-труден за операция.
*Авторката е публицист, блогър, пиар и представител на служебното държавно управление на проф. Огнян Герджиков. Тя беше и водеща на предаването “Десет ” на телевизия Bulgaria ON AIR.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ