Последните общи звезди, краят на поп културата и дигиталните тирани
Признавам, не съм гледала Супербоул. Нито последния, нито който и да било предходен.
Това, несъмнено, не ми пречи всяка година да се събуждам в 6, с цел да виждам концерта сред двете полувремена и да видя рекламите, направени особено за събитието - те са категория, сами по себе си.
Този път обаче нещо друго притегли вниманието ми всред десетките обичайно разгорещени онлайн мнения - една по-периферна полемика по отношение на звездите, на които са заложили марките (или рекламните им агенции).
Критиката гласеше, че в годината на Суифт-манията и Ъшър е демонстрация на непредвидливост да напълниш рекламните блокове със “стари хора ” като Арнолд Шварценегер (76 г.), Дани Де Вито (79 г.), Дженифър Лопес (54 г.), Бен Афлек (51 г.), Мат Деймън (53 г.), LL Cool J (56 г.), Крис Дженър (68 г.), Глен Клоуз (76 г.), Мартин Скорсезе (81 г.), Антъни Хопкинс (86 г.) и впрочем величия от предишния век.
Факт е, че най-големият растеж в зрителската публика на Супербоул беше измежду представителите на Gen Z.
Броят на дамите сред 18 и 24-годишна възраст е с 24% повече от предходната година. Мъжете от същата възрастова група са на второ място с 20% нарастване. Момичетата сред 12 и 17 години са на трето място по растеж на зрителския интерес към финала на Националната футболна лига, с 11% скок.
Милиони младежи са гледали мача, а рекламодателите са избрали „ бумъри “ за рекламите си?
Тотално разбирах фрустрацията. Очевидният отговор за този информационен „ пропуск “ беше архаизмът на закостенелите и изоставащи рекламни организации.
Не толкоз очевидният отговор е друго допустимо пояснение, а точно “краят на поп културата “ или разцепването на това, което сме привикнали да назоваваме “поп просвета “ на безчет микро- и нанопотоци.
Проводниците на тази теза изясняват превеса на “стари звезди ” с констатацията, че в действителност това са последните “общи звезди ”.
Със своите от всички възрасти, Супербоул е една от дребното благоприятни условия за всеобщ маркетинг по малкия екран. Но към днешна дата заниманията и информацията са дотолкоз индивидуализирани, че ние, групово, като общество, просто нямаме „ споделен лист “ от всеобщо приети звезди. Или истини.
Преди 20-30 години всички - остарели, млади, мъже, дами, небогати, богати - гледахме едни и същи ТВ канали с едни и същи филми, слушахме едни и същи радиостанции, и виждахме едни и същи новинарски заглавия.
Даже да не си склонен с опозиционния вестник, можеше да го прочетеш.
Даже да имаш 200 стратегии на кабелната телевизия, всяка от тях излъчва за теб напълно същото наличие, каквото излъчва за всички останали фенове.
Това е минало.
Днес живеем в свят, който към този момент не работи по този начин, само че към момента не сме осъзнали същинския мащаб и значителност на тази смяна.
Персонализацията е цар и властта му се храни с лайкове, реакции и арестувано внимание.
Наскоро една другарка ме попита дали съм забелязала по какъв начин в недалечното минало изложбите са служили за допиране до непозната вероятност - а в този момент са се трансформирали в търсене на самовалидация и припознаване, до степен да се „ анулират “ „ неверните “ гледни точки.
Аз-ът е освен изходната точка, само че и мерната единица, и крайната цел, а всичко е по негов облик и сходство. Най-сетне индивидът е по-голям от човечеството. Моята свободолюбива балканска душа се радва на краха на остарелите канони.
Но какво следва?
В книгата си „ Интересни времена “ гениалният сър Тери Пратчет, с присъщия си жлъч, повдига въпроса за странния метод, по който революциите могат да се трансфорат в робия.
Случайно или не, романът стартира с подправен откъс на несъществуващото китайско проклинание „ да живееш в забавни времена “, сходно на знамение за идващата ера на дезинформация и подправени вести.
Настъпването на софтуерната гражданска война промени трайно и в дълбочина пейзажа на публичните връзки. От една страна, цифровите технологии изиграха централна роля в катализирането на обществени и политически промени, и усилиха на гласовете на маргинализирани групи, само че също бяха експлоатирани от репресивни режими за наблюдаване и разпространяване на агитация.
Дигиталната гражданска война демократизира достъпа до информация, само че също по този начин сътвори нови форми на дигитален авторитаризъм.
Компании като Гугъл и Meta имат невиждан надзор върху потока от информация и цифровата инфраструктура, която е в основата на актуалния живот.
Техните логаритми оформят наличието, което консумираме, и тематиките, които ни вълнуват. Те въздействат върху публичния дискурс и предопределят политически резултати.
Наред с трансформиращия си капацитет, обществените медии се обрисуваха и като мощни принадлежности за операция. Възходът на „ подправените вести “ докара до повсеместна ерозия на доверието – в престижи, в експертност, в обичайните медийни източници, в истината, в случай че щете, подхранвайки поляризацията.
Все повече младежи се отвръщат от обичайните медии и получават вести от обществените медии.
Факт: Instagram е най-популярният източник на вести измежду по-младите хора, следван компактно от TikTok и YouTube.
Но тези платформи не са медии с транспарантно финансиране, журналистическа нравственос, тествани източници и очевидно за всички наличие. И следствията не закъсняват.
Според, гост-изследовател в Станфордския университет, в страните на всеки континент се отваря идеологическа бездна сред младите мъже и дами, а данни на Gallup демонстрират, че това фундаментално раздалечаване се е случило в последните единствено шест години
Мъжете и дамите от едно и също потомство към този момент не виждат света по един и същи метод, тъй като не гледат в един и същи екран.
Как ще построяват общи фамилии, стопански системи, страни?
Какво значи неналичието на “споделени препратки ” за възприемането на действителността? Всъщност, имаме ли въобще обща действителност?
Според някои се намираме в епохата на цифров империализъм, където огромните софтуерни колоси диктуват разпоредбите на играта. Техните логаритми и тактики за достъп до публика и монетизация подлагат на съществено тестване дори обичайна концепция за национална страна.
Според известния историк и публицист Ювал Ноа Харари човешките общества са структурирани към споделени хрумвания, а не към физически структури или географски граници.
Харари твърди, че през цялата история хората са се организирали в комплицирани общества, като групово са вярвали и се придържали към споделени концепции като вяра, шовинизъм, правни системи. Тези споделени хрумвания са заварката, която държи обществата дружно, осигурявайки обща рамка за съдействие и организация.
Когато не разполагаме с сериозния най-малко допирателни, освен общуването, само че и градивният спор, в който се ражда истината, става неосъществим.
Един дребен рекламистки проблем ни разкрива по-голям културен проблем, който ни разкрива по-голям обществен проблем, който ни разкрива по-голям екзистенциален проблем.
И до момента в който Фукуяма приказва за края на историята, може би ние ще се наложи да приказваме, освен това съществено, за края на общото бъдеще.
Някъде ми попадна изразът “дефицит на бъдеще ” и го намирам за обезкуражаващо успешен.
Дали всичко това е неприятно или е просто следващото непознато, следващото ново безчовечие, което ни плаши? Или, иронично, в Края на историята сбъдваме мита за Сътворението и ябълката на познанието занапред ще заседне в гърлото ни, осъждайки ни да раждаме в страдания бъдещето?
Не знам. Но се надявам най-малко да можем всички да се съгласим, че Джей Ло не е остаряла.
Това, несъмнено, не ми пречи всяка година да се събуждам в 6, с цел да виждам концерта сред двете полувремена и да видя рекламите, направени особено за събитието - те са категория, сами по себе си.
Този път обаче нещо друго притегли вниманието ми всред десетките обичайно разгорещени онлайн мнения - една по-периферна полемика по отношение на звездите, на които са заложили марките (или рекламните им агенции).
Критиката гласеше, че в годината на Суифт-манията и Ъшър е демонстрация на непредвидливост да напълниш рекламните блокове със “стари хора ” като Арнолд Шварценегер (76 г.), Дани Де Вито (79 г.), Дженифър Лопес (54 г.), Бен Афлек (51 г.), Мат Деймън (53 г.), LL Cool J (56 г.), Крис Дженър (68 г.), Глен Клоуз (76 г.), Мартин Скорсезе (81 г.), Антъни Хопкинс (86 г.) и впрочем величия от предишния век.
Факт е, че най-големият растеж в зрителската публика на Супербоул беше измежду представителите на Gen Z.
Броят на дамите сред 18 и 24-годишна възраст е с 24% повече от предходната година. Мъжете от същата възрастова група са на второ място с 20% нарастване. Момичетата сред 12 и 17 години са на трето място по растеж на зрителския интерес към финала на Националната футболна лига, с 11% скок.
Милиони младежи са гледали мача, а рекламодателите са избрали „ бумъри “ за рекламите си?
Тотално разбирах фрустрацията. Очевидният отговор за този информационен „ пропуск “ беше архаизмът на закостенелите и изоставащи рекламни организации.
Не толкоз очевидният отговор е друго допустимо пояснение, а точно “краят на поп културата “ или разцепването на това, което сме привикнали да назоваваме “поп просвета “ на безчет микро- и нанопотоци.
Проводниците на тази теза изясняват превеса на “стари звезди ” с констатацията, че в действителност това са последните “общи звезди ”.
Със своите от всички възрасти, Супербоул е една от дребното благоприятни условия за всеобщ маркетинг по малкия екран. Но към днешна дата заниманията и информацията са дотолкоз индивидуализирани, че ние, групово, като общество, просто нямаме „ споделен лист “ от всеобщо приети звезди. Или истини.
Преди 20-30 години всички - остарели, млади, мъже, дами, небогати, богати - гледахме едни и същи ТВ канали с едни и същи филми, слушахме едни и същи радиостанции, и виждахме едни и същи новинарски заглавия.
Даже да не си склонен с опозиционния вестник, можеше да го прочетеш.
Даже да имаш 200 стратегии на кабелната телевизия, всяка от тях излъчва за теб напълно същото наличие, каквото излъчва за всички останали фенове.
Това е минало.
Днес живеем в свят, който към този момент не работи по този начин, само че към момента не сме осъзнали същинския мащаб и значителност на тази смяна.
Персонализацията е цар и властта му се храни с лайкове, реакции и арестувано внимание.
Наскоро една другарка ме попита дали съм забелязала по какъв начин в недалечното минало изложбите са служили за допиране до непозната вероятност - а в този момент са се трансформирали в търсене на самовалидация и припознаване, до степен да се „ анулират “ „ неверните “ гледни точки.
Аз-ът е освен изходната точка, само че и мерната единица, и крайната цел, а всичко е по негов облик и сходство. Най-сетне индивидът е по-голям от човечеството. Моята свободолюбива балканска душа се радва на краха на остарелите канони.
Но какво следва?
В книгата си „ Интересни времена “ гениалният сър Тери Пратчет, с присъщия си жлъч, повдига въпроса за странния метод, по който революциите могат да се трансфорат в робия.
Случайно или не, романът стартира с подправен откъс на несъществуващото китайско проклинание „ да живееш в забавни времена “, сходно на знамение за идващата ера на дезинформация и подправени вести.
Настъпването на софтуерната гражданска война промени трайно и в дълбочина пейзажа на публичните връзки. От една страна, цифровите технологии изиграха централна роля в катализирането на обществени и политически промени, и усилиха на гласовете на маргинализирани групи, само че също бяха експлоатирани от репресивни режими за наблюдаване и разпространяване на агитация.
Дигиталната гражданска война демократизира достъпа до информация, само че също по този начин сътвори нови форми на дигитален авторитаризъм.
Компании като Гугъл и Meta имат невиждан надзор върху потока от информация и цифровата инфраструктура, която е в основата на актуалния живот.
Техните логаритми оформят наличието, което консумираме, и тематиките, които ни вълнуват. Те въздействат върху публичния дискурс и предопределят политически резултати.
Наред с трансформиращия си капацитет, обществените медии се обрисуваха и като мощни принадлежности за операция. Възходът на „ подправените вести “ докара до повсеместна ерозия на доверието – в престижи, в експертност, в обичайните медийни източници, в истината, в случай че щете, подхранвайки поляризацията.
Все повече младежи се отвръщат от обичайните медии и получават вести от обществените медии.
Факт: Instagram е най-популярният източник на вести измежду по-младите хора, следван компактно от TikTok и YouTube.
Но тези платформи не са медии с транспарантно финансиране, журналистическа нравственос, тествани източници и очевидно за всички наличие. И следствията не закъсняват.
Според, гост-изследовател в Станфордския университет, в страните на всеки континент се отваря идеологическа бездна сред младите мъже и дами, а данни на Gallup демонстрират, че това фундаментално раздалечаване се е случило в последните единствено шест години
Мъжете и дамите от едно и също потомство към този момент не виждат света по един и същи метод, тъй като не гледат в един и същи екран.
Как ще построяват общи фамилии, стопански системи, страни?
Какво значи неналичието на “споделени препратки ” за възприемането на действителността? Всъщност, имаме ли въобще обща действителност?
Според някои се намираме в епохата на цифров империализъм, където огромните софтуерни колоси диктуват разпоредбите на играта. Техните логаритми и тактики за достъп до публика и монетизация подлагат на съществено тестване дори обичайна концепция за национална страна.
Според известния историк и публицист Ювал Ноа Харари човешките общества са структурирани към споделени хрумвания, а не към физически структури или географски граници.
Харари твърди, че през цялата история хората са се организирали в комплицирани общества, като групово са вярвали и се придържали към споделени концепции като вяра, шовинизъм, правни системи. Тези споделени хрумвания са заварката, която държи обществата дружно, осигурявайки обща рамка за съдействие и организация.
Когато не разполагаме с сериозния най-малко допирателни, освен общуването, само че и градивният спор, в който се ражда истината, става неосъществим.
Един дребен рекламистки проблем ни разкрива по-голям културен проблем, който ни разкрива по-голям обществен проблем, който ни разкрива по-голям екзистенциален проблем.
И до момента в който Фукуяма приказва за края на историята, може би ние ще се наложи да приказваме, освен това съществено, за края на общото бъдеще.
Някъде ми попадна изразът “дефицит на бъдеще ” и го намирам за обезкуражаващо успешен.
Дали всичко това е неприятно или е просто следващото непознато, следващото ново безчовечие, което ни плаши? Или, иронично, в Края на историята сбъдваме мита за Сътворението и ябълката на познанието занапред ще заседне в гърлото ни, осъждайки ни да раждаме в страдания бъдещето?
Не знам. Но се надявам най-малко да можем всички да се съгласим, че Джей Ло не е остаряла.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ