Защо арабите мразят Франция и обичат Аржентина?
Признавам, че не разбирам футболната игра, тъй че съм апатичен към крайния резултат на даден мач или даже международен шампионат. Онова, което обаче разсънва интереса ми, са идеологическите, политическите и културните стандарти, които дефинират държанието на футболните почитатели, както и мненията на тези, които употребяват играта, с цел да създадат внушения без никаква връзка със спорта като подобен.
Във финалния мач сред Франция и Аржентина се случи тъкмо това, което чаках. Както към този момент загатнах, предвижданията ми не се базираха на някаква оценка за мощните или слабите страни на двата футболни тима. Но бях сигурен, че без значение от тяхното показване на терена, арабските почитатели ще показват недвусмислена и даже въодушевена поддръжка за аржентинския народен тим. Разбира се, това арабско публично користолюбие в интерес на латиноамериканците също няма нищо общо с въпросния спорт. Прогнозата ми се сбъдна точно тъй като това користолюбие се дължи на познатите ми идеологически, политически и културни стандарти.
Победата на Аржентина и колониалното иго
Феновете от арабския (Третия свят), присъстващи на стадиона и отвън него, бяха изключително щастливи от успеха на Аржентина. След като скандираха дълго време и с огромен възторг, след края на мача те я отпразнуваха като нещо, което надвишава спортната победа. Много от тези ликуващи хора намерено признаваха, че техният възторг се дължи и на отношението им към Франция, която те винят за колониалното иго и за расистките политики, които съгласно тях я отличават и през днешния ден, като част от господстващия Запад. Съответно те възприемат футболното проваляне на Франция като самобитен реванш, въпреки и в областта на спорта – реванш, който въпросният Трети свят не съумя да осъществя в другите области - науката, актуалните технологии, медицината и така нататък
Дали обаче в тази ситуация " колониализмът ", " расизмът " и " хегемонията " са същинските претекстове за това користолюбие или са единствено декларативните етикети, посредством които се прикриват скритите претекстове, които арабите се срамят да упоменат? Дали не става дума за един премълчаван групов психически комплекс пред достиженията на по-напредналите народи в света?
Политически и културни стандарти
Нека първо покажем глупостта на тези три оправдания, които се излагат от тези, които са предубедени против Франция, респективно Запада. Първо, позоваването на „ колониализъм “ се обезсмисля, поради обстоятелството, че в Аржентина коренното население е към 1%, до момента в който 97% са пришълците с европейски корени – т.е. в настоящия си тип страната е образец за „ триумфа “ на колониализма с цената на ликвидирането на автохтонното население, което няма никакви вероятности за „ самостоятелност “.
Що се отнася до обвиняванията в расизъм, тук също Аржентина е негативният образец, до момента в който в самата Франция чужденците-имигранти сформират до 19% от популацията или към 12 милиона души. Тези цифри са задоволително доказателство за откритостта на френското общество към пришълците, което обезсилва обвиняванията в расизъм.
Но може би най-важният мотив против въпросните всеобщи настройки е, че от позиция на спазването правата и свободите на жителите, Франция е една от страните с най-високи стандарти, за разлика от Аржентина. Кой тогава заслужава да бъде стигматизиран с обвинявания в расизъм: Франция или Аржентина?
Не по-малко неуместни са и настройките против западното „ владичество “. Всъщност, в случай че може да се приказва за надмощие, става въпрос не за послушание и принуждение, а за предимство посредством постигнатия напредък във всички области в течение на нескончаем интервал от време. Налагането на западния модел става не с цената на принудата, а заради притегателната му мощ. Дори неговите врагове са принудени да му подражават, доколкото обективните условия разрешават това.
Какво свързва арабите с Аржентина? Каква е разликата сред арабите и французите? Каква е разликата сред французите и аржентинците?
Окончателният отговор на тези комплицирани въпроси може да се откри единствено в подтекста на опозицията сред понятията „ прогрес “ и „ назадничавост “ в най-широкия им смисъл. През цялата си близо двувековна история Аржентина не е дала никакъв цивилизован принос в нито една значима област. Нещо повече – липсва действителен прогрес и във вътрешното публично развиване. Обратното, новата ѝ история е белязана от военни преврати и принуждение. Всичко това приказва за крехкостта на демократичната просвета и за неблагополучията по пътя към гарантиране правата и свободите на жителите. Подобна е траекторията на множеството страни от арабския свят.
Исторически катаклизми
За разлика от Аржентина, Франция е страната, която в доста връзки е фар на напредъка, и е съдействала за възхода на човечеството, макар съпътстващите я неуспехи и исторически катаклизми. Именно на фона на френското просвещение, прогрес и непрестанен цивилизован принос, сериозно мислещите араби осъзнават своя неуспех, назадничавост и даже деградация. Този забележим за всички контрастност нанася мъчителни провали върху арабското его. Нещо повече – той даже подхранва опасения за неналичието на вероятности за изплъзване от безрадостната вероятност на продължаващото закъснение.
С други думи, в тази ситуация е явно сходството в позициите сред тези нации, които губят в съревнованието с по-напредналите народи и страни. Нещо повече – става дума и за закъснение по отношение на наложилия се наднационален стандарт за напредъка, който всички следват, без значение дали го признават обществено, или не. Именно този одобрен модел оказва формиращо влияние и върху съзнанието, нормите, традициите и главната ценностна система, която обрисува човешкото държание.
Гореказаното изяснява и солидаризирането на Третият свят/арабите с Аржентина във футболната ѝ борба с Франция. Подобна мотивация откриваме и в арабските благосклонности към Русия във войната с Украйна, възприемана като предизвикателство против Запада. Тези настройки са част от антизападните настроения, които преобладават в арабската всеобща логика на психиката през последните два века. Под въздействието на този подтик на отрицанието арабите се солидаризират с всеки, който се конфронтира със Запада.
Следователно, футболният епизод единствено илюстрира сериозен публичен кусур, поразил тази част от света. Пред арабите се слага съдбоносен избор, от който зависи тяхното бъдеще на цивилизовани нации. Ако те не излекуват кървящата отдавна нарцистична рана, няма да съумеят да решат своите екзистенциални проблеми, нито пък биха съумели да компенсират пропастта, която ги отделя от по-развития свят. Или казано иначе – те ще реализиран само квази-прогреса на една Аржентина.
Истината е, че макар минусите на Запада, той си остава моделът на подражателство и вдъхва вяра на младите. Това личи и от обстоятелството, че стотици хиляди араби, в това число и доста мароканци, освен мечтаят да живеят в Европа, само че и са подготвени да рискуват живота си, с цел да обхванат нелегално в тези страни, които формалната арабска агитация обременява с всички грехове.
Маратон на принуждение и диви прояви
Реакциите на арабските имигранти в европейските страни след успеха на тима на Мароко и загубата на тимовете на Испания и Франция, която се показваха в маратон на принуждение и диви прояви по улиците пред очите на света. Те показаха безсилието си с погроми и посягане върху обществена и частна благосъстоятелност, нахлуване против служители на реда и тенденциозен вандализъм. Това което се случи е същинския облик на дълбочината на комплекса за непълноценност, от който арабите страдат пред Запада. Много арабски медии и уеб сайтове даже отидоха доста по надалеч дотам след тези успеха на мароканския тим над испанския и други европейски тимове. Те считат, че това е причина за възобновяване на контрола над всички европейски страни, които преди епохи са били под контрола на ислямския халифат. Тези илюзии и сънища не са ли самата шизофрения?
Още по темата
Във финалния мач сред Франция и Аржентина се случи тъкмо това, което чаках. Както към този момент загатнах, предвижданията ми не се базираха на някаква оценка за мощните или слабите страни на двата футболни тима. Но бях сигурен, че без значение от тяхното показване на терена, арабските почитатели ще показват недвусмислена и даже въодушевена поддръжка за аржентинския народен тим. Разбира се, това арабско публично користолюбие в интерес на латиноамериканците също няма нищо общо с въпросния спорт. Прогнозата ми се сбъдна точно тъй като това користолюбие се дължи на познатите ми идеологически, политически и културни стандарти.
Победата на Аржентина и колониалното иго
Феновете от арабския (Третия свят), присъстващи на стадиона и отвън него, бяха изключително щастливи от успеха на Аржентина. След като скандираха дълго време и с огромен възторг, след края на мача те я отпразнуваха като нещо, което надвишава спортната победа. Много от тези ликуващи хора намерено признаваха, че техният възторг се дължи и на отношението им към Франция, която те винят за колониалното иго и за расистките политики, които съгласно тях я отличават и през днешния ден, като част от господстващия Запад. Съответно те възприемат футболното проваляне на Франция като самобитен реванш, въпреки и в областта на спорта – реванш, който въпросният Трети свят не съумя да осъществя в другите области - науката, актуалните технологии, медицината и така нататък
Дали обаче в тази ситуация " колониализмът ", " расизмът " и " хегемонията " са същинските претекстове за това користолюбие или са единствено декларативните етикети, посредством които се прикриват скритите претекстове, които арабите се срамят да упоменат? Дали не става дума за един премълчаван групов психически комплекс пред достиженията на по-напредналите народи в света?
Политически и културни стандарти
Нека първо покажем глупостта на тези три оправдания, които се излагат от тези, които са предубедени против Франция, респективно Запада. Първо, позоваването на „ колониализъм “ се обезсмисля, поради обстоятелството, че в Аржентина коренното население е към 1%, до момента в който 97% са пришълците с европейски корени – т.е. в настоящия си тип страната е образец за „ триумфа “ на колониализма с цената на ликвидирането на автохтонното население, което няма никакви вероятности за „ самостоятелност “.
Що се отнася до обвиняванията в расизъм, тук също Аржентина е негативният образец, до момента в който в самата Франция чужденците-имигранти сформират до 19% от популацията или към 12 милиона души. Тези цифри са задоволително доказателство за откритостта на френското общество към пришълците, което обезсилва обвиняванията в расизъм.
Но може би най-важният мотив против въпросните всеобщи настройки е, че от позиция на спазването правата и свободите на жителите, Франция е една от страните с най-високи стандарти, за разлика от Аржентина. Кой тогава заслужава да бъде стигматизиран с обвинявания в расизъм: Франция или Аржентина?
Не по-малко неуместни са и настройките против западното „ владичество “. Всъщност, в случай че може да се приказва за надмощие, става въпрос не за послушание и принуждение, а за предимство посредством постигнатия напредък във всички области в течение на нескончаем интервал от време. Налагането на западния модел става не с цената на принудата, а заради притегателната му мощ. Дори неговите врагове са принудени да му подражават, доколкото обективните условия разрешават това.
Какво свързва арабите с Аржентина? Каква е разликата сред арабите и французите? Каква е разликата сред французите и аржентинците?
Окончателният отговор на тези комплицирани въпроси може да се откри единствено в подтекста на опозицията сред понятията „ прогрес “ и „ назадничавост “ в най-широкия им смисъл. През цялата си близо двувековна история Аржентина не е дала никакъв цивилизован принос в нито една значима област. Нещо повече – липсва действителен прогрес и във вътрешното публично развиване. Обратното, новата ѝ история е белязана от военни преврати и принуждение. Всичко това приказва за крехкостта на демократичната просвета и за неблагополучията по пътя към гарантиране правата и свободите на жителите. Подобна е траекторията на множеството страни от арабския свят.
Исторически катаклизми
За разлика от Аржентина, Франция е страната, която в доста връзки е фар на напредъка, и е съдействала за възхода на човечеството, макар съпътстващите я неуспехи и исторически катаклизми. Именно на фона на френското просвещение, прогрес и непрестанен цивилизован принос, сериозно мислещите араби осъзнават своя неуспех, назадничавост и даже деградация. Този забележим за всички контрастност нанася мъчителни провали върху арабското его. Нещо повече – той даже подхранва опасения за неналичието на вероятности за изплъзване от безрадостната вероятност на продължаващото закъснение.
С други думи, в тази ситуация е явно сходството в позициите сред тези нации, които губят в съревнованието с по-напредналите народи и страни. Нещо повече – става дума и за закъснение по отношение на наложилия се наднационален стандарт за напредъка, който всички следват, без значение дали го признават обществено, или не. Именно този одобрен модел оказва формиращо влияние и върху съзнанието, нормите, традициите и главната ценностна система, която обрисува човешкото държание.
Гореказаното изяснява и солидаризирането на Третият свят/арабите с Аржентина във футболната ѝ борба с Франция. Подобна мотивация откриваме и в арабските благосклонности към Русия във войната с Украйна, възприемана като предизвикателство против Запада. Тези настройки са част от антизападните настроения, които преобладават в арабската всеобща логика на психиката през последните два века. Под въздействието на този подтик на отрицанието арабите се солидаризират с всеки, който се конфронтира със Запада.
Следователно, футболният епизод единствено илюстрира сериозен публичен кусур, поразил тази част от света. Пред арабите се слага съдбоносен избор, от който зависи тяхното бъдеще на цивилизовани нации. Ако те не излекуват кървящата отдавна нарцистична рана, няма да съумеят да решат своите екзистенциални проблеми, нито пък биха съумели да компенсират пропастта, която ги отделя от по-развития свят. Или казано иначе – те ще реализиран само квази-прогреса на една Аржентина.
Истината е, че макар минусите на Запада, той си остава моделът на подражателство и вдъхва вяра на младите. Това личи и от обстоятелството, че стотици хиляди араби, в това число и доста мароканци, освен мечтаят да живеят в Европа, само че и са подготвени да рискуват живота си, с цел да обхванат нелегално в тези страни, които формалната арабска агитация обременява с всички грехове.
Маратон на принуждение и диви прояви
Реакциите на арабските имигранти в европейските страни след успеха на тима на Мароко и загубата на тимовете на Испания и Франция, която се показваха в маратон на принуждение и диви прояви по улиците пред очите на света. Те показаха безсилието си с погроми и посягане върху обществена и частна благосъстоятелност, нахлуване против служители на реда и тенденциозен вандализъм. Това което се случи е същинския облик на дълбочината на комплекса за непълноценност, от който арабите страдат пред Запада. Много арабски медии и уеб сайтове даже отидоха доста по надалеч дотам след тези успеха на мароканския тим над испанския и други европейски тимове. Те считат, че това е причина за възобновяване на контрола над всички европейски страни, които преди епохи са били под контрола на ислямския халифат. Тези илюзии и сънища не са ли самата шизофрения?
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ