Примата на българската музика Лили Иванова се преклони пред жертвите

Примата на българската музика Лили Иванова се преклони пред жертвите и мъчениците от Баташкото кръвопролитие. Във фейбук тя разгласява фотоси от църквата " Света Неделя " в планинския град, където възпламени свещ, видя Plovdiv24.bg .

" Честит народен празник! ", написа тя и напомни Вазовото стихотворение, написано в Пловдив 

ВЪЗПОМИНАНИЯ ОТ БАТАК

(разказ от едно дете)

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите... доста е надалеч,

нямам баща, майка: ази съм сирак,

и трептя малко, зима пристигна към този момент.

Ти Батак не си чул, а аз съм оттова:

помня го клането и страшното време.

Бяхме девет братя, а останах самичък.

Ако ти опиша, боязън ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...

С топор ги сечеха, ей така... на дръвника;

а пък ази плачех, па ме беше боязън.

Само бачо Пеню с огромен глас извика...

И издъхна бачо... А един разбойник

баба ми закла я под вехтата стряха

и кръвта потече из наший капчук...

А ази бях дребен и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз

с брадвата в ръцете и нещо продума...

Но те бяха доста: пушнаха мигом

и той падна възнак, умъртви го патрона.

А мама изскочи, откъде; не знам,

и над татка фана да вика, да плаче...

Но нея скълцаха с един нож огромен,

по тази причина съм, чичо, аз в този момент сираче.

А бе доста ужасно там да бъдеш ти.

Не знам що не щяха и мен да заколат:

само че плевнята пламна и взе да пращи,

и ужасно мучеха кравата и волът.

Тогава побягнах плачешком на открито.

Но след това, когато страшното отпътува -

споделиха, че в оня огромни огън

изгорен и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,

и школото пламна, и девойки двесте

станаха на въглен - някой ги запря...

Та и доста още дяца и невести

А кака и вуйна, и други дами

мъчиха ги два дни, та па ги затриха.

Още чувам, чичо, по какъв начин пискат они!

и детенца доста на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?

Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.

Той пари с котела сбираше за тях;

само че поп Трендафила с гвоздеи коваха!

И сякаш беше ужасно, пък не бе ме боязън,

аз треперех единствено, само че не плачех веки.

Мен и други дяца водиха с тях

и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,

мене ме запряха нейде подземен.

Аз из дупка гледах синьото небе

и всеки ден плачех за мама, за тата.

По-добре умирвах, само че не ставах турка!

Като ни пуснаха, отново в Батак живях...

Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз неприятно време и за тях наста:

клахме ги и ние, както те ни клаха;

само че нашето село, чичо, запустя,

и баща, и мама веки не станаха.

Ти, чичо, не си чул поради Батак?

А аз съм оттамо... доста е надалеч...

Два дни тук недояждам, щото съм сирак,

и трептя малко: зима пристигна към този момент.

Пловдив, 1881 година

ИВАН ВАЗОВ