Приключи класирането в Третия национален конкурс за кратък фентъзи разказ

Приключи класирането в Третия народен конкурс за къс фентъзи роман " Вино от глухарчета през зимата " на тематика " Загадката на кръстопътя ". Организаторът - Младежки дом-Враца, благодари на създателите, които се включиха и поздрави призьорите
Жури в състав: Бранимир Събев – създател на пет сборника с разкази в жанровете ужаси, фентъзи и фантастика, както и на един разказ, лауреат на 25 литературни отличия; Михаил Митев – публицист и публицист, притежател на премия „ Автор на 2018 година ” на Национален клуб за фентъзи и хорър „ Цитаделата ”; Иван Величков - заместник-председател на клуб “LAZARUS ”, прегледа и оцени творбите. След задълбочена преценка и селектиране на участниците бяха класирани:
Първо място – Евгения Динева – София за описа „ Късметът на начинаещия ” 
Второ място – Милена Милева – София за описа „ Път на парчета ” 
Трето място – Божидар Лазаров – гр. Левски за описа „ Нощ в кръчмата ” 
Ето и разказът на спечелилия Евгения Динева:
  КЪСМЕТЪТ НА НАЧИНАЕЩИЯ  
  Върви до ръба на скалата и скочи. Направи си крила по пътя надолу 
Рей Бредбъри
- Твой ред е. – Вадим ме поглежда над редицата плочки, подредени пред него и аз 
давам една от моите. На нея е нарисувано блестящо, алено цвете и когато слагам плочката на масата до неговата, останалите мъже в стаята се размърдват обезпокоеното към нас. 
- Губиш.- Вадим слага плочка със същото изображение и по този начин общият му брой 
точки е единствено с две по-малко от нужните за победа. По това, което е останало в купчината отдясно и доколкото преброих, той е на една ръка от това да ги събере. Без значение какво му се падне на идващото изтегляне, той е победител. 
Кадо е игра с плочки, една от най-старите по земите ни. Играят я и децата по улиците, и възрастните, както и в двора. Играем я и ние - синовете на Царя. Има два метода да бъде извоювана – или играчът събира първи единадесет точки от две двойки и една тройка плочки, или когато са при него и двете плочки с изображение на златна птица. В цялата игра има единствено две такива плочки. Едната е при мен и стои на масата. 
- Дали да не спрем – Райо предлага, а аз се съгласявам незабавно. 
- Да, виж, така и така е...
- Не! – Вадим удря с ръка по масата - Играем до край, Адриан към момента може да 
спечели. 
- Но шансът да му се падне птицата е доста по-малък, в сравнение с...
- Казах не!
Райо подвига ръце в символ на помирение и се отдръпва с крачка обратно. Отново настава безмълвие. Предполагам, че до момента в никакъв случай не са виждали брат ми да играе, като че ли надявайки се да загуби. Всъщност Вадим ненавижда да залага, за толкоз години сме сядали два пъти. Иве се прокашля и споделя едвам доловимо:
- Теглете още веднъж. 
Аз протягам ръка първи и тегля някаква плочка без стойност. Слагам я на масата и погледите ни с Вадим се засичат. Той няма потребност да тегли, тъй като всички знаем, че печели. Въздухът не трепва, имам възприятието, че никой към нас не диша, а аз му клатя глава. 
- Отивам аз. Такава беше ангажимента. 
***
Земите ни се простират юг от Канагьол. Почвата е плодородна, а летата -дълги и топли. Родината беше единственото, което познавах, не бях и предполагал, че ще я напусна – бях първороден наследник и дългът ми беше тук. 
После стартира войната. И по този начин към този момент няколко години. 
Веднага щом завърши играта се насочих към конюшните, с цел да оседлая Байар. Докато вървях натам, чух стъпки след себе си. Вадим беше тръгнал след мен. 
- Връщай се при другите - споделих, без да се обръщам. 
- Откъде си сигурен, че ще си спазят обещанието? 
Звучеше сърдит. Тъжен. Нещо в мен се прекатурна, като че ли големи клещи се затваряха към гърдите ми с всяко издишане, само че отсам нямаше връщане обратно. 
- Има единствено един метод да разберем. 
Тръгнах още по изгрев - нямах време да се сбогувам, а тези с които съумях да се разделя споделиха, че ще ме чакат. И аз, и те знаят, че връщане от Севера нямаше. 
Яздех от часове и колкото повече се отдалечавах от вкъщи, толкоз по-мрачно и студено ставаше. Навярно бяха минали дни, или дните се бяха разляли в седмици. Спирах единствено по мрачно, едвам поспя и на другия ден тръгвахме с Байар още веднъж. 
Владетелят на Севера ни беше предложил мир единствено при едно изискване – моят татко да изпрати един от синовете си при него. Губехме войната, а всеки ден измираха стотици от нашите. Въпрос на време беше северняците да стартират да убиват наред, дори и дамите и децата по селата. Вадим сподели, че би трябвало да отиде той. Но също по този начин от години бе потвърдил, че той щеше да бъде по- положителният държател. Освен това беше любимецът на всички. Затова и взехме решение да решим разногласието за това кой да отиде с играта. 
Продължавах напред, до момента в който теренът не стана неосъществим за пресичане, а след известно време Байар ме напусна. 
Но аз вървях. Вървях до момента в който не усетих, че земята под краката ми се сковава – сковани бяха и крайниците ми, а въздухът става сложен за дишане. След няколко часа доближих земите, покрити напълно със сняг. В далечината се виждаше рид – там беше границата, а оттатък нея бяха териториите на северняците. 
Изкачих се на високия било и погледнах надолу. От мястото на което стоях се виждаше като че ли цялото кралство. Слънцето беше почнало да потъва зад хоризонта, къпеше всичко в розово – оранжева светлина, която се отразяваше в белотата на снежната завивка. Беше красиво. Постоях по този начин известно време – това бяха последните мигове, които щях да прекарам на родна земя. Загърнах наметалото към себе си, когато си спомних за плочката. Извадих я от джоба си и я сервирах към светлината. Беше плочката от играта – тази със златната птица. И двете се бяха паднали на мен още при първото разпределяне, само че бях пъхнал едната в ръкава на ризата без някой да забележи. 
Погледах я, а по-късно я прибрах назад. 
Сложих качулката на тежкото покривало и потеглих надолу.