Елена Алексиева: Личността изчезва
„ Приказките на господин Кабода “ е най-новата книга на Елена Алексиева, която ще има премиера на 29 ноември, сряда, от 18 ч в изложба „ Средец “ на Министерството на културата. Писателката е създател на две стихосбирки, книги с разкази, романи, както и на няколко пиеси, само че за пръв път показва пред аудитория свои текстове в този изключително сложен род. „ Тези приказки са родени там, където огромният и дребният човек се срещат като равни. Ето за какво те не са единствено за дребния четец, нито единствено за огромния. Те са за всеки, тръгнал по пътя към другия човек – път, който в никакъв случай не е елементарен, само че постоянно си струва”, написа в една от анотациите за книгата. Художник на елегантното издание на „ Факел експрес” е Кирил Златков, редактор – поетът Георги Борисов.
В.Б.: В писането на приказки (независимо към каква публика са отправени) постоянно има риск от една особена предумишленост, чийто фалш може да бъде уловен от читателя по-лесно, в сравнение с в други литературни жанрове. Ако сте съгласна, за какво това е по този начин?
Е.А.: Да, има го този риск, може би тъй като в приказката постоянно се влага упованието посредством привидната си елементарност тя да ни каже доста по-големи и значими неща, в сравнение с наподобява на пръв взор. Приказката не просто споделя, тя учи, поучава. И тази функционалност ѝ е толкоз жанрово присъща, че без нея жанрът престава да съществува и се трансформира в някакъв различен. За да поучиш, да покажеш, да убедиш читателя, че имаш какво да му дадеш и то да му е забавно, съгласно мен би трябвало да си безусловно почтен. И да вървите двамата с него дружно по този път, а не създателят да изхожда от своята авторитетна позиция, която е смешна и нереална. Аз нямам визия една приказка накъде ще ме води – нито като я чета, нито като я пиша. За мен тя е мистерия и в случай че желая да стигна до края ѝ, най-добре да чувам нея, а не себе си.
Друг източник на тая предумишленост виждам в това, че приказката навсякъде се счита предопределена извънредно за деца – което въобще не е по този начин, изключително пък в случай че си напомним от кое място е тръгнала. А в писането за деца има, неизвестно за какво, такава една визия, че детето е някакъв недорасъл, неузрял, непособен на схващане над несъмнено (ниско) равнище човек и затова, длъжни сме да снизхождаме към него, най-вече да го забавляваме и най-общо казано, да го третираме като ненагледен глупак. В това няма нищо правилно. Малкият човек е тъкмо толкоз интелигентен, кадърен, възприемчив, изчерпателен и проникновен, колкото и огромният. А в действителност даже и доста повече. Затова няма потребност от никаква благосклонност, нито от подражаване на псевдобебешко говорене, с цел да те разбере. Говори си с него като с еднакъв и бъди почтен, това е изцяло задоволително.
В.Б.: Вашият дребен воин и тайнственият господин Кабода ни водят в тишината на пещера, където най-голямото премеждие като че ли са думите, които си споделят в полумрака. Защо съгласно вас става все по-трудно за актуалния човек да открива, отглежда и опазва своята фамилиарност?
Е.А.: Защото му е внушено, че тя е нездравословна и рискова, че води до самотност, а самотата е болест. Тя, самотата, е симптом на обществен и персонален неуспех, на несправяне с разпоредбите на живеенето като „ обществено животно “. Социалното непрекъснато бива противопоставяно на персоналното, сякаш двете могат да съществуват едно без друго. Забележете, че ние от дълго време към този момент не живеем в свят на другарство, а на връзка. Значителна част от хората това и вършат – споделят. В такива условия интимността наподобява от ден на ден противоестествена, напряко неразбираема. И се оказва, че не просто би трябвало да я опазваш, а да се бориш за нея. Днешният човек е от ден на ден откъснат от себе си, а това значи – и от другите. Все повече е подвластен от това неговите потребности, стремежи, убеждения, мисли и цели да се вменяват извън. Личността полека-лека изчезва. Той е прочувствено обикновен, а оттова и интелектуално несамостоятелен. Защо това е по този начин? Не знам. Може би тъй като физическото живеене стана прекомерно елементарно. И тъй като хората станаха прекалено много. Защо да търсиш другия човек, когато непрекъснато се спъваш в него?
В.Б.: Книгата ви излиза от класическата визия за приказка и би могла да се чете като една учудена, меланхолична поема в прозаичност. Имахте ли съмнения дали да поднесете тези истории като приказки, или като нещо друго?
Е.А.: Аз не съм ги обмисляла авансово тези истории, с цел да стигна до съмнения. Просто един прелестен ден господин Кабода се появи отнякъде, не знам и аз от кое място, и написах първата приказка. Като я почнах, към този момент знаех, че е приказка. Като я свърших, разбрах, че има и други.
Много благодаря за „ учудената, меланхолична поема “, одобрявам го като комплимент, пък и е напълно тъкмо казано, освен това от стихотворец. Аз самата съм слаб стихотворец, евентуално по тази причина и преди време избягах от поезията. Удивлява ме обаче, че тя не е избягала напълно от мен. Постоянно си намира всякакви способи да избива в най-неочаквани форми. За мен това е едно изключително прелестно надхитряне, в което се надявам тя да продължи да печели.
В.Б.: Доколкото знам, имате афинитет към японската просвета. Името Кабода също звучи някак японско. Откъде е това ваше увлечение към Страната на изгряващото слънце?
Е.А.: Да, японско звучи, а за какво – нямам визия. Човекът си пристигна с името, шапката, брадата, пещерата и всичко останало. Впрочем това е огромен кеф – да не ти се постанова нищо да измисляш, тъй като героят самичък си го носи. Той е един напълно повсеместен, комплициран, самостоятелен човек и на теб не ти остава нищо друго, с изключение на да вървиш подире му. Не се изисква никакво изпитание, цялата работа е чисто наслаждение.
И за влечението към Изгряващото слънце също не знам от кое място потегли. Помня, че по едно време почнах буйно да чета Мишима, а не помня за какво. И тъй като ползата към едно постоянно води и до друго, продължих освен с всичко от и за него, което съумях да открия на британски, а и с Кавабата, Танидзаки, Шусако Ендо, Кобо Абе, Осаму Дадзай, Нацуме Сосеки, Кендзабуро Ое, Ясуши Инуе и така нататък – все създатели на една доста огромна, значима и съвсем непозната за нас литература, която ме докара до цялостно учудване. Известно време не можех да чета никакви други, с изключение на японски писатели. Позаинтересувах се малко от бушидо, обърнах особено внимание и на обичания на Мишима самурайски кодекс за държание „ Хагакуре “ на Ямамото Цунетомо. Не съм сигурна какъв брой съм схванала вярно от него и каква част съм прегърнала в резултат на личната си интерпретация, само че ужасно ме притегля и е доста моя концепцията за живот, управителен от гибелта, от разбирането, че в идващия момент може да си мъртъв, по тази причина във всеки един миг ти самият и всичко в живота ти би трябвало да е в цялостен ред и нищо да не бъде подценено. Дългът, отговорността и чувството за непосредствеността на гибелта са тези три правилото, които за мен, колкото и парадоксално да звучи, прокарват единствения вероятен път към безспорната персонална независимост, достолепието и независимостта на мозъка.
Между другото, защото в книгата има и една приказка, която споделя таман за Страната на Изгряващото слънце и самурайските превъплъщения на господин Кабода, там има директни препратки към „ Хагакуре “. Например, когато Кабода изяснява на детето, че самураят би трябвало усърдно да се измива и да си чисти зъбите преди борба, с цел да може, в случай че му отсекат главата и я показват в подарък на противниковия военачалник, той да не се срами, че сред зъбите му има зрънца ориз и водорасли, а даже в гибелта да наподобява безупречен. Ами това си е чиста рекомендация от кодекса, която на нас ни звучи занимателно, само че в действителност е изцяло сериозна и в нея фактически няма нищо смешно.
В.Б.: Доколко приказките и поезията си наподобяват?
Е.А.: Аз бих попитала по-скоро до каква степен се разграничават? Както и да бъде заложен, за мен този въпрос е риторичен и избирам да си остане подобен, тъй като отговорът му е явен, харесва ми и ме изпълва с наслада.
В.Б.: В писането на приказки (независимо към каква публика са отправени) постоянно има риск от една особена предумишленост, чийто фалш може да бъде уловен от читателя по-лесно, в сравнение с в други литературни жанрове. Ако сте съгласна, за какво това е по този начин?
Е.А.: Да, има го този риск, може би тъй като в приказката постоянно се влага упованието посредством привидната си елементарност тя да ни каже доста по-големи и значими неща, в сравнение с наподобява на пръв взор. Приказката не просто споделя, тя учи, поучава. И тази функционалност ѝ е толкоз жанрово присъща, че без нея жанрът престава да съществува и се трансформира в някакъв различен. За да поучиш, да покажеш, да убедиш читателя, че имаш какво да му дадеш и то да му е забавно, съгласно мен би трябвало да си безусловно почтен. И да вървите двамата с него дружно по този път, а не създателят да изхожда от своята авторитетна позиция, която е смешна и нереална. Аз нямам визия една приказка накъде ще ме води – нито като я чета, нито като я пиша. За мен тя е мистерия и в случай че желая да стигна до края ѝ, най-добре да чувам нея, а не себе си.
Друг източник на тая предумишленост виждам в това, че приказката навсякъде се счита предопределена извънредно за деца – което въобще не е по този начин, изключително пък в случай че си напомним от кое място е тръгнала. А в писането за деца има, неизвестно за какво, такава една визия, че детето е някакъв недорасъл, неузрял, непособен на схващане над несъмнено (ниско) равнище човек и затова, длъжни сме да снизхождаме към него, най-вече да го забавляваме и най-общо казано, да го третираме като ненагледен глупак. В това няма нищо правилно. Малкият човек е тъкмо толкоз интелигентен, кадърен, възприемчив, изчерпателен и проникновен, колкото и огромният. А в действителност даже и доста повече. Затова няма потребност от никаква благосклонност, нито от подражаване на псевдобебешко говорене, с цел да те разбере. Говори си с него като с еднакъв и бъди почтен, това е изцяло задоволително.
В.Б.: Вашият дребен воин и тайнственият господин Кабода ни водят в тишината на пещера, където най-голямото премеждие като че ли са думите, които си споделят в полумрака. Защо съгласно вас става все по-трудно за актуалния човек да открива, отглежда и опазва своята фамилиарност?
Е.А.: Защото му е внушено, че тя е нездравословна и рискова, че води до самотност, а самотата е болест. Тя, самотата, е симптом на обществен и персонален неуспех, на несправяне с разпоредбите на живеенето като „ обществено животно “. Социалното непрекъснато бива противопоставяно на персоналното, сякаш двете могат да съществуват едно без друго. Забележете, че ние от дълго време към този момент не живеем в свят на другарство, а на връзка. Значителна част от хората това и вършат – споделят. В такива условия интимността наподобява от ден на ден противоестествена, напряко неразбираема. И се оказва, че не просто би трябвало да я опазваш, а да се бориш за нея. Днешният човек е от ден на ден откъснат от себе си, а това значи – и от другите. Все повече е подвластен от това неговите потребности, стремежи, убеждения, мисли и цели да се вменяват извън. Личността полека-лека изчезва. Той е прочувствено обикновен, а оттова и интелектуално несамостоятелен. Защо това е по този начин? Не знам. Може би тъй като физическото живеене стана прекомерно елементарно. И тъй като хората станаха прекалено много. Защо да търсиш другия човек, когато непрекъснато се спъваш в него?
В.Б.: Книгата ви излиза от класическата визия за приказка и би могла да се чете като една учудена, меланхолична поема в прозаичност. Имахте ли съмнения дали да поднесете тези истории като приказки, или като нещо друго?
Е.А.: Аз не съм ги обмисляла авансово тези истории, с цел да стигна до съмнения. Просто един прелестен ден господин Кабода се появи отнякъде, не знам и аз от кое място, и написах първата приказка. Като я почнах, към този момент знаех, че е приказка. Като я свърших, разбрах, че има и други.
Много благодаря за „ учудената, меланхолична поема “, одобрявам го като комплимент, пък и е напълно тъкмо казано, освен това от стихотворец. Аз самата съм слаб стихотворец, евентуално по тази причина и преди време избягах от поезията. Удивлява ме обаче, че тя не е избягала напълно от мен. Постоянно си намира всякакви способи да избива в най-неочаквани форми. За мен това е едно изключително прелестно надхитряне, в което се надявам тя да продължи да печели.
В.Б.: Доколкото знам, имате афинитет към японската просвета. Името Кабода също звучи някак японско. Откъде е това ваше увлечение към Страната на изгряващото слънце?
Е.А.: Да, японско звучи, а за какво – нямам визия. Човекът си пристигна с името, шапката, брадата, пещерата и всичко останало. Впрочем това е огромен кеф – да не ти се постанова нищо да измисляш, тъй като героят самичък си го носи. Той е един напълно повсеместен, комплициран, самостоятелен човек и на теб не ти остава нищо друго, с изключение на да вървиш подире му. Не се изисква никакво изпитание, цялата работа е чисто наслаждение.
И за влечението към Изгряващото слънце също не знам от кое място потегли. Помня, че по едно време почнах буйно да чета Мишима, а не помня за какво. И тъй като ползата към едно постоянно води и до друго, продължих освен с всичко от и за него, което съумях да открия на британски, а и с Кавабата, Танидзаки, Шусако Ендо, Кобо Абе, Осаму Дадзай, Нацуме Сосеки, Кендзабуро Ое, Ясуши Инуе и така нататък – все създатели на една доста огромна, значима и съвсем непозната за нас литература, която ме докара до цялостно учудване. Известно време не можех да чета никакви други, с изключение на японски писатели. Позаинтересувах се малко от бушидо, обърнах особено внимание и на обичания на Мишима самурайски кодекс за държание „ Хагакуре “ на Ямамото Цунетомо. Не съм сигурна какъв брой съм схванала вярно от него и каква част съм прегърнала в резултат на личната си интерпретация, само че ужасно ме притегля и е доста моя концепцията за живот, управителен от гибелта, от разбирането, че в идващия момент може да си мъртъв, по тази причина във всеки един миг ти самият и всичко в живота ти би трябвало да е в цялостен ред и нищо да не бъде подценено. Дългът, отговорността и чувството за непосредствеността на гибелта са тези три правилото, които за мен, колкото и парадоксално да звучи, прокарват единствения вероятен път към безспорната персонална независимост, достолепието и независимостта на мозъка.
Между другото, защото в книгата има и една приказка, която споделя таман за Страната на Изгряващото слънце и самурайските превъплъщения на господин Кабода, там има директни препратки към „ Хагакуре “. Например, когато Кабода изяснява на детето, че самураят би трябвало усърдно да се измива и да си чисти зъбите преди борба, с цел да може, в случай че му отсекат главата и я показват в подарък на противниковия военачалник, той да не се срами, че сред зъбите му има зрънца ориз и водорасли, а даже в гибелта да наподобява безупречен. Ами това си е чиста рекомендация от кодекса, която на нас ни звучи занимателно, само че в действителност е изцяло сериозна и в нея фактически няма нищо смешно.
В.Б.: Доколко приказките и поезията си наподобяват?
Е.А.: Аз бих попитала по-скоро до каква степен се разграничават? Както и да бъде заложен, за мен този въпрос е риторичен и избирам да си остане подобен, тъй като отговорът му е явен, харесва ми и ме изпълва с наслада.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ