Личната свобода vs. Хипократовата клетва: Темата за евтаназията с...
Причината за нейното предпочитание е обвързвана с обстоятелството, че тя е била групово изнасилена като малолетна, след което скача от прозорец на петия етаж на постройка. Момичето оцелява, само че получава необратими пострадвания, които я оставят парализирана.
The New York Post обаче заяви, че посолството на Съединени американски щати в Мадрид е почнало следствие на случая. Американските чиновници са изразили угриженост по отношение на отбраната на уязвими лица и вярното използване на закона за евтаназията, като показват, че Ноелия е имала „ подозрения “ по отношение на процедурата, които са били пренебрегнати.
Испанският министър на опазването на здравето Моника Гарсия отговори остро, като съобщи, че Съединени американски щати нямат право да се месят в националната здравна система: „ Испания е сериозна страна със солидна здравна система и законова рамка, която пази всички хора, в това число тези, които избират заслужен завършек на живота си, оценен от клинични комитети и утвърден от съдилищата “.
Подкрепа за закона за евтаназията изрече и някогашният министър Салвадор Иля, който съобщи, че ще пази здравните експерти против „ всяка злонамерена офанзива “ и ще пази правото на заслужен завършек на живота в рамките „ на една от най-модерните и образцови правни системи в света “.
Свободата на личността vs. Хипократовата клетва
Темата за евтаназията съставлява един от най-сложните и прочувствени диспути в актуалната биоетика, защото визира най-фундаменталните аспекти на човешкото битие – живота, гибелта, персоналната независимост и ролята на медицината.
Въпросът за това дали човек има право да приключи живота си при избрани условия поражда интензивни етични, религиозни, метафизичен и правни полемики. Обикновено дебатът се разделя на два съществени лагера: едните слагат преди всичко автономията и персоналния избор на индивида, а другите пазят свещеността на живота и предизвестяват за евентуални публични опасности и злоупотреби.
Поддръжниците на евтаназията се аргументират с милосърдието, достолепието и правото на персонален избор. Те настояват, че всеки човек би трябвало да има правото да взема решение за личното си тяло и живота си, изключително когато е изправен пред неизлечима болест. Според тях да бъде принуждаван човек да живее в положение на отвратително страдалчество опонира на главните човешки права.
Освен това, настояват бранителите на асистираната гибел, модерната медицина от време на време удължава живота, само че не съумява да усъвършенства качеството му, което прави евтаназията форма на състрадание, позволяваща на индивида да избегне непостижима болежка. Евтаназията даже е обсъждана като метод хората да запазят достолепието си, получавайки опция да управляват края на живота си и да избегнат физическа или психическа деградация.
„ Да налагаш на някого да продължи да живее в положение на отвратително страдалчество, което той самият намира за безсмислено, е форма на свирепост, която опонира на правилото на хуманността “, споделя един от известните последователи на евтаназията проф. Питър Сингър, биоетик от Принстън.
Нейните съперници обаче имат също толкоз дълъг лист с причини – етични, религиозни и професионални. Обикновено те преглеждат живота като неприкосновена полезност, която не трябва да бъде прекъсвана съзнателно, като този мироглед е изключително мощно подкрепян от религиозни институции. Освен това съществуват опасения от така наречен „ хлъзгав скат “ – в случай че евтаназията се легализира за терминално заболели, критериите могат последователно да се разширят и да обзет хора с меланхолия, увреждания или възрастни, които се усещат тежест за обществото. Това слага в риск най-уязвимите членове на обществото.
Етичният мотив се добавя и от Хипократовата клетва – съперниците на асистираната гибел настояват, че задачата на лекаря е да лекува и облекчава страданието, а не да предизвиква гибел, като легализирането на ѝ фундаментално трансформира доверието сред пациент и доктор. Те прибавят, че при съществуването на добре развити палиативни грижи – ръководство на болката, психическа и обществена поддръжка – потребността от евтаназия би изчезнала.
„ Легализирането на евтаназията трансформира фундаментално етоса на медицината. Лекарят престава да бъде единствено врач и става сътрудник на гибелта, което заплашва най-уязвимите членове на нашето общество “, безапелационен е доктор Леон Кас, някогашен ръководител на Президентския съвет по биоетика на Съединени американски щати.
Дебатът за евтаназията е освен метафизичен, само че и юридически и медицински въпрос. Законодателните рамки, клиничните протоколи и самостоятелните оценки от съдилища и комитети се стремят да балансират правото на персонален избор с нуждата от отбрана на уязвимите. Всяко общество обаче би трябвало да откри своя баланс сред хуманността, етичните правила и медицинските стандарти, като регистрира както самостоятелните, по този начин и груповите ползи.
Иван Гайдаров
The New York Post обаче заяви, че посолството на Съединени американски щати в Мадрид е почнало следствие на случая. Американските чиновници са изразили угриженост по отношение на отбраната на уязвими лица и вярното използване на закона за евтаназията, като показват, че Ноелия е имала „ подозрения “ по отношение на процедурата, които са били пренебрегнати.
Испанският министър на опазването на здравето Моника Гарсия отговори остро, като съобщи, че Съединени американски щати нямат право да се месят в националната здравна система: „ Испания е сериозна страна със солидна здравна система и законова рамка, която пази всички хора, в това число тези, които избират заслужен завършек на живота си, оценен от клинични комитети и утвърден от съдилищата “.
Подкрепа за закона за евтаназията изрече и някогашният министър Салвадор Иля, който съобщи, че ще пази здравните експерти против „ всяка злонамерена офанзива “ и ще пази правото на заслужен завършек на живота в рамките „ на една от най-модерните и образцови правни системи в света “.
Свободата на личността vs. Хипократовата клетва
Темата за евтаназията съставлява един от най-сложните и прочувствени диспути в актуалната биоетика, защото визира най-фундаменталните аспекти на човешкото битие – живота, гибелта, персоналната независимост и ролята на медицината.
Въпросът за това дали човек има право да приключи живота си при избрани условия поражда интензивни етични, религиозни, метафизичен и правни полемики. Обикновено дебатът се разделя на два съществени лагера: едните слагат преди всичко автономията и персоналния избор на индивида, а другите пазят свещеността на живота и предизвестяват за евентуални публични опасности и злоупотреби.
Поддръжниците на евтаназията се аргументират с милосърдието, достолепието и правото на персонален избор. Те настояват, че всеки човек би трябвало да има правото да взема решение за личното си тяло и живота си, изключително когато е изправен пред неизлечима болест. Според тях да бъде принуждаван човек да живее в положение на отвратително страдалчество опонира на главните човешки права.
Освен това, настояват бранителите на асистираната гибел, модерната медицина от време на време удължава живота, само че не съумява да усъвършенства качеството му, което прави евтаназията форма на състрадание, позволяваща на индивида да избегне непостижима болежка. Евтаназията даже е обсъждана като метод хората да запазят достолепието си, получавайки опция да управляват края на живота си и да избегнат физическа или психическа деградация.
„ Да налагаш на някого да продължи да живее в положение на отвратително страдалчество, което той самият намира за безсмислено, е форма на свирепост, която опонира на правилото на хуманността “, споделя един от известните последователи на евтаназията проф. Питър Сингър, биоетик от Принстън.
Нейните съперници обаче имат също толкоз дълъг лист с причини – етични, религиозни и професионални. Обикновено те преглеждат живота като неприкосновена полезност, която не трябва да бъде прекъсвана съзнателно, като този мироглед е изключително мощно подкрепян от религиозни институции. Освен това съществуват опасения от така наречен „ хлъзгав скат “ – в случай че евтаназията се легализира за терминално заболели, критериите могат последователно да се разширят и да обзет хора с меланхолия, увреждания или възрастни, които се усещат тежест за обществото. Това слага в риск най-уязвимите членове на обществото.
Етичният мотив се добавя и от Хипократовата клетва – съперниците на асистираната гибел настояват, че задачата на лекаря е да лекува и облекчава страданието, а не да предизвиква гибел, като легализирането на ѝ фундаментално трансформира доверието сред пациент и доктор. Те прибавят, че при съществуването на добре развити палиативни грижи – ръководство на болката, психическа и обществена поддръжка – потребността от евтаназия би изчезнала.
„ Легализирането на евтаназията трансформира фундаментално етоса на медицината. Лекарят престава да бъде единствено врач и става сътрудник на гибелта, което заплашва най-уязвимите членове на нашето общество “, безапелационен е доктор Леон Кас, някогашен ръководител на Президентския съвет по биоетика на Съединени американски щати.
Дебатът за евтаназията е освен метафизичен, само че и юридически и медицински въпрос. Законодателните рамки, клиничните протоколи и самостоятелните оценки от съдилища и комитети се стремят да балансират правото на персонален избор с нуждата от отбрана на уязвимите. Всяко общество обаче би трябвало да откри своя баланс сред хуманността, етичните правила и медицинските стандарти, като регистрира както самостоятелните, по този начин и груповите ползи.
Иван Гайдаров
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ