При всяко гласуване агенциите се надпреварват да ни показват вота

При всяко гласоподаване организациите се надпреварват да ни демонстрират вота съгласно пола, възрастта, образованието, обитаемото място и прочие Гласоподавателят ни се явява с цялостен профил като от престъпно досие, с всички взети данни. Не че от това изборите стават по-ясни и предвидими. В този екзитпол обаче от дълго време ми липсва един въпрос. Ако трябваше да избирате най-хубавата година или десетилетие в живота си, защо или кое бихте дали своят вот. Твърдя, че това хвърля светлина и на въпроса за кого.

Резултатите от последните избори сякаш ни дават отговор, без въпросът да е заложен директно. Най-много гласове на този самобитен референдум за минало, коства ми се, отидоха в 90-те. Сякаш се завърнахме заедно там, волно или несъзнателно. Възможно е това да е несъизмерим, несъзнателен, прочувствен избор. И евентуално е тъкмо по този начин. Изборите, които вършим, надалеч не са рационални. И май все по-малко ще са такива. Може би по тази причина опитът да им намерим рационално пояснение през политическото нормално се провалят.

Завръщането на неслучилото се

Защо през 2021 година избираме едно десетилетие от края на предишния век? Казват, че вълните на носталгия следват темп от 30-40 години - с такава цикличност се повтарят трендове в модата, завръща се култът към избрани банди и стилове в музиката. Възможно е. Но става дума и за друго. За безконечното завръщане на неслучилото се. За демоните на това, което е изглеждало постижимо и се е срутило с тропот. Или с шепот и мрънкане по Елиът и по българския ни опит. После се опитваме бързо да забравим, а най-после то внезапно изскача пред нашите пъклен сюрпризирани очи. Или всичко това е част от постоянно завръщащото се предпочитание да стартираме изначало, на чисто, да рестартираме - я държавност, я младост, я други невъзможни неща.

В едно гласоподаване за предишното всеки би протегнал ръка към времето, в което е бил млад. Активната част от българските гласоподаватели през днешния ден бяха млади през 90-е. Една огромна част от тях са тези, висели по площадите на 90-те (на по двайсет или трийсет тогава), уверени, че нещата ще се случат за година-две най-вече. И остарели със същата вяра там, на същите площади. Други емигрираха в кухните и чужбините - или в кухните на чужбините. И към този момент поглеждат назад към страната на своето детство и младост. Пандемията също усили носталгията, изравни преимуществата и минусите на света тук и там. Това в допълнение усили изборната интензивност.