Президентът Радев пак сезира КС заради промените в Конституцията
Президентът Румен Радев наново сезира през днешния ден Конституционния съд с искане да бъдат оповестени за противоконституционни измененията в Конституцията, осъществени от 49-ото Народно заседание, свързани с отпадането на възбраната за двойно поданство като наложително изискване за избираемостта на народни представители, за безогледно прелюдия принцип на непрекъсваемост на мандата на депутатите и Народното събрание, както и във връзка с съставянето на служебно държавно управление.
В претекстовете си президента акцентира поредните си позиции, като обосновава нуждата от наново сезиране на Конституционния съд и с възникването на редица нови условия, които се демонстрираха при приложението на оспорваните текстове. Атакуваните промени в Конституцията " анулират механизмите за носене на политическа отговорност при образуването и действието на органите на държавно ръководство “, показва в претекстовете си президентът.
В настояването си до Конституционния съд президентът отбелязва, че повторното сезиране ще даде опция да бъдат изяснени редица противоречиви моменти, които към този момент белязаха процедурите по сформиране на служебно държавно управление по новия ред и които не престават да попречват действието на конституционноустановени органи, включително на самия парламент. Дори сега част от компликациите при избора на ръководител на Народното събрание са израз на наличието на тази висша служба и в така наречен " домова книга “ за избор на длъжностен министър-председател.
ИСКАНЕ
от
РУМЕН РАДЕВ
ПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
за оповестяване на противоконституционност на измененията в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3, въведени с § 2, 3, 7 и 8 на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.).
УВАЖАЕМИ КОНСТИТУЦИОННИ СЪДИИ,
На съображение член 150, алинея 1, по отношение на член 149, алинея 1, т. 2 и член 153 от Конституцията на Република България се обръщам към Вас с искане да обявите за противоконституционни измененията в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3, въведени с § 2, 3, 7 и 8 на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.).
1. Липса на изговаряне с решение всъщност или акт за недопустимостта на направеното искане
С Решение № 13 от 26.07.2024 година по к.д. № 1/2024 година, заради непостигане на изискуемото от член 151, алинея 1 от Конституцията болшинство за постановяване на решение, Конституционният съд отклони настояванията за определяне на противоконституционност на промените в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3, въведени с § 2, 3, 7 и 8 на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.).
Принципно е ситуацията, че когато е налице едно процесуално възможно искане съгласно член 149-150 от Конституцията, Конституционният съд (КС) може да упражни своята подготвеност и да реализира пълномощията си единствено в случай че реализира изискуемото болшинство по въпроса, по който е сезиран (Сталев, Ж., Конституционният съд и правното деяние на неговите решения. Сиби, 1996, с. 115). Необходимото болшинство за постановяване на решенията и определенията на Конституционен съд е 7 съдии (чл. 151, алинея 1 от Конституцията, вр. член 15, алинея 2 от Закона за Конституционен съд). Не е ли реализирано това болшинство не настъпват правните последствия от актовете, за които това болшинство се изисква. Това състояние произтича от статута на този орган като " колегиален орган “, чиито пълномощия той реализира след осъществяване на съвещания.
На 08.01.2024 година и 11.01.2024 година Конституционен съд е сезиран с претенции, които включват и противоконституционността на измененията в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3 от Конституцията. Тъй като с крайния акт по делото настояванията не бяха нито почетени, нито отхвърлени, заради непостигнато болшинство от 7 съдии в интерес на уважаването или в интерес на отхвърлянето им (чл. 151, алинея 1), липсва изговаряне по съществото на разногласието (чл. 14, алинея 2 от ЗКС). От тук и въпросът за сходство на атакуваните разпореждания, за чиято противоконституционност не е реализирано болшинство остава открит, тъй като не е заграден със мощ на пресъдено нещо. В частта на посочените разпореждания двете претенции остават процесуално възможни, доколкото са налични произнасяния на Конституционен съд, с които той категорично е решил, че е способен да се произнесе съгласно член 19, алинея 1 от ЗКС. От друга страна, липсват следващи актове, с които настояванията в тази им част са счетени като процесуално неприемливи (чл. 21, алинея 6 от ЗКС; член 35 от ПОДКС).
Изрична е и волята на конституционните съдии, обективирана в диспозитива на Решение № 13 от 26.07.2024 по к.д. № 1/2024 година, да отклонят настояванията в частите, за които не е реализирано нужното болшинство, а не да ги отхвърлят.
Необходимостта още веднъж да бъде сезиран Конституционен съд произтича и от редица нови условия, които, от една страна, са свързани с нови хипотези на спорно правоприлагане, а от друга – с последствията от действието на Решение № 13 от 2024 по к.д. № 1/2024 година, в частта, с която се възвръщат предишни текстове, които имат отношение към наново оспорваните с актуалното искане разпореждания. Посредством повторното сезиране ще се даде опция да бъдат изяснени редица противоречиви моменти по отношение на използването на въпросните разпореждания.
Поради тези аргументи смятам, че Конституционен съд е способен да упражни пълномощията си по член 149, алинея 1 т. 2, по отношение на член 153, като се произнесе по отношение на противоконституционността на измененията в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3, както са въведени с § 2, 3, 7 и 8 на ЗИД Конституция на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.).
2. Обхват на конституционния надзор върху измененията
Конституционният надзор върху проверки на Основния закон е постоянно стеснен до избрани въпроси, като критериите за решаването им са постоянно открити в настоящата конституция (Решение № 3 от 2003 година по к.д. № 22 от 2002 година, Решение № 8 от 2005 година по к.д. № 7/2005 година, Решение № 7 от 2006 година по к.д. № 6/2006 година Решение № 8 от 2006 година по к.д. № 7/2006 година Решение № 13 от 2024 по к.д. № 1/2024 г.). Както се показва самата конституционна пълномощия [в] своята целокупност преценката за конституционност на по този начин осъществени промени е преценка дали те са законни в степен, съответстваща на легитимността на Основния закон, учредена на политическия консенсус на суверена (конституиран в учредителна власт посредством Велико национално събрание), който го основава, и затова тя има като референтен този парламентарен текст, който е настоящ към и досега на влизане в действие на оспорените промени, признати от нормално Народно заседание в ролята му на производна учредителна власт (Определение от 8 март 2024 г по к.д. № 1/2024).
Имайки поради обвързващите претекстове на Решение № 13 от 2024 по к.д. № 1/2024 година, с които се аргументира установяването на противоконституционност на измененията, имплементирани в наредбите на Глава шеста от Конституцията, може да се поддържа, че Конституционен съд ползва един по-широк обсег на контрола, в това число за съгласуемост на проверката с полезности, които Съдът и самата Конституция са припознали като положения, за които може да се твърди, че отразяват базов публичен консенсус и на това съображение не могат да бъдат отменяни или изменяни от инцидентни (макар и повишени и процедурно обременени) мнозинства (Вълчев, Д., Правно мнение по к.д. № 1/2024 година и к.д. № 2/2024 г.). В този смисъл, упоменатият по-широк обсег на контрола е оневинен и използван и за измененията в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3.
3. Основателност
Считам, че измененията в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3, въведени с § 2, 3, 7 и 8 на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.), по настрана и в своята взаимовръзка са в противоречие с член 4, алинея 1, член 8, член 153 и член 158, т. 3 и 4 от Конституцията. В поддръжка на това привеждам следните съображения.
3.1. Относно продължителността на мандата на народните представители
С оспорваните промени се вкарва правилото, че клетвата на новоизбраните народни представители приключва пълномощията на предходното Народно събрание. Премахва се саморазпускането на Народното събрание при приключване на 4-годишния период на неговите компетенции (чл. 64, алинея 2-4). Избори за ново Народно заседание (НС) ще се създават не по-късно от един месец преди приключване на периода на пълномощията на настоящото (чл. 64, алинея 3).
Подменяне на момента на директното упълномощаване на националното посланичество от титуляра на държавната власт
Правилото, че полагането на клетвата на новоизбраните народни представители приключва пълномощията на предходното Народно събрание трансформира откритото през годините състояние, че началото на мандата на Народното събрание и мандатите на народните представители като част от него стартират да текат от деня на изборите (Решение № 5 от 2001 година по к.д. № 5/2001 г.). Предимството началото да се отнася все още на избора е в неговата изясненост и автоматизъм. Това предписание обезпечава действието на страната като република с парламентарно ръководство (Неновски, Н., Конституцията: настоящи въпроси на теорията и практиката, Сиби, 2002, с. 107). Ясното начало предопределя и края на мандата – последният ден от периода на законодателния орган; или в случай че той бъде разхлабен прибързано – датата на разформироване. Спрямо този период в общия случай се определяше и датата на изборите, от която мандатът на идващото Народно събрание започваше да тече, като по този начин се гарантираше водещата роля на суверена да бъде източник на всяка конституционна власт (чл. 1, алинея 2). Между народа в лицето на гласоподавателите и Народното събрание като очакван в Конституцията орган поражда директна връзка на упълномощаване. Политическата воля на гласоподавателите (конституентите), изразена посредством практикуване на директно изборно право (чл. 10 и член 42, алинея 1 от Конституцията), учредява Народното събрание [...] Няма различен акт, с изключение на изборът, който делегира власт на парламента (Решение № 5 от 2001 година по к.д. № 5/2001 г.). Принципът на национален суверенитет е детайл на нормативното ядро на Конституцията, в която е изразен ценностният консенсус за организация и действие на обществото и държавата (Решение № 9 от 2016 година по к.д. № 8/2016 г.).
Заместването на избора с момента на клетвата на народните представители като начало на мандата пренебрегва законното овластяване на титуляра на държавната власт. По създание това е отнемане на определените от суверена лица от статуса на депутат за времето от случилия се избор до възможната им клетва. Поради тези аргументи подкрепям, че измененията в член 64, алинея 4, вр. алинея 2 и 3 от Основния закон са в противоречие с основополагащия демокрацията принцип на националния суверенитет, който е и неизменима част от формата на държавното ръководство (чл. 158, т. 3).
Несъгласуване на мандата на Народното събрание с самостоятелните мандати на народните представители
Общата догадка е, че продължителността на мандата на всеки депутат поначало съответствува с легислатурата на Народно събрание, избрана в член 64, алинея 1 от Конституцията (Решение № 8 от 1993 година по к. д. № 5/93 г.). Прекратяването пълномощията на Народно събрание приключва мандатите на всеки народен представител. По новия режим прекратяването на пълномощията на Народното събрание постоянно ще става с клетвата на новоизбраните народни представители. Клетвата е самостоятелно условие във връзка с всеки депутат, заради което полагането ѝ е негово обвързване и належащо изискване той да може да извършва мандата си. Стъпвайки на буквата на член 64, алинея 4 от Основния закон, следва, че от волеизявленията на 240 новоизбрани народни представители ще зависи прекратяването на пълномощията на настоящото Народно събрание. Новоизбраните народни представители обаче не не престават мандата на предходните, заради което е оттатък всякаква логичност, че точно тяхната клетва ще го приключва. Житейски допустимо е на първото съвещание някой от новоизбраните депутати да не постави клетва или да я постави по-късно, като в тези случаи формулировката на член 64, алинея 4 основава предпоставки за неясноти и спорни тълкувания. Независимо кой е моментът на началото на мандата, новоизбраният парламент се конституира с първото му съвещание, което е належащо изискване, с цел да се случи клетвата на новоизбраните народни представители. По тази причина в множеството страни, които са възприели непрекъсваемост на националното посланичество, краят на една легислатура и началото на новата се отнася към първото съвещание, а не към клетвата (Германия, Полша, Унгария). Като открива за аршин за края на мандата момента на клетвата на новоизбраните депутати вместо първото съвещание, конституционният законодател основава неясноти, свързани с осъществяването както на самостоятелните мандати, по този начин и на мандата на целия парламент.
В случаите на член 72, алинея 1-3, член 66, член 149, алинея 1, т. 7 преустановяване на пълномощията на депутат е по силата на действието на акта на Конституционен съд или на Народно събрание (Решение № 14 от 2013 година по к. д. № 17/2013 г.), които имат своето отношение към избора, а не към встъпването. В тези случаи началото на мандата на определения национален представител съответствува с издаването на решението на Централната изборна комисия за оповестяване за определен на съответния встъпващ на съответното място. Изводът е, че разумното начало на самостоятелния мандат на всеки народен представител и на цялото парламентарно тяло се дава с избирането от народа. Това предопределя и логиката на преустановяване на пълномощията на депутат на самостоятелно съображение и " оповестяването на определен различен “ на негово място (чл. 72, алинея 1-2).
Възможности за заобикаляне на конституционно избрания от първичната учредителна власт период на компетенции на Народното събрание
До VI-та корекция срочното преустановяване на пълномощията беше предопределено от тъкмо открития в Конституцията период, а във връзка с точното му съблюдаване задължените органи бяха сложени в състояние на обвързана подготвеност. Началото и краят на мандата на Народното събрание бяха обвързани от директното деяние на конституционните правила, без те да зависят от някакви странични на същината на мандата условия или от други субекти – от волята на народните представители или на президента. De jure прекратяването на мандата съвпадаше с фактическото му разформироване.
Съгласно промените приключването на периода, за който е определен Народното събрание, ще зависи от едно бъдещо събитие – клетвата на новоизбраните народни представители. Без да бъде категорично закрепено като миг, бидейки едно от нужните условия, с цел да се случи клетвата – свикването на първото съвещание към този момент има определящо значение за края на мандата на предходния парламент и конститутивно значение за продължителността му. Видно от член 75 от Конституцията in fine, той дефинира само пределен времеви предел за реализиране пълномощието на президента по привикване, като позволява президентът да не свика националното посланичество, точно тъй като това не би се отразило на периода на легислатурата, чието начало постоянно се случваше от деня на избора. Липсата на смяна в член 75 сама по себе си приказва, че ситуацията на нейните получатели по отношение на нея остава същото. При вземане предвид на настоящата норма на член 4, алинея 1 от Изборния кодекс насрочването на изборите, отнесено към новия миг на преустановяване на пълномощията, би трябвало да се случи към три месеца преди клетвата на новоизбрания парламент (60 дни преди изборния ден). Този нов режим самичък по себе си обаче не подсигурява 4-годишен период на мандата на настоящия парламент. Ако по предходния режим актовете на президента по насрочване на парламентарни избори и привикване на Народно събрание бяха последица от приключване на мандата на Народно събрание, в този момент те стават конститутивен детайл от фактическия състав на срочното преустановяване на пълномощията му. Моментът на свикването става определяем, а не съответно избран - не от свикването или от първото съвещание ще зависи началото и края на Народното събрание, а от полагането на клетвата. Така постигането на 4-годишната легислатура на Народно събрание става " пленник “ на държанието на президента и на самите народни представители.
Обезпечаването на приключването на 4-годишния период чрез директното деяние на конституционните правила и определянето на съответни отговорности по отношение на спазването на този период е гаранция за съществуването на парламентарна форма на ръководство и нейното законно възобновяване (чл. 1, алинея 1, член 158, т. 3). Определянето на мандата не може да зависи от странични за същината му условия или от други субекти, да вземем за пример от президента или от самото Народно събрание (Неновски, Н., Конституцията: настоящи въпроси на теорията и практиката, Сиби, 2002, с. 107). Не е инцидентно, че Конституционен съд в Решение № 3 от 2003 година по к.д. № 22/2002 година е определил, че закрепеният парламентарен период на компетенции на Народно събрание е част от формата на държавно ръководство, а нейното изменение е в пълномощията единствено на Велико национално заседание (ВНС). Ето за какво смятам, че измененията в член 64, алинея 3 и 4 от Конституцията основават причина за конституционно неприемливо съкращаване на прелюдия от първичната учредителна власт период на компетенции на Народно събрание.
Непоследователно пробутване на правилото на непрекъсваемо национално посланичество
След VІ-та корекция не престават да работят текстове, чиито смисъл е построен към конституционно търпимия вакуум на легислатурата, какъвто според член 64, алинея 4 официално бе зарязан. Така непрекъсваемостта на Народното събрание се оказва несъгласувана с редица други настоящи разпореждания (чл. 64, алинея 3, член 66, член 68, алинея 1,чл. 70, алинея 1-2, член 72, алинея 1, т. 3, член 75-76, член 99, алинея 7, член 160, алинея 3, член 162, алинея 3). На първо място, това единствено по себе си е доказателство, че методът по отношение на началото и края на парламентарната легислатура е сложен въпрос, засягащ статута и пълномощията на редица конституционни органи, заради което е непокътната област на първичната учредителна власт. На последващо място, несъгласуваното заместване на единия принцип с другия постоянно ще засегне законния парламентарен баланс, чиито израз са правилата на разделянето на управляващите и правовата страна.
Съгласно член 160, алинея 3 провеждането на избори за Велико народно събрание е моментът, който приключва мандата на настоящото нормално Народно събрание, а не клетвата на депутатите от Велико народно събрание или идващото нормално Велико народно събрание. Великото национално заседание се разпуска, откакто дефинитивно реши въпросите, за които е определено, тъй като пълномощията му се приключват в този миг, а не сега на клетвата на новоизбраните народни представители от елементарното Народно събрание (чл. 162, алинея 3). Оттук и несъгласието сред член 64, алинея 4 и член 160, алинея 3 на процедура би разрешило или едновременното битие на двете форми на национално посланичество, или на цялостна липса на легислатура.
Съвсем различен смисъл получават безспорни до преди измененията конституционни разпореждания, засягащи свикването на новоизбраното Народно събрание от националните представители (чл. 75) и председателстването на първото му съвещание (чл. 76). Преди промените тези текстове визираха дейности на новоизбраните народни представители, които обаче в този момент се оказват дейности отвън законния им мандат. Съотнесени към заварените народни представители, реализирането на тези дейности наподобява на пръв взор неуместно, само че пък от позиция новата философия на мандатността – изцяло вероятни. Друг подтекст придобива и хипотезата на член 64, алинея 2, която планува продължение на пълномощията на Народно събрание при изключителни условия по време на мандата му. В друго състояние ще са към този момент и народните представители от заварената легислатура и новоизбраните народни представители във връзка с правото им да оспорват законността на избори или избор по смисъла на член 66 и член 149, алинея 1, т. 7.
Буквата и духът на настоящата Конституция не търпят съвместяването на ситуацията на претендент за депутат с това на настоящ депутат. Причината е да се избегне безпричинно повтаряне на редица конституционни ограничавания и привилегии, които затрудняват действието на Народното събрание и основават неравенства сред претендентите в предизборната акция. По създание това е една несъответственост сред ситуацията на претендент за депутат и заемането на държавна работа, каквато без подозрение е и мандатът на настоящия депутат. Това от своя страна слага под подозрение легитимността на решенията, които продължаващото да работи Народно събрание може да вземе.
С отпадането на конституционната спънка народните представители да не могат да заседават по време на предизборната акция се основава непропорционално преимущество за тези претенденти, които са и настоящи народни представители. Те се оказват и с по-завишен имунитет. От една страна, те ще могат да се употребяват с функционалната си неотговорност за дейностите си като народни представители съгласно член 69, като de facto и de jure тези им дейности могат да бъдат свързани с предизборната акция. От друга страна, свалянето на наказателната цялост на настоящите народни представители ще би трябвало да минава през два органа – Народното събрание и Централната изборна комисия, доколкото неналичието на изговаряне на който и да е от тях е спънка за задържането или възбуждането на наказателно гонене.
Формалното обезпечаване на непрекъсваемост в активността на Народното събрание не постоянно води до непрекъсваемост на държавното ръководство като цяло което е същинската конституционна полезност, вплетена в парламентарния модел на ръководство. Ето за какво смятам, че новият режим на парламентарния мандат протяга ръка на главните негови гаранции – конституционно открития период, демократичното начало и непосредственото деяние на правните правила, които го охраняват. Това съставлява смяна във формата на държавно ръководство, заради което осъществяването му от нормално Народно събрание е противоконституционно. Освен това точно тъй като въведената непрекъсваемост се оказва несъгласувана с редица настоящи разпореждания на Конституцията, измененията в тази им част нарушават правилата на разделяне на управляващите и правовата страна
Поради изложените съображения, смятам, че конституционните промени в член 64, алинея 2, 3 и 4, въведени с § 2 ЗИД на Конституцията са в противоречие с член 4, алинея 1, член 8, член 153 и член 158, т. 3 и 4 от Конституцията.
3.2. Относно отпадане на възбраната за двойно поданство като изискване за избираемост на народни представители
С § 3 от ЗИД Конституция на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.) към съществуващата конституционна уредба на изискванията за пасивното изборно право на претендентите за народни представители е добавено ново изречение, съгласно което: " За депутат може да бъде определен български жител, който има и друго поданство, когато е живял последните осемнадесет месеца в страната “ (чл. 65, алинея 1, изр. 2).
С ограничението на опцията български жители с двойно поданство да бъдат избирани за народни представители се пази върховен държавен интерес, обвързван със отбраната на суверенната национална страна. Конституционен съд неколкократно е подчертавал, че " упражняването на властта във всяка страна е детайл от държавния суверенитет “ и че е " подозрително до каква степен упражняването на властта от лица с непознато поданство подсигурява нейната самостоятелност “. Наред с публичноправната връзка с българската страна, съществуването на непознато поданство значи и връзка сред лицето и друга страна, която обуславя и съответните права и отговорности. (Решение № 15 от 1995 година по к.д. № 21/1995 г.; Решение № 12 от 2011 година по к.д. № 11/2011 г.; Решение № 16 от 2021 година по к.д. № 18/2021 г.). В този смисъл е и резервата, която българската страна е направила при утвърждението на Европейската спогодба за поданството (ратифицирана със закон, признат от 40-то Народно събрание на 09.12.2005 година - Дъждовни води, бр. 102 от 20.12.2005 година, обнародван, Дъждовни води, бр. 34 от 25.04.2006 г.), за точно да бъдат непокътнати рестриктивните мерки по поданство, открити в Конституцията ни.
С регламентиране на опцията за депутат да бъде определен и български жител, който има и друго поданство, отпада една от най-важните заръки на депутатите на Седмото Велико национално заседание – да бъде пазено национално и държавно единение (Преамбюл на Конституцията). Преразглеждане на хипотезите, в които да се ползва или да се анулира ограничаването за съществуването единствено на българско поданство като изискване за избиране на депутат, принадлежи само на Велико национално заседание. Не отхвърлям, че тази преценка може да се промени във времето, само че тя е част от упражняването на властта в страната и признак на суверенитета, а оттова и нейната смяна може да бъде осъществена единствено от първичната учредителна власт. Поради тези аргументи подкрепям, че допълнението в член 65, алинея 1, изречение второ директно трансформира условията за образуването на националния внушителен орган, засягайки националния суверенитет като пиедестал на българската национална страна и основополагащ парламентарен принцип. По този метод с промените е позволено конституционно неприемливо нахлуване в рамките на подготвеност на Велико народно събрание.
Трябва да се подчертае, че възбрана народни представители да имат двойно поданство не е изискване за избираемост единствено в българския парламентарен модел, а е възприета от редица страни, които по начало търпят двойно поданство. В решението на Върховния съд на Австралия по делото Sykes v Cleary (1992) е обърнато внимание, че задачата на възбраната за двойно поданство е да се подсигурява, че никой претендент за депутат, сенатор или член на Камарата на представителите не дължи преданост или послушание на непозната мощ или се придържа към ползите на непозната мощ. В мнението си към Съвместната непрекъсната комисия по изборни въпроси към Парламента на Австралия (Joint Standing Committee on Electoral Matters) Саймън Коуън акцентира, че за потребностите на действие на демокрацията хората би трябвало да имат вяра, че политиците работят в техния най-хубав интерес. Той обръща внимание, че " съществуването на спор на ползи, даже когато не въздейства върху държанието на индивида, подкопава доверието и увереността “, както и че задачата на възбраната на двойното поданство е да предотврати избора на лица, за които съществуват " избрани условия, при които може да се откри спор на ползи “ (Evidence to Joint Standing Committee on Electoral Matters, Parliament of Australia, Sydney, 2 February 2018. – In: Morgan, James. " Dual Citizenship and Australian Parliamentary Eligibility: A Time for Reflection Or Referendum. " Adelaide Law Review, vol. 39, no. 2, 2018, pp. 439-452. HeinOnline). Може да се заключи, че концепцията на сходна уредба е да се предотврати освен действителното съществуване на спор на ползи, само че и чувството, субективното усещане за подобен спор с оглед гарантиране на интегритета на демократичния развой.
Намирам за неправилен и метода уседналостта да компенсира отпадане на възбраната за друго поданство. Това са два разнообразни критерия за практикуване на изборно право и когато единият бъде противопоставян на другия, резултатът постоянно е намаляване на условията за национална принадлежност. Разгледани в избран подтекст, двете фрази на член 65, алинея 1 на процедура разрешават народните представители да получават и друго поданство по време на мандата си, без това наложително да влече прекратяването на мандата. Така въпреки приемането на текста да е стимулирано с превъзмогването на съществуващо неравноправие във връзка с пасивното изборно право, не по-малко дискриминационен се оказва и крайният резултат, който създава привилегии както по линия на поданството, по този начин и по линия на местопребиваването. Това основава условия за произвол при използването на условията за избираемост на народните представители, а както самият Конституционен съд отбелязва възбраната за произвол е мащаб за правдивост и детайл от изчерпателен детайл от понятието за правовата страна (Решение № 1 от 2005 година по к. д. № 8/2004 г.).
По тези съображения подкрепям, че измененията в член 65, алинея 1, изр. второ са в противоречие с член 4, алинея 1, член 153 и член 158, т. 3 от Конституцията.
3.3. Относно новия ред за образуване на служебно държавно управление
С измененията в член 99, алинея 5 от ЗИД Конституция на Република България се анулира досегашният ред за назначение на служебно държавно управление, като се основава нов. Отнема се пълномощието на президента да разпуска Народното събрание при положение, че то е некомпетентно да излъчи държавно управление. Новата редакция на член 99, алинея 5 от Конституцията планува, че в случай че не се реализира единодушие за формиране на държавно управление, президентът, след съвещания с парламентарните групи и по предложение на претендента за длъжностен министър-председател, назначава служебно държавно управление и насрочва нови избори в двумесечен период. За длъжностен министър-председател се назначава всред ръководителя на Народното събрание, шефа или подуправител на Българската национална банка, ръководителя или заместник-председател на Сметната палата и омбудсмана или негов заместител (чл. 99, алинея 5, изр. 2).
Контекст на анулирания ред
Преди VI- та корекция член 99, алинея 5 предвиждаше, че в случай че не се реализира единодушие за формиране на държавно управление, президентът би трябвало да назначи служебно държавно управление, да разпусне Народното събрание и да насрочи нови избори в периода по член 64, алинея 3 от Конституцията. Настъпилата смяна на парламентарната обстановка изискваше предприемане на тъкмо избрани дейности по преустановяване на пълномощията на двата съществени конституционни органа на изпълнителната и на законодателната власт. По остарелия ред началото на периода, в който следваше да се проведат избори, беше нормативно и в действителност избран – два месеца след прекратяването на мандата на НС според член 64, ал.3, вр. член 99, алинея 5 (отм.). И защото прекратяването се показваше в разформироване и последното беше открито в тъкмо избран миг, явен беше както моментът, в който се насрочват изборите, по този начин и началният миг на 2-месечния период по член 64, алинея 3 (отм.), без значение дали ставаше въпрос за срочно или предварително преустановяване на Народно събрание.
Възприетият модел на конструиране на държавно управление балансираше ролята на органите по член 99, алинея 1-7 от Конституцията, тъй че всяко пълномощие да бъде симетрично на отредената им политическа отговорност. Нещо повече, това беше в синхрон с поредно прокараният от първичната учредителна власт принцип на дисконтинюитета на легислатурата в българския парламентарен модел.
Легитимността ръководството на страната да е в ръцете на съответно национално посланичество зависи от способността му да образува държавно управление. Президентът също се избира директно от суверена, и по своята демократична легитимност демократична легитимност е съразмерни с Народното събрание. Участието на президента при образуването на Министерския съвет (МС) стъпва върху неговите интегриращи функционалности в държавното ръководство, които се задействат по време на рецесии. По тази причина, по предходния ред тези функционалности бяха лимитирани според от годността на Народното събрание да излъчи кабинет. С изчерпването на тази валидност, Конституцията усилва президентската дискреция, която обаче също е логичен подчинена на една законна вероятност – да бъде реализирано постоянно ръководство посредством лъчение на държавно управление от един новоизбран парламент, който не може да бъде отсрочен във времето. В този смисъл проявлението на правилото на разделянето на управляващите не е във формалната причинност сред пълномощията на разнообразни органи, а в рационалното им балансиране, което е в интерес на цялото държавно ръководство. Неговата непрекъсваемост се подсигурява от периодическото му навременно възобновяване съгласно практикуване на пълномощията на разнообразни органи, принадлежащи към разнообразни управляващи. Същественото ограничение на оперативната автономия на президента не просто дебалансира пълномощията на конституционно откритите органи в процедурата по образуване на държавно управление, а понижава хоризонтите да бъде реализирано парламентарно позволение на политическата рецесия, което има отражение върху същностния континюитет на ръководството. Процедурата по сформиране на двете служебни държавни управления по новия ред потвърждава това.
С промените се трансформират както статуса на служебното държавно управление, по този начин и този на президента и на Народното събрание, ведно с откритите взаимоотношения сред тези органи. На президента са му отнети пълномощията да разпуска Народното събрание, както и да дефинира състава на служебното държавно управление. Началото на мандата на идващия парламент е сложено според от процедура по сформиране на служебно държавно управление, като отговорността за нейното дотъкмяване е оттатък волята на оторизираните от суверена органи в парламентарната република – президента и Народно събрание. Създават се благоприятни условия за безпричинно отсрочване на изборите, имайки поради, че срокът за тяхното осъществяване не е според от съответно избран в Основния закон миг.
Отнемане на пълномощието на президента да разпуска Народното събрание
Сама по себе си конституционно въведената непрекъсваемост на Народното събрание не изключва опцията той да бъде разпускан при избрани условия. В Германия, Полша, Унгария, където конституционно откритият завършек на мандата на Народното събрание се отнася към първото съвещание на новоизбрания парламент, институтът на разпускането на Народното събрание в избрани случаи е непокътнат. Нещо повече, поради автоматизма си континюитетът на националното посланичество се отразява на пълномощията на избрания орган по свикването, а не на разпускането му при политически рецесии, доколкото той е инструмент в интерес на самия парламент, а не срещу него. Напротив, възприетият у нас модел лишава на президента точно пълномощието му да разпуска Народното събрание при некадърност последният да излъчи държавно управление. След като краткотрайното политическо посланичество, изчерпвайки демократичната процедура по член 99, алинея 1 – 4 от Конституцията, субективно или обективно не е в положение да сформира държавно управление, то губи своята легитимност. Поради това не президентът, а самото то се лишава от основанието на своето битие – доверието и единодушието на суверена да бъде ръководен съгласно личната му воля, по този начин както тя е изразена и трансформирана в парламентарен мандат посредством акта на избора (Становище към Решение № 13 от 2024 година по к. д. № 1/2024 г.). С отпадане на разпускането на Народното събрание от президента в хипотезата на неизлъчено постоянно държавно управление се лишава пълномощие на парламентарен орган, което е ориентирано към стабилността, непрекъсваемостта и конституционосъобразността на държавното ръководство.
С Решение № 13 от 2024 по к.д. № 1/2024 година Конституционният съд разгласи за противоконституционно невалидна смяната на член 99, алинея 7. По силата на експлицитната воля на съдиите, наредбите, които са оповестени за невалидни, се смятат за такива от датата на влизане в действие на ЗИД Конституция на Република България, като те резервират редакцията си от преди влизане в действие на същия ЗИД Конституция на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.). По този метод се възвърне остарялата редакция на член 99, алинея 7, съответно: в случаите на алинея 5 и 6 президентът не може да разпуска Народното събрание през последните три месеца от своя мандат. Ако в този период Народното събрание не може да сформира държавно управление, президентът назначава служебно държавно управление. Възстановеното деяние на редакцията, която е логичен по отношение на останалите алинеи на член 99, на процедура трансформира смисъла на член 99, алинея 5 (в редакцията ѝ Дъждовни води, бр. 106 от 22.12.2023 година). Така официално видяно възбраната за разформироване на Народното събрание, ориентирана към президента по силата на измененията, става под изискване – само през последните три месеца от мандата на президента. Ето за какво възобновеният текст на алинея 7 основава спомагателни съмнения както по отношение на нейния смисъл, по този начин и по отношение на тълкуването на останалите текстове, чиято противоконституционност се разисква. В случая обаче преценката за конституционност има като референтен този парламентарен текст, който е настоящ към и досега на влизане в действие на оспорените промени, признати от нормално Народно заседание в ролята му на производна учредителна власт (Определение по допустимост от 08.03.2024 година по к. д. № 1/2024 г.). Следователно измененията в алинея 5 се оказват несъответстващи с член 99, алинея 7. Нещо повече, би могло да се твърди, че доколкото няма акт в противоположен смисъл, разпускането на Народното събрание като пълномощие на президента е част от оня ценностен периметър, в който решения може да в
В претекстовете си президента акцентира поредните си позиции, като обосновава нуждата от наново сезиране на Конституционния съд и с възникването на редица нови условия, които се демонстрираха при приложението на оспорваните текстове. Атакуваните промени в Конституцията " анулират механизмите за носене на политическа отговорност при образуването и действието на органите на държавно ръководство “, показва в претекстовете си президентът.
В настояването си до Конституционния съд президентът отбелязва, че повторното сезиране ще даде опция да бъдат изяснени редица противоречиви моменти, които към този момент белязаха процедурите по сформиране на служебно държавно управление по новия ред и които не престават да попречват действието на конституционноустановени органи, включително на самия парламент. Дори сега част от компликациите при избора на ръководител на Народното събрание са израз на наличието на тази висша служба и в така наречен " домова книга “ за избор на длъжностен министър-председател.
ИСКАНЕ
от
РУМЕН РАДЕВ
ПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
за оповестяване на противоконституционност на измененията в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3, въведени с § 2, 3, 7 и 8 на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.).
УВАЖАЕМИ КОНСТИТУЦИОННИ СЪДИИ,
На съображение член 150, алинея 1, по отношение на член 149, алинея 1, т. 2 и член 153 от Конституцията на Република България се обръщам към Вас с искане да обявите за противоконституционни измененията в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3, въведени с § 2, 3, 7 и 8 на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.).
1. Липса на изговаряне с решение всъщност или акт за недопустимостта на направеното искане
С Решение № 13 от 26.07.2024 година по к.д. № 1/2024 година, заради непостигане на изискуемото от член 151, алинея 1 от Конституцията болшинство за постановяване на решение, Конституционният съд отклони настояванията за определяне на противоконституционност на промените в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3, въведени с § 2, 3, 7 и 8 на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.).
Принципно е ситуацията, че когато е налице едно процесуално възможно искане съгласно член 149-150 от Конституцията, Конституционният съд (КС) може да упражни своята подготвеност и да реализира пълномощията си единствено в случай че реализира изискуемото болшинство по въпроса, по който е сезиран (Сталев, Ж., Конституционният съд и правното деяние на неговите решения. Сиби, 1996, с. 115). Необходимото болшинство за постановяване на решенията и определенията на Конституционен съд е 7 съдии (чл. 151, алинея 1 от Конституцията, вр. член 15, алинея 2 от Закона за Конституционен съд). Не е ли реализирано това болшинство не настъпват правните последствия от актовете, за които това болшинство се изисква. Това състояние произтича от статута на този орган като " колегиален орган “, чиито пълномощия той реализира след осъществяване на съвещания.
На 08.01.2024 година и 11.01.2024 година Конституционен съд е сезиран с претенции, които включват и противоконституционността на измененията в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3 от Конституцията. Тъй като с крайния акт по делото настояванията не бяха нито почетени, нито отхвърлени, заради непостигнато болшинство от 7 съдии в интерес на уважаването или в интерес на отхвърлянето им (чл. 151, алинея 1), липсва изговаряне по съществото на разногласието (чл. 14, алинея 2 от ЗКС). От тук и въпросът за сходство на атакуваните разпореждания, за чиято противоконституционност не е реализирано болшинство остава открит, тъй като не е заграден със мощ на пресъдено нещо. В частта на посочените разпореждания двете претенции остават процесуално възможни, доколкото са налични произнасяния на Конституционен съд, с които той категорично е решил, че е способен да се произнесе съгласно член 19, алинея 1 от ЗКС. От друга страна, липсват следващи актове, с които настояванията в тази им част са счетени като процесуално неприемливи (чл. 21, алинея 6 от ЗКС; член 35 от ПОДКС).
Изрична е и волята на конституционните съдии, обективирана в диспозитива на Решение № 13 от 26.07.2024 по к.д. № 1/2024 година, да отклонят настояванията в частите, за които не е реализирано нужното болшинство, а не да ги отхвърлят.
Необходимостта още веднъж да бъде сезиран Конституционен съд произтича и от редица нови условия, които, от една страна, са свързани с нови хипотези на спорно правоприлагане, а от друга – с последствията от действието на Решение № 13 от 2024 по к.д. № 1/2024 година, в частта, с която се възвръщат предишни текстове, които имат отношение към наново оспорваните с актуалното искане разпореждания. Посредством повторното сезиране ще се даде опция да бъдат изяснени редица противоречиви моменти по отношение на използването на въпросните разпореждания.
Поради тези аргументи смятам, че Конституционен съд е способен да упражни пълномощията си по член 149, алинея 1 т. 2, по отношение на член 153, като се произнесе по отношение на противоконституционността на измененията в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3, както са въведени с § 2, 3, 7 и 8 на ЗИД Конституция на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.).
2. Обхват на конституционния надзор върху измененията
Конституционният надзор върху проверки на Основния закон е постоянно стеснен до избрани въпроси, като критериите за решаването им са постоянно открити в настоящата конституция (Решение № 3 от 2003 година по к.д. № 22 от 2002 година, Решение № 8 от 2005 година по к.д. № 7/2005 година, Решение № 7 от 2006 година по к.д. № 6/2006 година Решение № 8 от 2006 година по к.д. № 7/2006 година Решение № 13 от 2024 по к.д. № 1/2024 г.). Както се показва самата конституционна пълномощия [в] своята целокупност преценката за конституционност на по този начин осъществени промени е преценка дали те са законни в степен, съответстваща на легитимността на Основния закон, учредена на политическия консенсус на суверена (конституиран в учредителна власт посредством Велико национално събрание), който го основава, и затова тя има като референтен този парламентарен текст, който е настоящ към и досега на влизане в действие на оспорените промени, признати от нормално Народно заседание в ролята му на производна учредителна власт (Определение от 8 март 2024 г по к.д. № 1/2024).
Имайки поради обвързващите претекстове на Решение № 13 от 2024 по к.д. № 1/2024 година, с които се аргументира установяването на противоконституционност на измененията, имплементирани в наредбите на Глава шеста от Конституцията, може да се поддържа, че Конституционен съд ползва един по-широк обсег на контрола, в това число за съгласуемост на проверката с полезности, които Съдът и самата Конституция са припознали като положения, за които може да се твърди, че отразяват базов публичен консенсус и на това съображение не могат да бъдат отменяни или изменяни от инцидентни (макар и повишени и процедурно обременени) мнозинства (Вълчев, Д., Правно мнение по к.д. № 1/2024 година и к.д. № 2/2024 г.). В този смисъл, упоменатият по-широк обсег на контрола е оневинен и използван и за измененията в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3.
3. Основателност
Считам, че измененията в член 64, алинея 2, 3 и 4; член 65, алинея 1, изр. второ; член 99, алинея 5 и член 102, алинея 3, т. 3, въведени с § 2, 3, 7 и 8 на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.), по настрана и в своята взаимовръзка са в противоречие с член 4, алинея 1, член 8, член 153 и член 158, т. 3 и 4 от Конституцията. В поддръжка на това привеждам следните съображения.
3.1. Относно продължителността на мандата на народните представители
С оспорваните промени се вкарва правилото, че клетвата на новоизбраните народни представители приключва пълномощията на предходното Народно събрание. Премахва се саморазпускането на Народното събрание при приключване на 4-годишния период на неговите компетенции (чл. 64, алинея 2-4). Избори за ново Народно заседание (НС) ще се създават не по-късно от един месец преди приключване на периода на пълномощията на настоящото (чл. 64, алинея 3).
Подменяне на момента на директното упълномощаване на националното посланичество от титуляра на държавната власт
Правилото, че полагането на клетвата на новоизбраните народни представители приключва пълномощията на предходното Народно събрание трансформира откритото през годините състояние, че началото на мандата на Народното събрание и мандатите на народните представители като част от него стартират да текат от деня на изборите (Решение № 5 от 2001 година по к.д. № 5/2001 г.). Предимството началото да се отнася все още на избора е в неговата изясненост и автоматизъм. Това предписание обезпечава действието на страната като република с парламентарно ръководство (Неновски, Н., Конституцията: настоящи въпроси на теорията и практиката, Сиби, 2002, с. 107). Ясното начало предопределя и края на мандата – последният ден от периода на законодателния орган; или в случай че той бъде разхлабен прибързано – датата на разформироване. Спрямо този период в общия случай се определяше и датата на изборите, от която мандатът на идващото Народно събрание започваше да тече, като по този начин се гарантираше водещата роля на суверена да бъде източник на всяка конституционна власт (чл. 1, алинея 2). Между народа в лицето на гласоподавателите и Народното събрание като очакван в Конституцията орган поражда директна връзка на упълномощаване. Политическата воля на гласоподавателите (конституентите), изразена посредством практикуване на директно изборно право (чл. 10 и член 42, алинея 1 от Конституцията), учредява Народното събрание [...] Няма различен акт, с изключение на изборът, който делегира власт на парламента (Решение № 5 от 2001 година по к.д. № 5/2001 г.). Принципът на национален суверенитет е детайл на нормативното ядро на Конституцията, в която е изразен ценностният консенсус за организация и действие на обществото и държавата (Решение № 9 от 2016 година по к.д. № 8/2016 г.).
Заместването на избора с момента на клетвата на народните представители като начало на мандата пренебрегва законното овластяване на титуляра на държавната власт. По създание това е отнемане на определените от суверена лица от статуса на депутат за времето от случилия се избор до възможната им клетва. Поради тези аргументи подкрепям, че измененията в член 64, алинея 4, вр. алинея 2 и 3 от Основния закон са в противоречие с основополагащия демокрацията принцип на националния суверенитет, който е и неизменима част от формата на държавното ръководство (чл. 158, т. 3).
Несъгласуване на мандата на Народното събрание с самостоятелните мандати на народните представители
Общата догадка е, че продължителността на мандата на всеки депутат поначало съответствува с легислатурата на Народно събрание, избрана в член 64, алинея 1 от Конституцията (Решение № 8 от 1993 година по к. д. № 5/93 г.). Прекратяването пълномощията на Народно събрание приключва мандатите на всеки народен представител. По новия режим прекратяването на пълномощията на Народното събрание постоянно ще става с клетвата на новоизбраните народни представители. Клетвата е самостоятелно условие във връзка с всеки депутат, заради което полагането ѝ е негово обвързване и належащо изискване той да може да извършва мандата си. Стъпвайки на буквата на член 64, алинея 4 от Основния закон, следва, че от волеизявленията на 240 новоизбрани народни представители ще зависи прекратяването на пълномощията на настоящото Народно събрание. Новоизбраните народни представители обаче не не престават мандата на предходните, заради което е оттатък всякаква логичност, че точно тяхната клетва ще го приключва. Житейски допустимо е на първото съвещание някой от новоизбраните депутати да не постави клетва или да я постави по-късно, като в тези случаи формулировката на член 64, алинея 4 основава предпоставки за неясноти и спорни тълкувания. Независимо кой е моментът на началото на мандата, новоизбраният парламент се конституира с първото му съвещание, което е належащо изискване, с цел да се случи клетвата на новоизбраните народни представители. По тази причина в множеството страни, които са възприели непрекъсваемост на националното посланичество, краят на една легислатура и началото на новата се отнася към първото съвещание, а не към клетвата (Германия, Полша, Унгария). Като открива за аршин за края на мандата момента на клетвата на новоизбраните депутати вместо първото съвещание, конституционният законодател основава неясноти, свързани с осъществяването както на самостоятелните мандати, по този начин и на мандата на целия парламент.
В случаите на член 72, алинея 1-3, член 66, член 149, алинея 1, т. 7 преустановяване на пълномощията на депутат е по силата на действието на акта на Конституционен съд или на Народно събрание (Решение № 14 от 2013 година по к. д. № 17/2013 г.), които имат своето отношение към избора, а не към встъпването. В тези случаи началото на мандата на определения национален представител съответствува с издаването на решението на Централната изборна комисия за оповестяване за определен на съответния встъпващ на съответното място. Изводът е, че разумното начало на самостоятелния мандат на всеки народен представител и на цялото парламентарно тяло се дава с избирането от народа. Това предопределя и логиката на преустановяване на пълномощията на депутат на самостоятелно съображение и " оповестяването на определен различен “ на негово място (чл. 72, алинея 1-2).
Възможности за заобикаляне на конституционно избрания от първичната учредителна власт период на компетенции на Народното събрание
До VI-та корекция срочното преустановяване на пълномощията беше предопределено от тъкмо открития в Конституцията период, а във връзка с точното му съблюдаване задължените органи бяха сложени в състояние на обвързана подготвеност. Началото и краят на мандата на Народното събрание бяха обвързани от директното деяние на конституционните правила, без те да зависят от някакви странични на същината на мандата условия или от други субекти – от волята на народните представители или на президента. De jure прекратяването на мандата съвпадаше с фактическото му разформироване.
Съгласно промените приключването на периода, за който е определен Народното събрание, ще зависи от едно бъдещо събитие – клетвата на новоизбраните народни представители. Без да бъде категорично закрепено като миг, бидейки едно от нужните условия, с цел да се случи клетвата – свикването на първото съвещание към този момент има определящо значение за края на мандата на предходния парламент и конститутивно значение за продължителността му. Видно от член 75 от Конституцията in fine, той дефинира само пределен времеви предел за реализиране пълномощието на президента по привикване, като позволява президентът да не свика националното посланичество, точно тъй като това не би се отразило на периода на легислатурата, чието начало постоянно се случваше от деня на избора. Липсата на смяна в член 75 сама по себе си приказва, че ситуацията на нейните получатели по отношение на нея остава същото. При вземане предвид на настоящата норма на член 4, алинея 1 от Изборния кодекс насрочването на изборите, отнесено към новия миг на преустановяване на пълномощията, би трябвало да се случи към три месеца преди клетвата на новоизбрания парламент (60 дни преди изборния ден). Този нов режим самичък по себе си обаче не подсигурява 4-годишен период на мандата на настоящия парламент. Ако по предходния режим актовете на президента по насрочване на парламентарни избори и привикване на Народно събрание бяха последица от приключване на мандата на Народно събрание, в този момент те стават конститутивен детайл от фактическия състав на срочното преустановяване на пълномощията му. Моментът на свикването става определяем, а не съответно избран - не от свикването или от първото съвещание ще зависи началото и края на Народното събрание, а от полагането на клетвата. Така постигането на 4-годишната легислатура на Народно събрание става " пленник “ на държанието на президента и на самите народни представители.
Обезпечаването на приключването на 4-годишния период чрез директното деяние на конституционните правила и определянето на съответни отговорности по отношение на спазването на този период е гаранция за съществуването на парламентарна форма на ръководство и нейното законно възобновяване (чл. 1, алинея 1, член 158, т. 3). Определянето на мандата не може да зависи от странични за същината му условия или от други субекти, да вземем за пример от президента или от самото Народно събрание (Неновски, Н., Конституцията: настоящи въпроси на теорията и практиката, Сиби, 2002, с. 107). Не е инцидентно, че Конституционен съд в Решение № 3 от 2003 година по к.д. № 22/2002 година е определил, че закрепеният парламентарен период на компетенции на Народно събрание е част от формата на държавно ръководство, а нейното изменение е в пълномощията единствено на Велико национално заседание (ВНС). Ето за какво смятам, че измененията в член 64, алинея 3 и 4 от Конституцията основават причина за конституционно неприемливо съкращаване на прелюдия от първичната учредителна власт период на компетенции на Народно събрание.
Непоследователно пробутване на правилото на непрекъсваемо национално посланичество
След VІ-та корекция не престават да работят текстове, чиито смисъл е построен към конституционно търпимия вакуум на легислатурата, какъвто според член 64, алинея 4 официално бе зарязан. Така непрекъсваемостта на Народното събрание се оказва несъгласувана с редица други настоящи разпореждания (чл. 64, алинея 3, член 66, член 68, алинея 1,чл. 70, алинея 1-2, член 72, алинея 1, т. 3, член 75-76, член 99, алинея 7, член 160, алинея 3, член 162, алинея 3). На първо място, това единствено по себе си е доказателство, че методът по отношение на началото и края на парламентарната легислатура е сложен въпрос, засягащ статута и пълномощията на редица конституционни органи, заради което е непокътната област на първичната учредителна власт. На последващо място, несъгласуваното заместване на единия принцип с другия постоянно ще засегне законния парламентарен баланс, чиито израз са правилата на разделянето на управляващите и правовата страна.
Съгласно член 160, алинея 3 провеждането на избори за Велико народно събрание е моментът, който приключва мандата на настоящото нормално Народно събрание, а не клетвата на депутатите от Велико народно събрание или идващото нормално Велико народно събрание. Великото национално заседание се разпуска, откакто дефинитивно реши въпросите, за които е определено, тъй като пълномощията му се приключват в този миг, а не сега на клетвата на новоизбраните народни представители от елементарното Народно събрание (чл. 162, алинея 3). Оттук и несъгласието сред член 64, алинея 4 и член 160, алинея 3 на процедура би разрешило или едновременното битие на двете форми на национално посланичество, или на цялостна липса на легислатура.
Съвсем различен смисъл получават безспорни до преди измененията конституционни разпореждания, засягащи свикването на новоизбраното Народно събрание от националните представители (чл. 75) и председателстването на първото му съвещание (чл. 76). Преди промените тези текстове визираха дейности на новоизбраните народни представители, които обаче в този момент се оказват дейности отвън законния им мандат. Съотнесени към заварените народни представители, реализирането на тези дейности наподобява на пръв взор неуместно, само че пък от позиция новата философия на мандатността – изцяло вероятни. Друг подтекст придобива и хипотезата на член 64, алинея 2, която планува продължение на пълномощията на Народно събрание при изключителни условия по време на мандата му. В друго състояние ще са към този момент и народните представители от заварената легислатура и новоизбраните народни представители във връзка с правото им да оспорват законността на избори или избор по смисъла на член 66 и член 149, алинея 1, т. 7.
Буквата и духът на настоящата Конституция не търпят съвместяването на ситуацията на претендент за депутат с това на настоящ депутат. Причината е да се избегне безпричинно повтаряне на редица конституционни ограничавания и привилегии, които затрудняват действието на Народното събрание и основават неравенства сред претендентите в предизборната акция. По създание това е една несъответственост сред ситуацията на претендент за депутат и заемането на държавна работа, каквато без подозрение е и мандатът на настоящия депутат. Това от своя страна слага под подозрение легитимността на решенията, които продължаващото да работи Народно събрание може да вземе.
С отпадането на конституционната спънка народните представители да не могат да заседават по време на предизборната акция се основава непропорционално преимущество за тези претенденти, които са и настоящи народни представители. Те се оказват и с по-завишен имунитет. От една страна, те ще могат да се употребяват с функционалната си неотговорност за дейностите си като народни представители съгласно член 69, като de facto и de jure тези им дейности могат да бъдат свързани с предизборната акция. От друга страна, свалянето на наказателната цялост на настоящите народни представители ще би трябвало да минава през два органа – Народното събрание и Централната изборна комисия, доколкото неналичието на изговаряне на който и да е от тях е спънка за задържането или възбуждането на наказателно гонене.
Формалното обезпечаване на непрекъсваемост в активността на Народното събрание не постоянно води до непрекъсваемост на държавното ръководство като цяло което е същинската конституционна полезност, вплетена в парламентарния модел на ръководство. Ето за какво смятам, че новият режим на парламентарния мандат протяга ръка на главните негови гаранции – конституционно открития период, демократичното начало и непосредственото деяние на правните правила, които го охраняват. Това съставлява смяна във формата на държавно ръководство, заради което осъществяването му от нормално Народно събрание е противоконституционно. Освен това точно тъй като въведената непрекъсваемост се оказва несъгласувана с редица настоящи разпореждания на Конституцията, измененията в тази им част нарушават правилата на разделяне на управляващите и правовата страна
Поради изложените съображения, смятам, че конституционните промени в член 64, алинея 2, 3 и 4, въведени с § 2 ЗИД на Конституцията са в противоречие с член 4, алинея 1, член 8, член 153 и член 158, т. 3 и 4 от Конституцията.
3.2. Относно отпадане на възбраната за двойно поданство като изискване за избираемост на народни представители
С § 3 от ЗИД Конституция на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.) към съществуващата конституционна уредба на изискванията за пасивното изборно право на претендентите за народни представители е добавено ново изречение, съгласно което: " За депутат може да бъде определен български жител, който има и друго поданство, когато е живял последните осемнадесет месеца в страната “ (чл. 65, алинея 1, изр. 2).
С ограничението на опцията български жители с двойно поданство да бъдат избирани за народни представители се пази върховен държавен интерес, обвързван със отбраната на суверенната национална страна. Конституционен съд неколкократно е подчертавал, че " упражняването на властта във всяка страна е детайл от държавния суверенитет “ и че е " подозрително до каква степен упражняването на властта от лица с непознато поданство подсигурява нейната самостоятелност “. Наред с публичноправната връзка с българската страна, съществуването на непознато поданство значи и връзка сред лицето и друга страна, която обуславя и съответните права и отговорности. (Решение № 15 от 1995 година по к.д. № 21/1995 г.; Решение № 12 от 2011 година по к.д. № 11/2011 г.; Решение № 16 от 2021 година по к.д. № 18/2021 г.). В този смисъл е и резервата, която българската страна е направила при утвърждението на Европейската спогодба за поданството (ратифицирана със закон, признат от 40-то Народно събрание на 09.12.2005 година - Дъждовни води, бр. 102 от 20.12.2005 година, обнародван, Дъждовни води, бр. 34 от 25.04.2006 г.), за точно да бъдат непокътнати рестриктивните мерки по поданство, открити в Конституцията ни.
С регламентиране на опцията за депутат да бъде определен и български жител, който има и друго поданство, отпада една от най-важните заръки на депутатите на Седмото Велико национално заседание – да бъде пазено национално и държавно единение (Преамбюл на Конституцията). Преразглеждане на хипотезите, в които да се ползва или да се анулира ограничаването за съществуването единствено на българско поданство като изискване за избиране на депутат, принадлежи само на Велико национално заседание. Не отхвърлям, че тази преценка може да се промени във времето, само че тя е част от упражняването на властта в страната и признак на суверенитета, а оттова и нейната смяна може да бъде осъществена единствено от първичната учредителна власт. Поради тези аргументи подкрепям, че допълнението в член 65, алинея 1, изречение второ директно трансформира условията за образуването на националния внушителен орган, засягайки националния суверенитет като пиедестал на българската национална страна и основополагащ парламентарен принцип. По този метод с промените е позволено конституционно неприемливо нахлуване в рамките на подготвеност на Велико народно събрание.
Трябва да се подчертае, че възбрана народни представители да имат двойно поданство не е изискване за избираемост единствено в българския парламентарен модел, а е възприета от редица страни, които по начало търпят двойно поданство. В решението на Върховния съд на Австралия по делото Sykes v Cleary (1992) е обърнато внимание, че задачата на възбраната за двойно поданство е да се подсигурява, че никой претендент за депутат, сенатор или член на Камарата на представителите не дължи преданост или послушание на непозната мощ или се придържа към ползите на непозната мощ. В мнението си към Съвместната непрекъсната комисия по изборни въпроси към Парламента на Австралия (Joint Standing Committee on Electoral Matters) Саймън Коуън акцентира, че за потребностите на действие на демокрацията хората би трябвало да имат вяра, че политиците работят в техния най-хубав интерес. Той обръща внимание, че " съществуването на спор на ползи, даже когато не въздейства върху държанието на индивида, подкопава доверието и увереността “, както и че задачата на възбраната на двойното поданство е да предотврати избора на лица, за които съществуват " избрани условия, при които може да се откри спор на ползи “ (Evidence to Joint Standing Committee on Electoral Matters, Parliament of Australia, Sydney, 2 February 2018. – In: Morgan, James. " Dual Citizenship and Australian Parliamentary Eligibility: A Time for Reflection Or Referendum. " Adelaide Law Review, vol. 39, no. 2, 2018, pp. 439-452. HeinOnline). Може да се заключи, че концепцията на сходна уредба е да се предотврати освен действителното съществуване на спор на ползи, само че и чувството, субективното усещане за подобен спор с оглед гарантиране на интегритета на демократичния развой.
Намирам за неправилен и метода уседналостта да компенсира отпадане на възбраната за друго поданство. Това са два разнообразни критерия за практикуване на изборно право и когато единият бъде противопоставян на другия, резултатът постоянно е намаляване на условията за национална принадлежност. Разгледани в избран подтекст, двете фрази на член 65, алинея 1 на процедура разрешават народните представители да получават и друго поданство по време на мандата си, без това наложително да влече прекратяването на мандата. Така въпреки приемането на текста да е стимулирано с превъзмогването на съществуващо неравноправие във връзка с пасивното изборно право, не по-малко дискриминационен се оказва и крайният резултат, който създава привилегии както по линия на поданството, по този начин и по линия на местопребиваването. Това основава условия за произвол при използването на условията за избираемост на народните представители, а както самият Конституционен съд отбелязва възбраната за произвол е мащаб за правдивост и детайл от изчерпателен детайл от понятието за правовата страна (Решение № 1 от 2005 година по к. д. № 8/2004 г.).
По тези съображения подкрепям, че измененията в член 65, алинея 1, изр. второ са в противоречие с член 4, алинея 1, член 153 и член 158, т. 3 от Конституцията.
3.3. Относно новия ред за образуване на служебно държавно управление
С измененията в член 99, алинея 5 от ЗИД Конституция на Република България се анулира досегашният ред за назначение на служебно държавно управление, като се основава нов. Отнема се пълномощието на президента да разпуска Народното събрание при положение, че то е некомпетентно да излъчи държавно управление. Новата редакция на член 99, алинея 5 от Конституцията планува, че в случай че не се реализира единодушие за формиране на държавно управление, президентът, след съвещания с парламентарните групи и по предложение на претендента за длъжностен министър-председател, назначава служебно държавно управление и насрочва нови избори в двумесечен период. За длъжностен министър-председател се назначава всред ръководителя на Народното събрание, шефа или подуправител на Българската национална банка, ръководителя или заместник-председател на Сметната палата и омбудсмана или негов заместител (чл. 99, алинея 5, изр. 2).
Контекст на анулирания ред
Преди VI- та корекция член 99, алинея 5 предвиждаше, че в случай че не се реализира единодушие за формиране на държавно управление, президентът би трябвало да назначи служебно държавно управление, да разпусне Народното събрание и да насрочи нови избори в периода по член 64, алинея 3 от Конституцията. Настъпилата смяна на парламентарната обстановка изискваше предприемане на тъкмо избрани дейности по преустановяване на пълномощията на двата съществени конституционни органа на изпълнителната и на законодателната власт. По остарелия ред началото на периода, в който следваше да се проведат избори, беше нормативно и в действителност избран – два месеца след прекратяването на мандата на НС според член 64, ал.3, вр. член 99, алинея 5 (отм.). И защото прекратяването се показваше в разформироване и последното беше открито в тъкмо избран миг, явен беше както моментът, в който се насрочват изборите, по този начин и началният миг на 2-месечния период по член 64, алинея 3 (отм.), без значение дали ставаше въпрос за срочно или предварително преустановяване на Народно събрание.
Възприетият модел на конструиране на държавно управление балансираше ролята на органите по член 99, алинея 1-7 от Конституцията, тъй че всяко пълномощие да бъде симетрично на отредената им политическа отговорност. Нещо повече, това беше в синхрон с поредно прокараният от първичната учредителна власт принцип на дисконтинюитета на легислатурата в българския парламентарен модел.
Легитимността ръководството на страната да е в ръцете на съответно национално посланичество зависи от способността му да образува държавно управление. Президентът също се избира директно от суверена, и по своята демократична легитимност демократична легитимност е съразмерни с Народното събрание. Участието на президента при образуването на Министерския съвет (МС) стъпва върху неговите интегриращи функционалности в държавното ръководство, които се задействат по време на рецесии. По тази причина, по предходния ред тези функционалности бяха лимитирани според от годността на Народното събрание да излъчи кабинет. С изчерпването на тази валидност, Конституцията усилва президентската дискреция, която обаче също е логичен подчинена на една законна вероятност – да бъде реализирано постоянно ръководство посредством лъчение на държавно управление от един новоизбран парламент, който не може да бъде отсрочен във времето. В този смисъл проявлението на правилото на разделянето на управляващите не е във формалната причинност сред пълномощията на разнообразни органи, а в рационалното им балансиране, което е в интерес на цялото държавно ръководство. Неговата непрекъсваемост се подсигурява от периодическото му навременно възобновяване съгласно практикуване на пълномощията на разнообразни органи, принадлежащи към разнообразни управляващи. Същественото ограничение на оперативната автономия на президента не просто дебалансира пълномощията на конституционно откритите органи в процедурата по образуване на държавно управление, а понижава хоризонтите да бъде реализирано парламентарно позволение на политическата рецесия, което има отражение върху същностния континюитет на ръководството. Процедурата по сформиране на двете служебни държавни управления по новия ред потвърждава това.
С промените се трансформират както статуса на служебното държавно управление, по този начин и този на президента и на Народното събрание, ведно с откритите взаимоотношения сред тези органи. На президента са му отнети пълномощията да разпуска Народното събрание, както и да дефинира състава на служебното държавно управление. Началото на мандата на идващия парламент е сложено според от процедура по сформиране на служебно държавно управление, като отговорността за нейното дотъкмяване е оттатък волята на оторизираните от суверена органи в парламентарната република – президента и Народно събрание. Създават се благоприятни условия за безпричинно отсрочване на изборите, имайки поради, че срокът за тяхното осъществяване не е според от съответно избран в Основния закон миг.
Отнемане на пълномощието на президента да разпуска Народното събрание
Сама по себе си конституционно въведената непрекъсваемост на Народното събрание не изключва опцията той да бъде разпускан при избрани условия. В Германия, Полша, Унгария, където конституционно откритият завършек на мандата на Народното събрание се отнася към първото съвещание на новоизбрания парламент, институтът на разпускането на Народното събрание в избрани случаи е непокътнат. Нещо повече, поради автоматизма си континюитетът на националното посланичество се отразява на пълномощията на избрания орган по свикването, а не на разпускането му при политически рецесии, доколкото той е инструмент в интерес на самия парламент, а не срещу него. Напротив, възприетият у нас модел лишава на президента точно пълномощието му да разпуска Народното събрание при некадърност последният да излъчи държавно управление. След като краткотрайното политическо посланичество, изчерпвайки демократичната процедура по член 99, алинея 1 – 4 от Конституцията, субективно или обективно не е в положение да сформира държавно управление, то губи своята легитимност. Поради това не президентът, а самото то се лишава от основанието на своето битие – доверието и единодушието на суверена да бъде ръководен съгласно личната му воля, по този начин както тя е изразена и трансформирана в парламентарен мандат посредством акта на избора (Становище към Решение № 13 от 2024 година по к. д. № 1/2024 г.). С отпадане на разпускането на Народното събрание от президента в хипотезата на неизлъчено постоянно държавно управление се лишава пълномощие на парламентарен орган, което е ориентирано към стабилността, непрекъсваемостта и конституционосъобразността на държавното ръководство.
С Решение № 13 от 2024 по к.д. № 1/2024 година Конституционният съд разгласи за противоконституционно невалидна смяната на член 99, алинея 7. По силата на експлицитната воля на съдиите, наредбите, които са оповестени за невалидни, се смятат за такива от датата на влизане в действие на ЗИД Конституция на Република България, като те резервират редакцията си от преди влизане в действие на същия ЗИД Конституция на Република България (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.). По този метод се възвърне остарялата редакция на член 99, алинея 7, съответно: в случаите на алинея 5 и 6 президентът не може да разпуска Народното събрание през последните три месеца от своя мандат. Ако в този период Народното събрание не може да сформира държавно управление, президентът назначава служебно държавно управление. Възстановеното деяние на редакцията, която е логичен по отношение на останалите алинеи на член 99, на процедура трансформира смисъла на член 99, алинея 5 (в редакцията ѝ Дъждовни води, бр. 106 от 22.12.2023 година). Така официално видяно възбраната за разформироване на Народното събрание, ориентирана към президента по силата на измененията, става под изискване – само през последните три месеца от мандата на президента. Ето за какво възобновеният текст на алинея 7 основава спомагателни съмнения както по отношение на нейния смисъл, по този начин и по отношение на тълкуването на останалите текстове, чиято противоконституционност се разисква. В случая обаче преценката за конституционност има като референтен този парламентарен текст, който е настоящ към и досега на влизане в действие на оспорените промени, признати от нормално Народно заседание в ролята му на производна учредителна власт (Определение по допустимост от 08.03.2024 година по к. д. № 1/2024 г.). Следователно измененията в алинея 5 се оказват несъответстващи с член 99, алинея 7. Нещо повече, би могло да се твърди, че доколкото няма акт в противоположен смисъл, разпускането на Народното събрание като пълномощие на президента е част от оня ценностен периметър, в който решения може да в
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ