Радев – ловки маневри между импийчмънт и президентска република
Президентът Радев чупи върхове.
Той е единственият държавен глава във времето на последната българска Конституция, който пет пъти е издавал укази за назначението на служебно държавно управление – на проф. Огнян Герджиков (2017), два кабинета с министър председател Стефан Янев и два, отпред с Гълъб Донев.
За съпоставяне – първият демократично определен български президент доктор Желю Желев (1935-2015) сформира едно служебно държавно управление (с министър председател Ренета Инджова, 100 дни на власт). Петър Стоянов бе президентът, който започва мандата си с държавното управление на Стефан Софиянски (98 дни). На Георги Първанов не се наложи да подпише нито един декрет. Нито един! Росен Плевнелиев назначи два кабинета – с министър председатели Марин Райков и проф. Георги Близнашки, които управляваха надлежно 77 и 93 дни.
Като загатваме продължителността на служебната власт през последните три десетилетия стигаме и до различен връх – първото държавно управление на Гълъб Донев ръководи цели 185 дни. След това то действително съобщи щафетата единствено на себе си, защото единствената рокада в състава му засегна културното министерство, към което драмите не престават с цялостна мощ. Ако не беше абсурдът с Народния спектакъл, Донев-2 можеше да е напълно copy-paste.
Но, забележете, и това не е всичко
.
От септември 2021 година до момента (8 март включително) през служебни кабинети Румен Радев е управлявал 434 дни. Това е тъкмо толкоз, колкото бе на власт държавното управление на Пламен Орешарски (434 дни, 2013-2014), повече от Филип Димитров (418 дни, 1991-1992), повече от Димитър Попов (323 дни, 1991, „ За Бога, братя, не купувайте “) и доста по-дълго от държавното управление на Кирил Петков, което се задържа в продължение на 232 дни.
При следващ неуспех на опитите за постоянно държавно управление след 2 април ръководствата на Радев ще стартират да гонят като времетраене тези на Любен Беров (656 дни) и на Жан Виденов (749).
Сегашният държавен глава е единственият, който по едно и също време завоюва втори мандат (преди него това направи единствено Георги Първанов) и действително ръководи през назначени от него държавни управления, чиито мандати са един след различен, един след различен...
Накратко - някогашният началник на българските Военновъздушни сили стана огромната изненада. Докато обществено се дебатираше, подхвърляше, спекулираше дали ще прави партия, с цел да се преборел с модела „ Борисов “, той не направи никаква своя партия (подчертаваме - своя), само че действително взе властта.
Без да спомене за разширение на президентските пълномощия – нещо, което изкушаваше негови прародители, Радев ги уплътнява като никой различен. Може да стане и цяла година, през която той да е „ две в едно “ - държавен глава плюс политикът, който носи цялата отговорност за изпълнителната власт.
Впрочем, президентът няма потребност да споделя нищо в посока на повече власт, тъй като други поеха самодейността и желаят не просто повече пълномощия за българския президент, а напряко промяна на формата на ръководство от парламентарна на президентска република.
Съвсем инцидентно (дали?) основател за провеждането на национално допитване по този въпрос е партията, която смъкна държавното управление на Кирил Петков, като се отдръпна от обединението.
С референдумите дотук Слави Трифонов нямаше шанс. Нито една негова концепция не се реализира. Много е евентуално хрумването за президентска република да свърши там, където и концепцията за гласоподаване по напълно мажоритарна система, т.е. – в нищото. Но шоуменът и водач на партия пробва, приказва, вълнува се, изригва понякога, пуска скандални части, които издават доста неприятен усет. Радикализмът и ексцентричността го издигнаха, след това го потопиха, в този момент единствено го държат в играта. Игра, на която най-вероятно той не дефинира разпоредбите.
Интересното е друго – концепцията да сменим парламентарната република с президентска уравновесява желанието да се желае процедура за импийчмънт на Радев. Заявката бе дадена от Демократична България (подкрепена и от ПП) основно поради отхвърли на президента да се дава повече оръжие на Украйна. Сблъсъкът е сериозен - сред „ войнолюбците “ и „ партиите на войната “ (казано от Радев сериозно) и „ миролюбецът “ (споменавано и с отчетлива ирония).
Двете противоположни оферти – премахване от една страна и президентска република от друга, основават два полюса, сред които се образува необятно поле за маневри.
Радев действително има независимост на придвижването, тъй като във времето на всички посочени образци на (служебна) власт постоянно е имало авторитетни политически сили, чиито глас е бил най-малкото еднакъв с този на президента. Независимо дали са били от един и същи политически набор или са били съперници. При Желев това бяха Съюз на демократичните сили и Българска социалистическа партия, при Стоянов – ОДС (СДС), при Плевневлиев – ГЕРБ.
Сега партия/коалиция, която да оспори превъзходството на Радев няма.
Партийната система е в неприятна кондиция
Пред погледа на Радев партийната система изпадна в доста неприятна кондиция.
След вдигнатия му пестник и митингите през 2020 година ГЕРБ изгуби периферията, само че не изчезна от политическата карта. Нещо повече – спори в този момент за първото място на изборите с обединението ПП-ДБ, като разчита на мотивацията на последователите си, втвърдени от дългогодишното ръководство и от рисковете за съдбовен спад в поддръжката.
„ Продължаваме промяната “ пък, към този момент в съюз с „ Демократична България “, устояха дотук на изкушението да създадат „ огромна коалиция “ с Борисов, само че не могат да вдигнат огромна вълна.
Нито една от двете водещи политически сили даже не се приближава до един милион гласове. Следват ги систематични (ДПС, БСП) и антисистемни партии („ Възраждане “), нови, залязващи и възкръснали политически субекти („ Български напредък “, Левица, Има Такъв Народ, Национална движение „Симеон Втори" и още, и още).
Че има толкоз доста партии, не е неволя. Беда е, че са затънали в междупартийни борби, които се водят „ на живот и гибел “ по разнородни въпроси и разнообразни линии – статукво-промяна, Изток-Запад, Русия-Украйна, корупция, евро, джендър, газ, цени...
Защо се получи по този начин, ще попитате?
Защо преди да е приключила борбата против корупцията с вдигнатия пестник, Радев стартира поход против Промяната?
Защо одобри поддръжката на десните за втория си мандат, а в този момент ги клейми като „ войнолюбци “?
Защо все дава третия мандат на Нинова, а ръководи служебно с нейни съперници?
Въпроси, които би трябвало да обясни президентската институция.
Но тяхното струпване безспорно е една от аргументите за падащия рейтинг на президента.
Радев израсна до конфликтна фигура, като употребява избрания които никой различен държавен глава не си е разрешил.
Рейтингът пада, само че...
Ерозията в поддръжката е реалност, само че Радев остава политикът с най-висока поддръжка и с ниски стойности на отрицание.
При разрушената партийна система вътре в страната и при световна неустойчивост инстинктът за самозапазване на нацията работи.
Към този миг президентската институция основава чувството, че процесите са под надзор, че кормилото на държавното ръководство е в здрави ръце.
Разклащане и на този дирек на власт носи повече опасности, в сравнение с изгоди.
Президентска република не е концепция, която се радва на многочислени последователи, без значение от влошаващата се известност на партиите. Всички, които я пазят в този момент, заобикалят отговор на въпроса биха ли били нейни възторжени фенове, в случай че президентът не е Радев, а някой различен.
Процедурата за импийчмънт обаче е последна и даже да събере гласовете, които са нужни, с цел да бъда задвижена, ще трансформира президента в жертва. Няма да е изненада, в случай че рейтингът му скочи още веднъж.
Поредната изненада.
Той е единственият държавен глава във времето на последната българска Конституция, който пет пъти е издавал укази за назначението на служебно държавно управление – на проф. Огнян Герджиков (2017), два кабинета с министър председател Стефан Янев и два, отпред с Гълъб Донев.
За съпоставяне – първият демократично определен български президент доктор Желю Желев (1935-2015) сформира едно служебно държавно управление (с министър председател Ренета Инджова, 100 дни на власт). Петър Стоянов бе президентът, който започва мандата си с държавното управление на Стефан Софиянски (98 дни). На Георги Първанов не се наложи да подпише нито един декрет. Нито един! Росен Плевнелиев назначи два кабинета – с министър председатели Марин Райков и проф. Георги Близнашки, които управляваха надлежно 77 и 93 дни.
Като загатваме продължителността на служебната власт през последните три десетилетия стигаме и до различен връх – първото държавно управление на Гълъб Донев ръководи цели 185 дни. След това то действително съобщи щафетата единствено на себе си, защото единствената рокада в състава му засегна културното министерство, към което драмите не престават с цялостна мощ. Ако не беше абсурдът с Народния спектакъл, Донев-2 можеше да е напълно copy-paste.
Но, забележете, и това не е всичко
.
От септември 2021 година до момента (8 март включително) през служебни кабинети Румен Радев е управлявал 434 дни. Това е тъкмо толкоз, колкото бе на власт държавното управление на Пламен Орешарски (434 дни, 2013-2014), повече от Филип Димитров (418 дни, 1991-1992), повече от Димитър Попов (323 дни, 1991, „ За Бога, братя, не купувайте “) и доста по-дълго от държавното управление на Кирил Петков, което се задържа в продължение на 232 дни.
При следващ неуспех на опитите за постоянно държавно управление след 2 април ръководствата на Радев ще стартират да гонят като времетраене тези на Любен Беров (656 дни) и на Жан Виденов (749).
Сегашният държавен глава е единственият, който по едно и също време завоюва втори мандат (преди него това направи единствено Георги Първанов) и действително ръководи през назначени от него държавни управления, чиито мандати са един след различен, един след различен...
Накратко - някогашният началник на българските Военновъздушни сили стана огромната изненада. Докато обществено се дебатираше, подхвърляше, спекулираше дали ще прави партия, с цел да се преборел с модела „ Борисов “, той не направи никаква своя партия (подчертаваме - своя), само че действително взе властта.
Без да спомене за разширение на президентските пълномощия – нещо, което изкушаваше негови прародители, Радев ги уплътнява като никой различен. Може да стане и цяла година, през която той да е „ две в едно “ - държавен глава плюс политикът, който носи цялата отговорност за изпълнителната власт.
Впрочем, президентът няма потребност да споделя нищо в посока на повече власт, тъй като други поеха самодейността и желаят не просто повече пълномощия за българския президент, а напряко промяна на формата на ръководство от парламентарна на президентска република.
Съвсем инцидентно (дали?) основател за провеждането на национално допитване по този въпрос е партията, която смъкна държавното управление на Кирил Петков, като се отдръпна от обединението.
С референдумите дотук Слави Трифонов нямаше шанс. Нито една негова концепция не се реализира. Много е евентуално хрумването за президентска република да свърши там, където и концепцията за гласоподаване по напълно мажоритарна система, т.е. – в нищото. Но шоуменът и водач на партия пробва, приказва, вълнува се, изригва понякога, пуска скандални части, които издават доста неприятен усет. Радикализмът и ексцентричността го издигнаха, след това го потопиха, в този момент единствено го държат в играта. Игра, на която най-вероятно той не дефинира разпоредбите.
Интересното е друго – концепцията да сменим парламентарната република с президентска уравновесява желанието да се желае процедура за импийчмънт на Радев. Заявката бе дадена от Демократична България (подкрепена и от ПП) основно поради отхвърли на президента да се дава повече оръжие на Украйна. Сблъсъкът е сериозен - сред „ войнолюбците “ и „ партиите на войната “ (казано от Радев сериозно) и „ миролюбецът “ (споменавано и с отчетлива ирония).
Двете противоположни оферти – премахване от една страна и президентска република от друга, основават два полюса, сред които се образува необятно поле за маневри.
Радев действително има независимост на придвижването, тъй като във времето на всички посочени образци на (служебна) власт постоянно е имало авторитетни политически сили, чиито глас е бил най-малкото еднакъв с този на президента. Независимо дали са били от един и същи политически набор или са били съперници. При Желев това бяха Съюз на демократичните сили и Българска социалистическа партия, при Стоянов – ОДС (СДС), при Плевневлиев – ГЕРБ.
Сега партия/коалиция, която да оспори превъзходството на Радев няма.
Партийната система е в неприятна кондиция
Пред погледа на Радев партийната система изпадна в доста неприятна кондиция.
След вдигнатия му пестник и митингите през 2020 година ГЕРБ изгуби периферията, само че не изчезна от политическата карта. Нещо повече – спори в този момент за първото място на изборите с обединението ПП-ДБ, като разчита на мотивацията на последователите си, втвърдени от дългогодишното ръководство и от рисковете за съдбовен спад в поддръжката.
„ Продължаваме промяната “ пък, към този момент в съюз с „ Демократична България “, устояха дотук на изкушението да създадат „ огромна коалиция “ с Борисов, само че не могат да вдигнат огромна вълна.
Нито една от двете водещи политически сили даже не се приближава до един милион гласове. Следват ги систематични (ДПС, БСП) и антисистемни партии („ Възраждане “), нови, залязващи и възкръснали политически субекти („ Български напредък “, Левица, Има Такъв Народ, Национална движение „Симеон Втори" и още, и още).
Че има толкоз доста партии, не е неволя. Беда е, че са затънали в междупартийни борби, които се водят „ на живот и гибел “ по разнородни въпроси и разнообразни линии – статукво-промяна, Изток-Запад, Русия-Украйна, корупция, евро, джендър, газ, цени...
Защо се получи по този начин, ще попитате?
Защо преди да е приключила борбата против корупцията с вдигнатия пестник, Радев стартира поход против Промяната?
Защо одобри поддръжката на десните за втория си мандат, а в този момент ги клейми като „ войнолюбци “?
Защо все дава третия мандат на Нинова, а ръководи служебно с нейни съперници?
Въпроси, които би трябвало да обясни президентската институция.
Но тяхното струпване безспорно е една от аргументите за падащия рейтинг на президента.
Радев израсна до конфликтна фигура, като употребява избрания които никой различен държавен глава не си е разрешил.
Рейтингът пада, само че...
Ерозията в поддръжката е реалност, само че Радев остава политикът с най-висока поддръжка и с ниски стойности на отрицание.
При разрушената партийна система вътре в страната и при световна неустойчивост инстинктът за самозапазване на нацията работи.
Към този миг президентската институция основава чувството, че процесите са под надзор, че кормилото на държавното ръководство е в здрави ръце.
Разклащане и на този дирек на власт носи повече опасности, в сравнение с изгоди.
Президентска република не е концепция, която се радва на многочислени последователи, без значение от влошаващата се известност на партиите. Всички, които я пазят в този момент, заобикалят отговор на въпроса биха ли били нейни възторжени фенове, в случай че президентът не е Радев, а някой различен.
Процедурата за импийчмънт обаче е последна и даже да събере гласовете, които са нужни, с цел да бъда задвижена, ще трансформира президента в жертва. Няма да е изненада, в случай че рейтингът му скочи още веднъж.
Поредната изненада.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ